Най-дългото пътуване

31. Люк

Февруари отмина. До дипломирането на София оставаха няколко месеца. Раздялата на Люк и майка му с ранчото също наближаваше. Спечеленото от първите три състезания отсрочи с месец-два неизбежното, но в края на февруари майка му се обърна дискретно към съседите им, проучвайки дали искат да купят ранчото.

София започна да се тревожи за бъдещето си. От Денвърския художествен музей и от Нюйоркския музей за модерно изкуство нямаше никаква вест и тя се питаше дали ще се наложи да работи в закусвалнята на родителите си и да живее в детската си стая. Люк също не спеше нощем. Притесняваше се за бъдещето на майка си и се питаше как ще я издържа, докато си намери подходяща работа. И двамата обаче предпочитаха да не обсъждат бъдещето. Съсредоточаваха се в настоящето и търсеха утеха в сигурността, която им вдъхваха чувствата им един към друг. През март София идваше в ранчото в петък следобед и оставаше до неделя. Често се случваше да дойде още в сряда. Ако не валеше, по цели дни яздеха конете. София помагаше на Люк в работата, но понякога правеше компания и на майка му. Той винаги си бе представял живота така… но краят на този живот наближаваше и нищо не можеше да се направи.

Една вечер в средата на март, когато във въздуха се усещаше пролетта, Люк заведе София в клуб, където свиреше известен кънтри оркестър. Наблюдаваше я как държи бирата си, седнала срещу него до изподрасканата дървена маса, и потропва ритмично с крак.

— Ако продължаваш така — кимна към крака й, — ще си помисля, че музиката ти харесва.

— Наистина ми харесва!

Той се усмихна.

— Чувала ли си онзи виц? Какво става, когато пуснеш кънтри наопаки?

Тя отпи от бирата.

— Не съм го чувала.

— Съпругата, кучето и пикапът ти се връщат.

— Забавно — подсмихна се тя.

— Не се засмя.

— Не е чак толкова забавно.

Той се засмя.

— Разбирате ли се с Марша?

София прибра кичур коса зад ухото си.

— Отначало се чувствахме малко неловко, но сега всичко е почти постарому.

— Още ли излиза с Брайън?

— Не. Разбра, че й изневерява.

— Кога?

— Преди около две седмици.

— Разстрои ли се?

— Не особено. И тя излиза с друго момче. Първокурсник е и връзката им едва ли ще продължи дълго.

Люк чоплеше разсеяно етикета на бирената бутилка.

— Интересно момиче е Марша…

— Има добро сърце.

— И не й се сърдиш вече?

— Не.

— Просто така?

— Допусна грешка. Не го направи нарочно, за да ме нарани. Извини се милион пъти. И ми помогна, когато имах нужда от нея. Затова не й се сърдя вече.

— Мислиш ли, че ще поддържате връзка? След като се дипломирате?

— Разбира се. Тя ми е най-добрата приятелка. И ти трябва да я харесваш.

— Защо? — повдигна вежди той.

— Защото ако не беше тя, нямаше да те срещна.

След няколко дни Люк и майка му отидоха в банката да предложат нов план за погасяване на кредита, който да им позволи да запазят ранчото. Майка му представи бизнес план, включващ продажба на част от ранчото, включително горичката с коледни елхи, нивата с тиквите и едно пасище, стига да се намери купувач. Предвиждаше да намалят стадото с една трета, но според изчисленията й щяха да успяват да плащат по-малките вноски по заема.

Три дни по-късно банката отхвърли предложението.

Една петъчна вечер в края на март София дойде в ранчото видимо разтревожена. Очите й бяха зачервени и подпухнали, главата й — наведена. Люк я прегърна на верандата.

— Какво има?

Тя подсмръкна и отговори с треперещ глас:

— Вече не можех да чакам. Обадих се в Денвърския художествен и ги попитах дали ще преразгледат кандидатурата ми за работа. Отговориха ми, че мястото вече е заето. Същото чух от Нюйоркския музей за модерно изкуство.

— Съжалявам. — Залюля я в прегръдката си той. — Знам колко надежди възлагаше…

Тя се отдръпна и го погледна отчаяно.

— Какво ще правя? Не искам да се връщам при родителите си. Не искам пак да работя в закусвалнята.

Той понечи да й отговори, че може да остане при него колкото желае, но внезапно си спомни, че това също е невъзможно.

В началото на април Люк видя как майка му развежда из ранчото трима мъже. Позна единия — фермер от околностите на Дърам. Бяха разговаряли само един-два пъти на търговете за добитък и той нямаше представа що за човек е, но дори отдалеч бе очевидно, че майка му не го харесва. Дали изпитваше лична неприязън към него, или защото наближаваше часът за раздяла с ранчото? Предположи, че другите двама са роднини или делови партньори.

На вечеря майка му не обели нито дума за това. А той не попита.

Въпреки че участва само в три от седемте предварителни състезания, Люк бе спечелил достатъчно точки да се класира на пето място в ранглистата за сезона, което му даваше право да се включи в Големия турнир. През следващата седмица в Чикаго имаше състезание с награден фонд, с който биха могли да поддържат ранчото до края на годината, стига ездата да му спореше както в началото на сезона.

Люк обаче спази обещанието, дадено на Линда и на София. Не свали платнището от механичния бик в плевнята и на негово място в Големия турнир участва друг ездач, несъмнено копнеещ да жъне победи.

— Съжаляваш ли, че не участва в състезанието? — попита го София.

Бяха решили да отидат до крайбрежието. Подухваше прохладен океански вятър, но не беше студено, а плажът под синьото безоблачно небе гъмжеше от хора, които се разхождаха или пускаха хвърчила. Неколцина безстрашни сърфисти бяха яхнали гребените на дългите вълни.

— Не — отвърна той без колебание.

— Сигурна съм, че щеше да се представиш добре.

— Вероятно.

— Щеше ли да победиш?

Люк се замисли, вперил очи в ято делфини, плъзгащи се по повърхността на водата.

— Може би. Но по-скоро не. В турнира участват много талантливи ездачи.

Тя спря и го погледна.

— Хрумна ми нещо.

— Какво?

— Спомена, че на финалите в Южна Каролина си изтеглил Биг Агли Критър.

Той кимна.

— Но не ми разказа какво се е случило после.

— Да — отвърна той, без да отделя очи от делфините. — Не ти разказах…

След седмица тримата, които оглеждаха ранчото, се върнаха. Половин час разговаряха с майка му в кухнята. Люк предположи, че й отправят предложение, но не се осмели да отиде да разбере. Почака да си тръгнат и едва тогава влезе в кухнята. Майка му седеше до масата.

Погледна го мълчаливо и поклати глава.

— Какво ще правиш в петък? — попита го София. — Не утре, а следващата седмица?

Беше четвъртък вечер. До дипломирането й оставаше само един месец и това бе първият — а вероятно и последният — път, когато Люк се озоваваше в клуб, заобиколен от кикотещи се студентки. Марша също беше тук. Поздрави Люк, но повече се интересуваше от тъмнокосото момче, което я придружаваше. Люк и София буквално крещяха, за да надвикат безпощадните тонколони в заведението.

— Не знам. Ще работя, предполагам — каза той. — Защо?

— Защото деканът на факултета, който ми е и съветник, ми връчи покана за търг. Ще разпродават картини и искам да отида.

Люк се приведе над масата.

— Картини ли каза?

— Говори се, че е невероятно събитие. Ще се проведе в конферентната зала на общината в Грийнсбъро. Организират го от „Сотбис“. Някакъв човек от Северна Каролина събрал първокласна колекция. Ще присъстват ценители на модерното изкуство от цял свят. Някои картини стрували цяло състояние.

— И ти искаш да отидеш?

— Ехо! Става дума за изкуство! Кога за последно тук се е провеждал търг с такива мащаби? Никога.

— Колко ще продължи?

— Нямам представа. Никога не съм била на търг, но знай, че ще отида. И е добре ти също да дойдеш. Иначе ще седя до съветника си, а той води друг професор от факултета, което означава, че през цялото време двамата ще си говорят. Тогава ще се ядосам и през уикенда ще остана в пансиона да се успокоя.

— Ако не те познавах, щях да реша, че ме заплашваш.

— Не те заплашвам… Просто те предупреждавам.

— Ако въпреки това откажа?

— Ще си навлечеш неприятности.

Той се усмихна.

— Щом е важно за теб, няма да го пропусна за нищо на света.

Люк се чудеше как не го е забелязал досега, но един ден откри, че все по-трудно се захваща с ежедневната работа в ранчото. Бе позанемарил задълженията си не защото бяха маловажни, а понеже му липсваше мотивация. Защо да сменя загнилите дъски на верандата на голямата къща? Защо да запълва ямата, образувала се до помпата за напояване? Защо да насипва чакъл по алеята, за да я подравни след зимата? Защо да прави каквото и да било, след като вече нямаше да живеят тук?

Предполагаше, че майка му не се чувства така, понеже притежава сила, каквато не е наследил, но когато сутринта отиде да нагледа стадото, нещо около къщата й привлече вниманието му и той спря Кон.

Майка му се гордееше с градината си. От малък помнеше как я подготвя за засяване през пролетта, как я плеви старателно през лятото и как в края на дългия ден бере зеленчуците. Сега обаче вместо прави спретнати лехи видя високи бурени.

— Така… да поговорим за петък. — София се претърколи в леглото и се обърна към него. — Имай предвид, че на търга ще се продават картини.

Дотогава оставаха само два дни и той се опита да демонстрира внимание.

— Да. Каза ми.

— Ще присъстват много богати хора. Важни личности.

— Добре.

— Исках да се уверя, че не смяташ да дойдеш с шапката и ботушите.

— Досетих се.

— Ще ти трябва костюм.

— Имам костюм. Хубав е.

— Имаш костюм? — повдигна вежди тя.

— Защо се изненадваш?

— Защото не мога да си те представя в костюми. Виждала съм те само с джинси.

— Не е вярно — намигна й. — Сега не съм с джинси.

— Съсредоточи се! — скастри го тя. — Не говоря за това!

Той се засмя.

— Преди две години си купих костюм. И вратовръзка, риза и обувки, ако искаш да знаеш. Поканиха ме на сватба.

— Нека позная… Тогава го облече за пръв и последен път?

— Не — поклати глава Люк. — Носих го още веднъж.

— На друга сватба?

— Не. На погребение. Почина приятелка на мама.

— Това беше второто ми предположение. — София скочи от леглото, грабна завивката и се уви с нея. — Искам да го видя. В дрешника ли е?

— На закачалката вдясно — посочи той, възхищавайки се на извивките й под импровизираната тога.

Тя отвори вратата и извади костюма. Огледа го и кимна.

— Прав си. Хубав е.

— Пак си изненадана.

Вдигнала закачалката с костюма, София се обърна към него.

— Странно ли е?

На сутринта София се върна в пансиона, а Люк отиде да нагледа стадото. Уговориха се на другия ден да дойде да я вземе. Когато се прибра по-късно следобед обаче, тя го чакаше на верандата. Държеше вестник и изглеждаше разтревожена.

— Какво има? — попита я.

— Пише за Айра. Айра Левинсън.

Отне му секунда да си спомни името.

— Старецът в колата, когото спасихме?

Тя му подаде вестника.

— Прочети.

Той видя, че в заглавието на статията се споменава утрешният търг. Сбърчи учудено чело.

— Но тя е за търга!

— Колекцията е на Айра — обясни София.

Статията съдържаше по-малко лична информация, отколкото очакваше, но все пак ставаше дума за магазина на Айра. Бяха посочили и датата, когато се оженили с Рут. Споменаваха, че тя била учителка и как започнали да колекционират модерно изкуство няколко години след края на Втората световна война. Нямали деца.

Останалата част от статията бе посветена на търга и на картините, които щяха да се продават, и не му говореше почти нищо. Статията обаче завършваше с изречение, което го стъписа.

Свела очи, София прошепна:

— Починал е в болницата в деня, след като го намерихме.

Люк вдигна поглед към небето и затвори очи за миг. Не знаеше какво да каже.

— Ние го видяхме последни. Не го пише, но знам, че е така. Съпругата му е починала, няма деца, живеел е усамотено. Тъжно ми е, че е умрял сам. Защото…

Тя замълча и Люк я прегърна, спомнил си писмото на Айра до съпругата му.

— Знам защо — каза й. — Защото натъжава и мен.