Най-дългото пътуване

2. София

Четири месеца по-рано

— Ела! — молеше я Марша. — Искам да дойдеш! Четиринайсет сме! И не е далеч. Маклийнсвил е на по-малко от час път. А и ще си попеем в колата.

София я изгледа скептично от леглото, където преглеждаше разсеяно бележките си по история на Ренесанса.

— Не знам… Родеото не ме влече.

— Не говори така. — Марша нагласи черната си каубойска шапка пред огледалото, накривявайки я наляво и надясно. Марша Пийк делеше стая със София още от втори курс и беше най-добрата й приятелка в университета. — Първо, не е родео, а езда на бикове, и второ, не отиваш за това, а за да се поразтъпчеш с мен и момичетата. След ездата ще има парти в голяма старомодна плевня до арената. Ще свири оркестър, ще потанцуваме и се кълна, че друг път няма да видиш толкова сладки момчета на едно място.

София я изгледа.

— Да си намеря сладко момче е последната ми грижа.

Другото момиче забели очи.

— Важното е да си подадеш носа навън. Октомври е. Учим от два месеца, а ти продължаваш да се цупиш.

— Не се цупя — възрази София. — Просто… ми дотегна.

— Дотегна ти да виждаш Брайън? — Марша се обърна към нея. — Разбирам те, но кампусът е малък. А и тази година „Чи Омега“ и „Сигма Чи“ са партньори. Неизбежно е.

— Знаеш какво имам предвид… Вчера се навърташе пред залата, където имах лекции. Не правеше така, когато бяхме заедно.

— Каза ли му нещо? А той заговори ли те?

— Не — поклати глава София. — Престорих се, че не го забелязвам, и си тръгнах.

— Е, какво те мъчи тогава?

— Плаши ме…

— Не ставай параноичка — сви рамене Марша. — Не е някакъв психо. Рано или късно ще разбере.

„Надявам се“ — помисли си София, и се втренчи в бележника. Марша обаче прекоси стаята и седна на леглото до нея. Потупа я по крака.

— Да разсъждаваме логично — подхвана тя. — Каза, че е спрял да ти пише съобщения и да ти се обажда, нали?

София неохотно кимна.

— Значи е време да продължиш напред — заключи Марша.

— Старая се. Но той е навсякъде. Недоумявам защо не ме оставя на мира!

Приятелката й сви крака и облегна брадичка на коленете си.

— Просто е. Брайън си въобразява, че ако поговори с теб, ако каже каквото трябва и ти завърти главата, ще те убеди да си промениш решението. Наистина го вярва — погледна я сериозно Марша. — София, разбери най-после, че всички момчета разсъждават така. Мислят, че с приказки се постига всичко, и искат каквото не могат да имат. Заложено е в тях. Ти скъса с него и той се амбицира да те спечели отново — намигна й тя. — Накрая ще преглътне горчивия хап, разбира се. Стига ти да не се поддадеш.

— Няма да се поддам — отсече другото момиче.

— Браво! — похвали я Марша. — Той не те заслужава.

— Струваше ми се, че ти допада.

— Харесвам го. Забавен е, привлекателен и богат. Приятели сме от първата година в университета и понякога още си говорим. Но знам колко подло постъпи със съквартирантката ми. Изневери й не един, а точно три пъти.

Раменете на София се приведоха.

— Благодаря, че ми напомни.

— Слушай, длъжна съм да ти помогна да го преодолееш. И измислих чудесно разрешение на проблемите ти. Една нощ с момичетата, далеч от университета. А ти се инатиш!

София не продума.

Марша се приведе към нея.

— Моля те, ела. Не ме изоставяй.

София въздъхна. Знаеше колко е упорита приятелката й.

— Добре — отстъпи най-сетне. — Ще дойда.

И макар тогава да не го предвиждаше, когато по-късно мислите й се връщаха към миналото, неотменно си спомняше, че така започна всичко.

Наближаваше полунощ, когато София най-сетне си призна, че приятелката й е имала право. Нуждаеше се от една нощ навън. За пръв път от седмици се забавляваше. Все пак не всяка вечер се наслаждаваше на уханието на пръст, пот и тор, наблюдавайки как луди мъже яздят още по-луди животни. Според Марша ездачите на бикове бяха неустоими. Току й сочеше някой особено сексапилен екземпляр, включително победителя в надпреварата.

— Този определено е изкусителен — констатира тя и София неохотно се засмя.

Партито я изненада приятно. Порутената плевня с плъстени подове, дървени стени, гредоред и дупки в покрива беше претъпкана. Хората се тълпяха пред импровизираните барове и край разнебитените маси и високите столове, разпръснати из просторното помещение. София не слушаше кънтри, но оркестрантите бяха артистични, а дъсченият дансинг гъмжеше от танцьори. От време на време подхващаха танц в редица, който сякаш всички освен нея владееха до съвършенство. Напомняше й таен код — свършеше ли оркестърът, танцьорите се изнизваха от дансинга и други заемаха местата им в редицата като по предварително подготвена хореография. Марша и останалите момичета от клуба също участваха, изпълнявайки толкова майсторски стъпките, че София се чудеше къде са се научили. От две години живееха заедно, но нито една не бе споменала, че умее да танцува така.

Макар да не смяташе да се представя в лоша светлина на дансинга, София се радваше, че е дошла. За разлика от баровете край университета — всъщност, за разлика от всички барове, в които бе стъпвала — тук хората изглеждаха наистина мили. Смехотворно благоразположени. Никога не бе чувала толкова много непознати да подвикват „прощавай“ и „извинявай“ и с дружелюбни усмивки да й правят път. Марша се оказа права и за още нещо — беше пълно със симпатични момчета. Марша и колежките й, естествено, се възползваха от случая. Откакто пристигнаха, не им се наложи да си купят нито едно питие.

Така си представяше съботните вечери в Колорадо, Уайоминг или Монтана, макар да не бе ходила там. Кой би могъл да предположи, че в Северна Каролина има толкова много каубои? Оглеждайки тълпата, тя осъзна, че каубоите вероятно не са истински — повечето бяха дошли да гледат ездата на бикове и да пийнат бира. Не беше виждала обаче на едно място толкова каубойски шапки, ботуши и колани с огромни токи. А жените? И те носеха шапки и ботуши, но късите панталонки и голите талии — за които допринасяха и колежките й — бяха повече, отколкото в кампуса през първия топъл пролетен ден. Марша и момичетата бяха отишли на пазар през деня, в резултат на което сега София се чувстваше едва ли не старомодна в джинсите и блузката без ръкави.

Отпиваше от питието си, доволна да наблюдава, да слуша и да попива атмосферата. Преди няколко минути Марша и Ашли тръгнаха нанякъде, несъмнено да побъбрят с поредната групичка момчета. София обаче не изпитваше необходимост да се присъедини към някоя от сформиралите се групички. Открай време предпочиташе да се усамотява и за разлика от повечето момичета не приемаше на живот и смърт правилата на колежанската солидарност. Създаде добри приятелства, но бе готова да продължи напред. Мисълта за реалността я плашеше донякъде, но се вълнуваше, че ще заживее самостоятелно. Смътно си представяше мансарда в някой град с кафенета и закусвални в съседство, ала всъщност би предпочела дори мизерен апартамент край шосето в Омаха, Небраска пред настоящето. Пансионът й бе дошъл до гуша — не само защото „Чи Омега“ и „Сигма Чи“ пак бяха сформирали обща фракция. От три години наблюдаваше безкрайните мелодрами, от които е изтъкан съвместният живот на трийсет и четири момичета. Стремеше се да стои настрани, но вече усещаше завръзката на тазгодишната версия. Новата реколта първокурснички обсъждаха надълго и нашироко кой какво мисли за тях и как най-бързо да се домогнат до по-високите стъпала на социалната йерархия.

София не се вълнуваше от такива неща. Стана член на момичешкия клуб отчасти защото се разбираше със съквартирантката си, а и понеже всички първокурснички се включиха. Беше й любопитно, особено след като социалният живот в „Уейк“ се основаваше до голяма степен на гръцката система.

Внесе членския си внос в „Чи Омега“ и се опита да приеме насериозно дейността на клуба. Наистина. През първата година дори обмисляше да стане отговорник. Марша избухна в смях, щом чу плановете й. София също се засмя и така приключи всичко. И слава богу, защото от нея нямаше да излезе добър отговорник. Посещаваше всички събрания — официалните и неформалните — но така и не хвана вяра на лозунгите „клубът ще промени живота ви“ и „членството в «Чи Омега» носи доживотна полза“.

Чуеше ли ги, й се приискваше да вдигне ръка и да попита останалите наистина ли смятат, че ентусиазмът, който проявява през Гръцката седмица, има значение в дългосрочен план. Опитваше се, ала не успяваше да си представи как на интервюто за работа бъдещият й шеф отбелязва: „Виждам, че сте сред хореографите на танца, благодарение на който «Чи Омега» заема челните места в университетската ранглиста. Често казано, госпожице Данко, точно такива умения очакваме от един уредник на музей“.

Как ли пък не.

Клубният живот съставляваше част от опита, натрупан в колежа, и тя не съжаляваше, че е участвала, но никога не бе искала той да изчерпва целия й опит. Нито почти целия й опит. Постъпи в „Уейк Форест“ главно защото искаше да получи добро образование и стипендията й изискваше да поставя на първо място ученето.

Тя разклати чашата си, замислена за изминалата година.

Предишният семестър разбра, че Брайън пак й е изневерил. Беше съкрушена, умът й витаеше и когато изпитите наближиха, се наложи да учи като смахната, за да ги издържи. Едва успя. Но такъв стрес не бе преживявала никога и се зарече да не позволява да се повтаря. Без помощта на Марша нямаше да стигне доникъде и затова се радваше, че се е включила в „Чи Омега“. За нея клубът бе възможност за създаване на приятелства, а не някаква прехвалена групова принадлежност. А приятелството от своя страна нямаше нищо общо със социалните йерархии. Затова, както от самото начало, тя изпълняваше задълженията си, но не повече. Плащаше си таксите и членския внос и отбягваше групичките и момичетата, които смятаха, че „Чи Омега“ е началото и краят на съществуванието.

Момичета, които боготворяха хора като Мери-Кейт например.

Мери-Кейт оглавяваше клуба и олицетворяваше духа на обществото им — с пълни устни и чипо носле, с безупречна кожа и фини черти. Като се добави и състоянието й — семейството й, стар тютюнев клан, бе едно от най-богатите в щата — за мнозина тя представляваше центъра на Вселената. И Мери-Кейт го знаеше. В момента тя царуваше край голяма кръгла маса, заобиколена от по-младите си посестрими, очевидно жадуващи да станат неин образ и подобие. Както винаги говореше за себе си.

— Искам да бъда новатор — заяви тя. — Знам, че няма да променя света, но е важно да опитам.

Джени, Дрю и Бритъни попиваха всяка нейна дума.

— Удивително! — ахна Джени, второкурсничка от Атланта.

София почти не я познаваше. Джени несъмнено ликуваше, че е попаднала в орбитата на Мери-Кейт.

— Не искам да отида в Африка, в Хаити или нещо подобно — продължи Мери-Кейт. — Защо да ходя чак дотам? Татко казва, че има много възможности да помагаш на хората тук. Затова основахме фондацията и след като се дипломирам, ще работя там. Ще съдействам за разрешаването на местните проблеми. Ще променям нашия свят, света на Северна Каролина. Знаете ли, че някои жители на щата все още използват външни тоалетни? Представяте ли си? Да нямате канализация? Ние ще се заемем с тези проблеми.

— Чакай — прекъсна я Дрю. — Обърках се. — Дрю беше от Питсбърг, облечена от главата до петите като Мери-Кейт; дори шапката и ботушите й бяха същите. — Бани ли ще строи фондацията на баща ти?

Съвършените вежди на другото момиче оформиха остър ъгъл.

— Моля?

— Не спомена ли, че фондацията на баща ти ще прави тоалетни?

Мери-Кейт изгледа Дрю, все едно е малоумна.

— Фондацията на татко осигурява стипендии на бедни деца. Как изобщо реши, че прави тоалетни?

„О, не знам — подсмихна се София. — Сигурно защото говореше за външни клозети? Не прозвуча ли така?“ Замълча обаче, защото Мери-Кейт нямаше да оцени шегата. Станеше ли дума за плановете й за бъдещето, тя губеше чувството си за хумор. Бъдещето е сериозен бизнес все пак.

— Не спомена ли, че ще станеш журналистка? — обади се Бритъни. — Миналата седмица ни разказваше, че ти предложили работа в телевизията.

Мери-Кейт вирна брадичка.

— Няма да стане.

— Защо?

— Поканиха ме в сутрешните новини. В Оуънсбъро, Кентъки.

— И? — подкани я една от по-младите членки на клуба, очевидно объркана.

— Ехо! Оуънсбъро? Чувала ли си за Оуънсбъро?

— Не — спогледаха се плахо момичетата.

— Именно! — обяви Мери-Кейт. — Няма да се местя в Оуънсбъро, Кентъки. Едва се вижда на картата. И няма да ставам в четири сутринта. А и както казах, искам да променя нещо. Мнозина се нуждаят от помощ. Отдавна си го мисля. Татко твърди…

София престана да слуша. Стана и потърси с поглед Марша. Тук наистина нямаше къде игла да падне, а с напредването на вечерта тълпата нарастваше. Тя заобиколи група момичета и момчетата, с които разговаряха, и си запроправя път през тълпата, озъртайки се за черната каубойска шапка на Марша. Безнадежден ориентир. Навсякъде имаше черни каубойски шапки. Опита се да си спомни какъв цвят е шапката на Ашли. Бледожълта? Да! Свела до минимум вариантите, София забеляза приятелките си. Тръгна към тях, но ненадейно зърна нещо. По-точно някого.

Спря и изви врат да погледне по-добре. Обикновено той се извисяваше над околните, но толкова много високи шапки й пречеха, та се поколеба дали очите не я лъжат. Въпреки това я обзе безпокойство. Опита да се успокои, че греши и въображението я подвежда.

Обаче продължи да се озърта. Взираше се със свито сърце в лицата наоколо. „Не е тук“ — повтори си пак, но в същия момент го видя отново. Пробиваше си път през морето от хора заедно с двама приятели.

Брайън.

Застинала, тя ги проследи как се насочват към свободна маса. Брайън разблъскваше хората, все едно е на игрището за ръгби. София не вярваше на очите си. „И тук ли ме последва“ — повтаряше си безмълвно.

Усети как лицето й поруменява. Та тя беше с приятелките си, извън кампуса, какво си въобразява той? Обясни му ясно, че повече не иска да го вижда и да разговаря с него. Изкушаваше се да му напомни още веднъж, че всичко е приключило.

Обаче се отказа, защото знаеше, че няма да промени нищо. Марша бе права. Брайън вярваше, че ако поговори с нея, ще я убеди да размисли. Понеже се смяташе за неустоим в ролята на разкаян изкусител. А и тя все пак му бе прощавала. Защо да не му прости отново?

София тръгна към Марша. Радваше се, че е станала от масата в точния момент. Последното, което искаше, бе той да се появи пред нея, преструвайки се на изненадан. И каквито и да бяха фактите, накрая щяха да я нарекат „безсърдечна“. Защо ли? Защото Брайън бе Мери-Кейт на братството си. Състезател по ръгби, благословен с красота и богат баща — банкер, той властваше еднолично в социалния им кръг. Всички в университета го боготворяха, а половината момичета бяха готови да паднат в обятията му при най-малкия знак.

Е, да им е честит.

София продължи да си проправя път през множеството. Оркестърът изсвири поредната песен и подхвана нова. Марша и Ашли разговаряха край дансинга с три по-големи момчета с тесни джинси и с каубойски шапки. София стигна до тях и потупа Марша по ръката. Приятелката й се обърна, на пръв поглед поруменяла от смущение, но всъщност беше пияна.

— О, здрасти! — изрече и я побутна напред. — Момчета, това е съквартирантката ми София. А това са Брукс, Том и… — Тя присви очи към момчето в средата. — Как ти беше името?

— Тери — напомни й той.

— Приятно ми е — кимна автоматично София. После каза на другото момиче: — Искам да поговорим насаме.

— Сега ли? — намръщи се Марша. Стрелна с поглед каубоите и се обърна отново към София, без да прикрива раздразнението си: — Какво има?

— Брайън е тук — процеди през зъби тя.

Марша сбърчи чело, все едно се питаше дали е чула правилно, и кимна. Двете се отдалечиха от дансинга. Намериха място, където не беше толкова шумно, но пак се налагаше да говорят на висок глас.

— Преследва ме! — извика София.

Марша надникна над рамото й.

— Къде е?

— До масите. При другите от колежа. Довел е Джейсън и Рик.

— Как е разбрал, че си тук?

— Не е тайна. Половината кампус знаеше, че ще идваме.

Докато тя се гневеше, Марша погледна момчетата, с които разговаряше, и се обърна към съквартирантката си с известно нетърпение:

— Добре де… тук е. — Сви рамене. — И какво смяташ да правиш?

— Не знам.

— Видя ли те?

— Не мисля. Просто не желая да ме доближава.

— Да поговоря ли с него?

— Не — поклати глава София. — Всъщност не знам какво искам.

— Тогава се успокой. Не му обръщай внимание. Ела при мен и Ашли. Няма да ходим при него. Може би ще си тръгне. Дойде ли при нас, ще започна да флиртувам с него. Ще го разсейвам. — Устните й се разтегнаха в предизвикателна усмивка. — Падаше си по мен, преди да се насочи към теб, разбира се.

София стисна още по-здраво ръце.

— Дали да не си тръгнем?

Марша махна с ръка.

— Как? На един час път сме от кампуса. Нямаме кола. Ашли ни докара, забрави ли? И знам със сигурност, че няма да поиска да си тръгне.

София не се беше сетила за това.

— Хайде — опита се да я успокои приятелката й. — Пийни нещо. Момчетата ще ти харесат. Учат в „Дюк“.

Тя поклати глава.

— Не съм в настроение да си бъбря с момчета.

— Какво ще правиш тогава?

София зърна нощното небе в далечния край на плевнята и внезапно я обзе непреодолимо желание да избяга от това задушно място.

— Ще глътна малко чист въздух.

Марша проследи погледа й.

— Искаш ли да дойда с теб?

— Не. Ще се върна след малко. Само недей да изчезваш.

— Дадено — кимна й тя с очевидно облекчение. — Но ако искаш да дойда…

— Стой тук. Няма да се бавя.

Марша се запъти към приятелите си, а София — към дъното на плевнята. Далеч от оркестъра и дансинга тълпата оредя. Неколцина мъже се опитаха да привлекат вниманието й, когато минаваше покрай тях, но тя се престори, че не ги забелязва, и продължи решително напред.

Огромните дървени врати бяха отворени. Тя излезе навън и веднага й олекна. Музиката не бумтеше оглушително, а свежият есенен въздух облъхна лицето й като балсам. Едва сега осъзна колко горещо е вътре. Озърна се да намери място за сядане. Забеляза стар дъб, разперил възлести клони. Тук-там имаше групички хора, които пушеха и пиеха. Едва след миг видя дървената ограда, издигната около плевнята.

Нямаше маси. Хората или седяха, или се облягаха на дъсчените прегради. Една групичка се бе настанила върху стара гума от трактор. Встрани от тях самотен мъж с каубойска шапка, засенчваща лицето му, се взираше в съседното пасбище. София се запита дали и той учи в „Дюк“. Едва ли. Университетът и каубойските шапки някак не вървяха.

Видя свободно място край оградата на няколко разкрача от самотния каубой и тръгна натам. Над нея небето бе чисто като стъклена камбанка. Луната висеше над дърветата на хоризонта. Тя се облакъти на грубия дървен парапет и се огледа. Надясно бе арената за родеото, където по-рано се състезаваха ездачите на бикове. Зад нея се редяха оградените пасбища за биковете. Загражденията не бяха осветени, но няколко лампи край арената светеха и обвиваха животните в призрачно сияние. Зад тях бяха паркирани пикапи и каравани, заобиколени от собствениците си. Дори отдалеч се виждаха как просветват върховете на цигарите им, а от време на време се чуваше звън на бутилки. Зачуди се дали използват мястото и за изложения на коне. На кучета? За панаири? За нещо друго? Изглеждаше изоставено, сякаш пустее през повечето време. Плевнята засилваше усещането за занемареност, но какво разбираше момиче, израснало в Ню Джърси?

Поне така щеше да каже Марша. Повтаряше го от началото на втори курс и първо беше смешно, но после шегата се изтърка. Сега отново ги разсмиваше, защото се бе превърнала в постоянна шега помежду им. Марша бе родена в Шарлот, на няколко часа път от „Уейк Форест“. София още помнеше удивлението й, когато й спомена, че е израснала в Джърси. Все едно й каза, че идва от Марс.

Е, реакцията на Марша не бе съвсем неочаквана. Двете произхождаха от съвсем различни семейства. Марша бе по-малкото дете в семейството, баща й беше ортопед, а майка й — адвокат. Тази година брат й щеше да завърши право във „Вандербилт“ и макар да не бяха в списъка на „Форбс“, определено не търпяха лишения. Марша бе от момичетата, които вземат уроци по езда и танци, и за шестнайсетия си рожден ден получават мерцедес. От друга страна, София бе дете на емигранти. Майка й бе французойка, а баща й — словак. Бяха дошли в Америка почти без пари. Бяха образовани (баща й беше химик, а майка й фармацевт), но не владееха добре английски и години наред работиха къртовски, докато съберат средства да отворят магазина си за деликатеси. Междувременно им се родиха три деца — София беше най-голямата и работеше в закусвалнята след училище и през почивните дни.

Бизнесът бе сравнително успешен — колкото да прехранва семейството, но не повече. Както мнозина отличници от гимназията, няколко месеца преди дипломирането тя се надяваше да учи в „Рутгърс“. Кандидатства в „Уейк Форест“ случайно, по препоръка на педагогическия съветник. Знаеше обаче, че няма как да си го позволи, и познаваше мястото само по красивите снимки в сайта на университета. „Уейк Форест“ обаче я изненада, предоставяйки й стипендия, покриваща всички такси, и през август София се качи на автобуса в Ню Джърси и отпътува към буквално на чужда територия, където прекара по-голямата част от следващите четири години.

Постъпването в „Уейк Форест“ бе повратен момент за нея, поне от гледна точка на образованието. „Уейк Форест“ бе по-малко учебно заведение от „Рутгърс“, тоест класовете също бяха по-малобройни, а професорите във Факултета по история на изкуството — призвани да преподават. Вече се бе явила на интервю за стаж в Денвърския музей на изкуствата. Никой не я попита, разбира се, каква роля е играла в „Чи Омега“, но й се стори, че интервюто мина добре. Все още обаче нямаше отговор. Миналото лято успя да спести пари и си купи кола — нищо и никаква единайсетгодишна „Тойота Корола“, изминала над сто хиляди километра, с по-огъната задна врата и надраскана, но за София, свикнала от малка да ходи пеш или да пътува с автобуса, тя означаваше свобода да пристига и заминава, когато пожелае.

Облегната на парапета, тя сбърчи чело. Не и днес, естествено. Сама си беше виновна, че не дойде с колата.

Защо трябваше Брайън да се появява тази вечер? Какво очакваше? Наистина ли вярваше, че е забравила какво й е причинил? Нима се надяваше, че ще му прости както преди?

Всъщност той дори не й липсваше. Не смяташе да се сдобряват и ако той не я преследваше, дори нямаше да си помисли за него. Брайън обаче успяваше да помрачава настроението й и това я тревожеше. Защото му позволяваше. Защото му предоставяше тази власт над нея.

Е, стига толкова, зарече се тя. Реши да влезе при Марша, Ашли и момчетата от „Дюк“. Заговореше ли я Брайън, нямаше да му обръща внимание. Опиташе ли се да я ядоса… е, тогава щеше да целуне някое от момчетата, за да му покаже, че е затворила страницата и връщане назад няма.

Усмихната, тя се обърна, блъсна се в някого и залитна.

— О, извинете — каза механично и ръката й неволно потърси опора в гърдите на изпречилия се на пътя й мъж.

Тя вдигна поглед, позна го и отскочи настрани.

— Полека! — възкликна Брайън и я улови за раменете.

Тя запази равновесие и прецени ситуацията. Той я беше открил. Бяха сами. Това, което се опитваше да избегне, откакто скъсаха. Страхотно!

— Съжалявам, че те стреснах — говореше завалено като Марша. Нищо чудно, Брайън никога не пропускаше възможност да пие повече от необходимото. — Не те видях вътре и се досетих, че си някъде тук.

— Какво искаш, Брайън? — прекъсна го тя.

Тонът й очевидно го смути. Но както винаги се съвзе бързо. „Богатството разглезва — помисли си тя. — Всекиго.“

— Нищо не искам — отвърна той, пъхнал ръка в джоба на джинсите.

Олюля се леко и София разбра, че е пиян.

— Защо дойде тогава?

— Забелязах, че си сама, и реших да проверя дали си добре.

Той наклони глава — изпитан жест да изрази самоувереност.

— Бях добре, преди да се появиш.

Той повдигна вежди.

— Леле! Колко си груба!

— Принудена съм. Преследваш ме като маниак.

Той кимна, признавайки правотата на думите й. И, разбира се, за да покаже, че приема презрението й. Би могъл да запише видео, озаглавено „Как да накараш приятелката си да ти прости… отново“.

— Знам, знам — провлече като по сценарий. — Разкайвам се.

— Нима?

— Не исках да се разделим така — сви рамене той. — Исках да ти кажа колко се срамувам от постъпката си. Не заслужаваше такова отношение и не те виня, че ме напусна. Съзнавам, че…

София поклати глава, вече отегчена от монолога му.

— Защо го правиш?

— Кое?

— Това… Лицемерното представление. Идваш тук, преструваш се на отчаян и разкаян. Какво искаш?

Въпросът й явно го свари неподготвен.

— Опитвам се да се извиня…

— За какво? Задето ми изневери три пъти? Или че ме лъжеше от самото начало?

Той примигна.

— Хайде, София… Не се дръж така. Не искам цяла година да ме отбягваш. Преживя достатъчно…

Макар и завалени, думите му звучаха що-годе правдоподобно. Почти.

— Наистина ли не схващаш? Отбягвам те, защото искам да те отбягвам.

Той се втренчи объркано в нея.

— Защо се държиш така?

— Шегуваш ли се?

— След като скъса с мен, разбрах, че съм допуснал най-голямата грешка в живота си. Липсваш ми. Край теб се чувствам по-добър човек. Дори да не сме заедно, не може ли от време на време да се виждаме, да разговаряме? Както преди. Преди да прецакам всичко.

Тя отвори уста да отговори, но замълча, смаяна от нахалството му. Наистина ли си въобразяваше, че пак ще се хване на въдицата му?

— Хайде — пресегна се той към ръката й. — Да си вземем нещо за пиене и да поприказваме. Ще го преодолеем…

— Не ме докосвай! — извика остро тя.

— София…

Тя отстъпи назад.

— Не ме докосвай! — повтори.

За пръв път зърна гневни искри в очите му. Той посегна към китката й.

— Успокой се…

Тя се отдръпна.

— Пусни ме!

Брайън обаче пристъпи към нея и от устата му я лъхна кисел дъх на бира.

— Защо правиш сцени?

Тя го погледна в лицето и по гърба й полазиха тръпки. Не познаваше този Брайън. Челото му бе смръщено, почти сбръчкано, устните — разтегнати и присвити. Уплашена, София извърна глава от горещия дъх, излитащ на тласъци от устата му. По-късно си спомняше само как страхът я вледени, докато някъде отзад не долетя глас:

— Пусни я.

Брайън погледна през рамо, после насочи очи отново към нея и я стисна по-силно.

— Говорим си — процеди през зъби.

— Не ми прилича на разговор. И не те моля да я пуснеш. Настоявам да я пуснеш. — Предупредителните нотки се долавяха отчетливо, но за разлика от разприте, които бе наблюдавала в клубовете, гласът на непознатия звучеше спокойно.

Брайън усети заплахата с известно закъснение и очевидно реши да я пренебрегне.

— Не си пъхай носа в чужди работи.

— Последен шанс — предупреди мъжът. — Не искам да прибягвам до други средства, но ще го направя.

Твърде уплашена да се извърне, София забеляза как хората около плевнята ги наблюдават. Зърна как двама мъже станаха от гумата на трактора и тръгнаха към тях. Други двама, нахлупили ниско каубойските си шапки, се отделиха от парапета и също приближиха.

Брайън ги измери с поглед, после се взря през рамо в мъжа, който му говореше.

— Какво? Повика приятелчетата си?

— И без тях ще се оправя с теб — заяви непознатият с равен тон.

При тези думи Брайън блъсна София настрани, освобождавайки я от зловещата си хватка. Обърна се към мъжа:

— Сериозно ли го искаш?

София се обърна и разбра защо е толкова самоуверен. Брайън бе висок почти два метра и тежеше над сто килограма. Пет пъти седмично тренираше във фитнеса. Мъжът бе с цяла педя по-нисък от него и слаб. Носеше каубойска шапка, видяла и по-добри дни.

— Върви си по пътя — предупреди го той. — Да не усложняваме положението.

Брайън не отговори. С изненадваща бързина се нахвърли върху по-дребния мъж, разперил ръце да го събори. София позна движението — стотици пъти го бе наблюдавала как събаря съперниците си на игрището и знаеше какво ще се случи. Ще наведе глава и ще блъсне противника с крака, поваляйки го като отсечено дърво. Брайън направи точно това, но опасенията й не се оправдаха. Брайън връхлетя върху мъжа, който отмести крак и го блъсна. Използвайки инерцията му, той го запрати по лице на земята.

— А сега се успокой — посъветва го невъзмутимо каубоят, опрял ботуш в гърба му.

Брайън се загърчи под ботуша и понечи да се изправи, но другият крак на каубоя се стовари светкавично върху пръстите на ръката му. Брайън извика и в отговор ботушът притисна още по-здраво врата му.

— Спри да се движиш, че ще стане по-лошо. — Каубоят произнесе думите бавно и отчетливо, сякаш говореше на идиот.

Стъписана, София се взираше в каубоя. Позна мъжа, когото бе видяла да стои сам край оградата, и си отбеляза, че той не я поглежда. Беше се съсредоточил върху ботуша, все едно е приковал гърмяща змия към скалите. Което всъщност и правеше.

Брайън се заизвива отново. Каубоят пак го удари през пръстите, без да отлепя ботуша от врата му. Брайън простена приглушено и тялото му постепенно замря. Едва сега каубоят погледна към София. Сините му очи отразиха светлините край плевнята.

— Ако искаш да си отидеш, с удоволствие ще го подържа още малко. — Думите му прозвучаха нехайно, сякаш не се е случило нищо необичайно. Докато се чудеше как да отговори, тя забеляза разрошената му кестенява коса, щръкнала изпод шапката, и осъзна, че не е много по-голям от нея. Стори й се смътно познат, но не защото го бе забелязала по-рано до парапета. Беше го виждала другаде, навярно в плевнята, ала не бе сигурна.

— Благодаря — отвърна тя. — Ще се справя.

Чул гласа й, Брайън поднови битката, която завърши отново с удар по пръстите му и със стенания.

— Сигурна ли си? — попита я каубоят. — Май е ядосан.

Меко казано, Брайън бе разярен. Тя не успя да сдържи леката си усмивка.

— Научил си е урока.

Каубоят обмисли думите й.

— Попитай го за всеки случай — предложи й, побутвайки шапката си назад. — За по-сигурно.

Тя му се усмихна и се наведе.

— Ще ме оставиш ли на мира, Брайън?

Той приглушено простена:

— Махни го от мен! Ще го убия…

Каубоят въздъхна и натисна още по-силно врата му. Този път лицето на Брайън се сплеска върху пръстта.

София погледна първо към каубоя, после към бившия си приятел.

— „Да“ или „не“, Брайън? — попита го мило.

Каубоят я възнагради с широка момчешка усмивка, разкривайки равни бели зъби.

Едва сега София забеляза, че още четирима каубои са ги наобиколили. Почуди се възможно ли е събитията да станат още по-сюрреалистични. Почувства се като героиня от стар уестърн и внезапно осъзна къде е виждала каубоя. Не в плевнята, а по-рано, на родеото. Марша го нарече истинско изкушение. Ездачът на бикове, спечелил надпреварата.

— Какво става, Люк? — полюбопитства един от новодошлите. — Трябва ли ти помощ?

Синеокият каубой поклати глава.

— Всичко е наред. Но ако не спре да се върти, носът му ще се счупи.

— Люк ли се казваш? — попита го София.

— Да — кимна той. — А ти?

— София.

Той докосна периферията на шапката си и се усмихна.

— Приятно ми е да се запознаем, София. — Сведе очи към Брайън и се поинтересува: — Ще оставиш ли София на мира, ако те пусна?

Брайън се предаде. Престана да се извива. Бавно, но сигурно натискът върху врата му намаля и той предпазливо вдигна глава.

— Махни си ботуша от мен! — изръмжа със страховито изражение.

София пристъпи от крак на крак.

— Пусни го — каза на каубоя.

Той се отмести встрани. Брайън веднага скочи на крака с напрегнато като пружина тяло. Носът и бузите му бяха ожулени. Между зъбите му имаше пръст. Каубоите затегнаха обръча около него. Той ги огледа трескаво.

Макар и пиян, не беше глупав. Погледна я гневно и отстъпи назад. Петимата каубои не помръдваха. Наблюдаваха го равнодушно, но София осъзна, че това е илюзия. Бяха готови за всичко, което Брайън реши да им поднесе. Той обаче отстъпи още една крачка и посочи Люк.

— Още не сме приключили с теб — просъска му. — Запомни го!

Помълча за ефект и погледна към София. В очите му се четеше гняв и разочарование. После се обърна и тръгна към плевнята.