Най-дългото пътуване

4. София

София не бе сигурна защо всъщност го каза. Думите й се изплъзнаха от устата. Почуди се дали да не обърне изреченото на шега, но незнайно защо не й се искаше.

Не заради външността му, макар Марша да имаше право. Той изглеждаше безспорно привлекателен, с момчешки чар, със сърдечна, открита усмивка и обаятелни трапчинки. Беше строен и мускулест, с широки рамене и тесен ханш, а буйните кестеняви къдрици под старата шапка определено подчертаваха сексапила му. Най-силно впечатление обаче правеха очите му, а тя имаше слабост към красивите очи. Неговите бяха лятно сини, живи и блестящи, все едно е с контактни лещи, колкото и абсурдно да изглеждаше мъж като Люк да прибягва до такива трикове.

Помагаше, разбира се, и това, че тя очевидно го привличаше. Като малка София бе кльощава, с дълги, тънки крака, пълна нула в зоната на ханша и с акне по лицето. Едва в гимназията сложи сутиен. Всичко започна да се променя през първата година в университета, но промените по-скоро я смущаваха. Дори сега, когато заставаше пред огледалото, понякога зърваше някогашната тийнейджърка и се изненадваше, че никой друг не я вижда.

Одобрението на Люк я ласкаеше, но най-много й харесваше лекотата, която придава на всичко — от начина, по който се справи с Брайън, до несвързания им разговор. Не оставаше с чувството, че се опитва да я впечатли, ала спокойната му самоувереност го отличаваше от момчетата в „Уейк“ и особено от Брайън.

Допадаше й умението му да я оставя насаме с мислите й. Мнозина се стараят да запълват всяка пауза, но Люк наблюдаваше биковете и мълчанието не го смущаваше. След известно време тя осъзна, че не чува музика — оркестърът явно почиваше — и се запита дали Марша ще я потърси. Надяваше се да не я намери. Поне не сега.

— Какво е да живееш в ранчо? — наруши мълчанието тя. — Какво правиш през деня?

Той кръстоса крака, опрял върха на единия си ботуш в пръстта.

— От всичко по малко. Винаги се намира работа.

— Например?

Той потри разсеяно длани.

— Рано сутрин трябва да се нахранят конете, прасетата и пилетата, и да се почистят оборите. Добитъкът трябва да се нагледа. Всеки ден проверявам стадото дали всичко е наред — инфекции на очите, рани от телената мрежа и прочее. Ако има ранено или болно животно, гледам веднага да се погрижа за него. После напоявам пасбищата. Няколко пъти годишно премествам стадото от едно пасбище на друго, за да има хубава трева. Два пъти годишно ваксинирам животните. Връзвам ги едно по едно и известно време ги изолирам от другите. Имаме и голяма зеленчукова градина. Отговарям и за нея.

Тя примигна.

— Това ли е всичко? — пошегува се.

— Не съвсем — продължи той. — Продаваме тикви, боровинки, мед и коледни елхички, така че садя, поливам, плевя и събирам меда от кошерите. Дойдат ли купувачи, помагам им да завържат дръвчетата, да пренесат тиквите и така нататък. И, естествено, все нещо ще се счупи или повреди — тракторът, напоителната система, оградата, плевнята, покривът на къщата… — Той сви устни. — Повярвай ми, никога не стоя със скръстени ръце.

— Не е възможно да го правиш сам! — смая се момичето.

— Мама ми помага. Имаме и работник, Хосе, при нас е от години. Понякога наемаме хора да подкастрят дърветата и за други неща.

Тя се намръщи.

— Какво означава да подкастряш дървета? Елхите ли имаш предвид?

— В случай че не си наясно, ако не ги подрязваш, те не растат на красиви триъгълници.

— Така ли?

— А тиквите трябва да се обръщат. За да не загният отдолу, а и да са кръгли или поне овални. Иначе никой не ги купува.

Тя сбърчи нос.

— Наистина ли ги търкаляте?

— Да. Но внимаваме да не прекършим стъблото.

— Не знаех…

— Повечето хора не знаят. Но ти сигурно знаеш много неща, за които аз дори не съм чувал.

— Знаеш къде е Словакия.

— Харесвах историята и географията. Химията и алгебрата обаче ми бяха пълна мъгла.

— И аз не обичах математиката.

— Но те е бивало. Обзалагам се, че си била отличничка.

— Защо мислиш така?

— Приели са те в „Уейк Форест“. Сигурно всички предмети са ти се удавали. Какво всъщност учиш? Очевидно не агрономство.

— Уча история на изкуството — обясни тя.

— От малка ли се интересуваше от това?

— Не. Когато постъпих в „Уейк“, нямах представа какво искам да правя. Като всички първокурсници се записах в какви ли не курсове с надеждата нещо да ме заинтригува. Да ме запали, нали разбираш?

Замълча и усети колко съсредоточено я слуша. Искреният му интерес отново й напомни колко е различен от момчетата в колежа.

— Във втори курс — продължи — посещавах лекции за френския импресионизъм, предимно да си запълня програмата. Професорът обаче се оказа удивителен — интелигентен, интересен и вдъхновяващ. Точно каквото се очаква от професор. След няколко лекции се увлякох. Разбрах какво искам да правя и колкото повече курсове по история на изкуството посещавах, толкова по-ясно осъзнавах, че искам да стана част от този свят.

— Сигурно си благодарна, че си се записала на онези лекции.

— Да… но родителите ми не са очаровани. Предпочитат да завърша право, медицина или счетоводство. За да си намеря добра работа, след като завърша.

Той подръпна яката на ризата си.

— Доколкото знам, щом имаш диплома, работа се намира лесно.

— Това им казвам. Но истинската ми мечта е да работя в музей.

— Направи го тогава.

— Не е толкова лесно. Има много специалисти по история на изкуството, а свободните места са малко. Повечето музеи се борят за оцеляване и съкращават персонал. Извадих късмет, че ме поканиха на интервю в Денвърския музей за изкуство. Няма да ми плащат, ще стажувам, но казаха, че по-късно е възможно да ме назначат на редовна работа. Което, разбира се, повдига въпроса как ще се изхранвам. Не искам родителите ми да ме издържат, а и те не могат да си го позволят. По-малката ми сестра учи в „Рутгърс“, а и другите двама скоро ще постъпят в колеж…

Тя замълча притеснено. Люк сякаш прочете мислите й и не настоя.

— Какво работят родителите ти? — попита я.

— Имат закусвалня. Предлагат деликатесно сирене и месо. Прясно изпечен хляб. Домашни сандвичи и супи.

— Добра храна?

— Страхотна храна.

— Какво да си поръчам, ако попадна там?

— Каквото и да е. Няма да сбъркаш. Мама готви чудесна гъбена супа. Тя ми е любимата, но май сме най-прочути с кашкавалените котлети. На обяд винаги се извива дълга опашка и повечето клиенти си поръчват котлети. Преди няколко години дори спечелиха награда. За най-добрия сандвич в града.

— Наистина ли?

— О, да. Вестникът обяви конкурс, читателите гласуваха и така… Татко окачи грамотата в рамка. Виси точно зад касата. Някой ден ще ти я покажа.

Той долепи длани, повтаряйки жеста й отпреди малко.

— Ще ми бъде приятно, София.

Тя се засмя. Шегата й допадна, хареса й и как произнася името й — по-бавно от нея, но и по-плавно, сякаш от устата му се лее приятна мелодия. Напомни си, че не го познава, но някак си не го чувстваше така. Облегна се на оградата.

— С онези мъже ли си дошъл тук? Които ти се протекоха на помощ?

Той погледна към тях, после се обърна отново към нея.

— Не. Всъщност познавам само единия. Приятелите ми са вътре. Но не ми се говореше и излязох навън.

— Сега не ми се струваш неразговорлив.

— Не че има кой знае какво за разказване — усмихна се смутено той. — Както ти казах, яздя бикове и работя в семейното ранчо. Животът ми не е особено интересен.

Тя го погледна изпитателно.

— Кажи ми нещо, което обикновено не казваш на другите.

— Например? — попита предпазливо той.

— Каквото и да е — разпери ръце тя. — За какво си мислеше преди малко, когато стоеше сам край оградата?

Люк пристъпи неловко от крак на крак и сведе очи. Скръсти ръце, печелейки време.

— За да разбереш, трябва да го видиш — рече бавно. — Проблемът е, че не е точно тук.

— А къде е? — обърка се тя.

— Ей там — посочи той към ограденото пасбище.

София се поколеба. Всеки е чувал такива истории — момиче среща момче, което й се струва мило и приятно, но щом останат насаме… Погледна го, но в главата й не звъннаха предупредителни камбанки. Необяснимо защо му се доверяваше — не само защото й се притече на помощ. Просто не приличаше на натрапник; по-скоро създаваше впечатление, че помоли ли го да я остави сама, ще си тръгне и повече няма да го види. А и я караше да се смее. През краткото време с него бе забравила Брайън.

— Добре. Заведи ме — кимна тя.

Дори да се изненада от отговора й, той не го показа. Улови с две ръце оградата и я прескочи пъргаво.

— Фукльо — подкачи го тя.

Приведе се, мина между гредите и двамата тръгнаха към пасбището. Люк спазваше благоприлична дистанция. София се оглеждаше, удивена колко различен е пейзажът от мястото, където е израснала. Хрумна й, че се е научила да цени тихата, почти аскетична красота на природата тук. Северна Каролина приютяваше хиляди малки градчета, всяко със свой облик и история. Вече разбираше защо мнозина местни дори не помислят да се преместят другаде. В далечината боровете и дъбовете образуваха непрогледна черна ивица. Музиката зад тях постепенно стихваше, заменена от песента на щурците. Въпреки мрака тя усещаше как Люк я поглежда възхитено, макар да се стреми да не се издава.

— След другата ограда има пряк път — обясни той. — По него ще стигнем по-бързо до пикапа ми.

Думите му я сепнаха.

— Пикапът ти?

— Не бой се — вдигна ръце той. — Няма да пътуваме. Няма дори да влизаме в него. Просто ще виждаш по-добре от каросерията. По-високо е и по-удобно. Имам и сгъваеми столове.

— Носиш сгъваеми столове?

— В пикапа ми има какво ли не.

Разбира се. Нищо необичайно. Марша винаги беше подготвена за пикник.

Стигнаха следващата ограда, осветена по-ярко от лампите край арената. Люк отново я прескочи леко и пъргаво. Този път обаче между гредите нямаше голямо разстояние и не можеше да се промъкне между тях. Изкатери се, седна най-отгоре и провеси крака. Хвана го за ръцете, за да скочи на земята, и хареса топлата им, загрубяла кожа.

Стигнаха до близката порта и свърнаха към пикапа. Люк се насочи към лъскава черна машина с големи гуми и фарове върху покрива — единствената, паркирана с предницата в противоположната посока. Той свали задния капак и скочи в каросерията. Протегна отново ръка и тя бързо се озова до него.

Люк затършува, размествайки вещите насам-натам, с гръб към нея. Тя скръсти ръце, питайки се какво ли щеше да си помисли Марша за всичко това. Отсега си представяше въпросите й: „За онзи хубавец ли става дума?“, „Той те заведе в пикапа си?“, „Как се съгласи?“, „Ами ако беше луд?“. Междувременно Люк продължаваше да рови. Чу се металическо изщракване и той най-сетне дойде при нея със стола — от онези, които хората разпъват по плажовете. Сложи го до нея и я покани:

— Седни. Сега ще се подготвя.

Тя не помръдна. Отново си представи лицето на Марша. После обаче реши. Защо не? Да се настани на сгъваем стол в каросерията на пикап, собственост на ездач на бикове, й се стори почти естествено продължение на и без друго сюрреалистичната нощ. Хрумна й, че като се изключи Брайън, за последен път е оставала сама с момче през лятото, преди да дойде в „Уейк“, когато Тони Русо й кавалерства на бала. Познаваха се от години, но не отидоха по-далеч от това. Той беше симпатичен и умен — наесен заминаваше за „Принстън“ — но още на третата среща ръцете му се оказаха твърде немирни и…

Люк сложи втория стол до нея, прекъсвайки мислите й. Вместо да седне обаче, той скочи от каросерията, отвори вратата на пикапа и се пресегна навътре. След миг радиото се включи. Кънтри музика.

„Разбира се — помисли си весело тя. — Какво друго?“

Той се качи при нея, седна, протегна крака и ги скръсти.

— Удобно ли ти е? — попита я.

— Горе-долу. — Тя се поразмърда, смутена от близостта му.

— Искаш ли да си сменим столовете?

— Не, не… Просто… — Тя махна с ръка. — За пръв път седя в каросерията на пикап и…

— Не правите ли така в Ню Джърси?

— В Ню Джърси гледаме филми, излизаме на вечеря, гостуваме на приятели. А ти? Ходиш ли на кино?

— Разбира се.

— Кой филм си гледал наскоро?

— Филм ли? — почеса се той по главата.

Едва след секунда тя разбра, че се шегува, и бързата промяна на изражението й го разсмя. Посочи й пасбището.

— Отблизо изглеждат по-големи, нали?

София се обърна и забеляза един бик на няколко крачки от тях. Видя как се издуват мускулите на гърдите му и проумя колко по-различно е да наблюдаваш животните оттук, отколкото от пейките край арената.

— Леле! — възкликна смаяно тя и се приведе напред. — Огромен е! — Обърна се към Люк: — И ти яздиш тези гиганти! Доброволно?

— Когато ми позволят.

— Това ли искаше да ми покажеш?

— Да — кимна той. — Доведох те заради онзи бик ей там.

Посочи й светъл бик. Помръдваха само ушите и опашката му. Единият му рог бе изкривен, а по хълбока му личаха белези. Имаше по-едри от него, но позата му излъчваше нещо диво и необуздано. София усети, че той предизвиква другите да го доближат. Чуваше как пръхтенето му нарушава нощната тишина.

Погледна към Люк и забеляза колко се е променило изражението му. Той се взираше в бика привидно спокоен, но по лицето му пробягваха необичайни отсенки.

— Това е Биг Агли Критър — обясни й, без да откъсва очи от животното. — За него си мислех, когато си ме видяла. Опитвах се да го открия.

— Язди ли го днес?

— Не. Но разбрах, че не мога да си тръгна, без да го погледна отблизо. Странно е, понеже идвайки тук, изобщо не исках да го виждам. Затова паркирах пикапа така.

Тя зачака да продължи, но той замълча.

— Но си го яздил преди?

— Не — поклати глава Люк. — Но съм се опитвал. Три пъти. Той е неукротим. Яздили са го само неколцина, и то преди години. Върти се, рита, сменя посоката, а изхвърли ли те от гърба си, те напада, загдето си дръзнал да го обезпокоиш. Сънувам кошмари с него. Плаши ме. — Извърна се към нея, но половината му лице остана в сянка. — Не съм го казвал почти на никого.

Изражението му я изненада.

— Не мога да си представя, че се страхуваш от нещо — отрони тихо тя.

— Е, хмм… човешко е — усмихна се той. — Ако искаш да знаеш, не обичам и светкавиците.

— Аз обичам светкавиците.

— Друго е, когато си сред полето и няма къде да се скриеш.

— Вярвам ти.

— Сега е мой ред. Да те попитам нещо.

— Давай.

— Колко време излиза с Брайън?

Тя се засмя.

— Това ли е? — Продължи, без да дочака отговор: — Започнахме да излизаме, когато бях във втори курс.

— Едро момче е — отбеляза Люк.

— Стипендиант е. Ръгбист.

— Сигурно е добър.

— В ръгбито — призна тя. — Но не и като приятел.

— Но си излизала с него две години?

— Ммм… да. — Тя сви колене и ги обгърна с ръце. — Влюбвал ли си се?

Той погледна нагоре, сякаш търсеше отговора сред звездите.

— Не съм сигурен.

— Щом не си сигурен, вероятно не си.

— Възможно е — съгласи се той след известен размисъл.

— Какво? Няма ли да възразиш.

— Както ти казах, не съм сигурен.

— Разстрои ли те раздялата?

Той сви устни, преценявайки думите си:

— Не съвсем, но и Ейнджи не го преживя тежко. Ученическа връзка. Когато завършихме гимназията, и двамата разбрахме, че пътищата ни се разделят. Но останахме приятели. Покани ме дори на сватбата си. Забавлявах се много. Занасяхме се с една от шаферките й.

София смутено сведе поглед.

— Бях влюбена в Брайън. Преди него имах някакви увлечения… Пишех имената на момчетата в тетрадките си и ги ограждах със сърчица. Неща от този сорт… Хората издигат на пиедестал първата любов и в началото и аз се чувствах така. Не разбирах дори защо поиска да излиза с мен. Той е красив, атлетичен, популярен и богат. Бях шокирана, че избра мен. На първите срещи беше забавен и чаровен. Когато ме целуна, вече бях увлечена по него. Много увлечена. После обаче… — Замълча, не искаше да навлиза в подробности. — Както и да е… тази година скъсах с него. Оказа се, че цяло лято е спал с някакво момиче от неговия град.

— Но той иска да те спечели пак.

— Да, но защо? Защото наистина държи на мен, или понеже не може да ме има.

— Мен ли питаш?

— Да. Не че ще му простя. Но ме интересува мнението ти като мъж.

— По малко и от двете, предполагам — отвърна предпазливо той. — Струва ми се обаче, че е осъзнал каква грешка е допуснал.

Тя прие мълчаливо дискретния комплимент, оценявайки сдържаността му.

— Радвам се, че те видях как яздиш — каза, защото наистина го мислеше. — Според мен се справи чудесно.

— Извадих късмет. Бях на тръни. Отдавна не бях яздил.

— Откога?

Той изтупа с длан джинсите си, печелейки време.

— От година и половина.

Отначало тя реши, че не е чула добре.

— От година и половина?

— Да.

— Защо?

Стори й се, че се колебае как да отговори.

— Последната ми езда преди тази вечер не мина гладко. Меко казано.

София разбра веднага.

— Биг Агли Критър, нали?

— Да — призна Люк. Отклони следващия й въпрос, насочвайки разговора отново към нея: — Живееш в пансион, а?

Тя забеляза смяната на темата, но не реагира.

— От три години.

Очите му светнаха шеговито.

— Верни ли са слуховете? За пижамените партита и за боя с възглавници?

— Не, разбира се. По-скоро са жартиерни партита и бой с възглавници.

— Ще ми хареса да живея там.

— Обзалагам се — засмя се тя.

— Но как е наистина? — попита с искрено любопитство той.

— Група момичета, които живеят заедно. През повечето време е добре. Понякога — не толкова. Този свят има собствени правила и йерархия. Стига да се съобразяваш с тях, всичко е наред. Аз обаче съм от Ню Джърси, работя от малка, знам какво е да се бориш за оцеляване. Нямаше да уча в „Уейк Форест“, ако не ми бяха отпуснали пълна стипендия. Малцина са като мен. Не твърдя, че всички са богати. Не са. Много момичета в пансиона са работили през летните ваканции. Но…

— Ти си различна — довърши той вместо нея. — Обзалагам се, че нито една от съквартирантките ти не би се съгласила да наблюдава бикове посред нощ.

„Не съм сигурна“ — помисли си София. Той бе победителят в родеото и определено изглеждаше изкусително, както се изрази Марша. За някои момичета от пансиона това бе достатъчно.

— Спомена, че в ранчото ти има коне… — каза тя.

— Да — кимна той.

— Яздиш ли ги често?

— Почти всеки ден. Когато наглеждам добитъка. Мога да използвам и джипа, но съм израснал върху седлото и съм свикнал така.

— Яздиш ли за забавление?

— От време на време. Защо? А ти?

— Не. Никога не съм яздила. В Ню Джърси няма много коне. Но като малка си мечтаех да яздя. Като всички момиченца. — Тя замълча. — Как се казва конят ти?

— Кон.

София го зачака да се засмее, но той явно не се шегуваше.

— Наричаш коня си Кон?

— На него не му пречи.

— Трябва да му измислиш аристократично име. Принс, Чийф или нещо такова.

— Ще се обърка.

— Повярвай ми. Всичко е по-добро от Кон. Все едно да наречеш кучето си Куче.

— Имам куче. Куче. Австрийско пастирско куче. — Той я погледна невъзмутимо. — Подкарва страхотно добитъка.

— Майка ти не се ли оплаква?

— Тя го нарече така.

София поклати глава.

— Съквартирантката ми няма да повярва!

— Какво? Че според теб животните ми имат странни имена?

— Не само това.

— Разкажи ми за приятелките си — подкани я той и половин час тя му описва ежедневието си.

Дори на нея й звучеше скучно — лекции, учене, социален живот през почивните дни. На него обаче явно не му омръзна — понякога задаваше въпроси, но през повечето време я изслушваше съсредоточено. Разказа му за момичетата от клуба — особено за Мери-Кейт — и малко за Брайън и поведението му от началото на учебната година. Докато разговаряха, на паркинга заприиждаха хора. Някои заобикаляха пикапа им и повдигаха шапки за поздрав. Други поздравяваха Люк за победата.

Стана късно. Застудя. София настръхна. Скръсти ръце и се сви в стола.

— В кабината имам одеяло — предложи й той.

— Благодаря, но е време да се връщам. Не искам приятелките ми да си тръгнат без мен.

— Ще те изпратя.

Помогна й да слезе от пикапа. Върнаха се по същия път. Не след дълго чуха музиката и се озоваха пред плевнята. Част от хората се бяха разотишли. Стори й се, че са изминали часове.

— Искаш ли да вляза с теб? В случай че Брайън е вътре?

— Не. Няма страшно. Няма да се отделям от съквартирантката си.

Той сведе очи, после я погледна.

— Беше ми приятно да разговарям с теб, София.

— И на мен. Благодаря ти още веднъж. За помощта.

— Радвам се, че ти помогнах.

Той кимна и се обърна. София го проследи с поглед как се отдалечава. Би могло да приключи дотук — по-късно се питаше дали не е трябвало да стане така — но тя тръгна след него и думите се изплъзнаха от устата й.

— Люк! Чакай! — Той извърна глава и тя вирна леко брадичка. — Каза, че ще ми покажеш плевнята в ранчото. Дето била по-разнебитена от тази.

Той се усмихна, показвайки й отново трапчинките си.

— Един часа утре? — попита я. — Трябва да свърша туй-онуй сутринта. Да те взема ли?

— Мога да карам. Просто ми напиши съобщение как да стигна.

— Нямам ти номера.

— Какъв е твоят?

Той й го продиктува, тя набра номера и чу как телефонът му иззвъня. Прекъсна връзката, чудейки се какво я прихваща.

— Вече го имаш.