Най-дългото пътуване

15. Люк

Откакто срещна София, мислеше често за нея, но в деня след вечерята с майка му мисълта за нея го преследваше още по-упорито. Докато поправяше оградата на най-отдалеченото пасбище, сменяйки загнилите колове, току се сещаше за нея и се усмихваше. Дори дъждът — студен есенен дъжд, който го измокри до кости — не помрачи настроението му. По-късно, когато вечеряше с майка си, тя не прикри самодоволната си усмивка, показваща му, че е съвсем наясно как му въздейства София.

След вечерята й се обади и говориха цял час. Следващите три дни протекоха по същия начин. В четвъртък вечерта той отиде с колата в „Уейк Форест“, където най-после успяха да се разходят из кампуса. София му показа Уейт Чапъл и Рейнълдс Хол. Обиколиха Хърн и Манчестър Плаца. В университета цареше тишина — аудиториите отдавна бяха опустели. Опадалите листа покриваха земята под дърветата. В пансионите грееха ярки светлини, чуваше се музика — студентите се готвеха за предстоящите почивни дни.

В събота София дойде в ранчото. Пояздиха, а после тя му помогна в работата из ранчото. Пак вечеряха с майка му, а после отидоха в неговата къща и седнаха пред огъня в камината. Щом огънят започна да догаря, тя се прибра в пансиона — още не се чувстваше готова да прекара нощта с него — но на другия ден двамата отидоха в щатския парк „Пайлът Маунтин“. Следобед изкачиха Биг Пинакъл, където си направиха пикник и се полюбуваха на гледката. Бяха пропуснали най-пищните есенни багри, но под безоблачното небе хоризонтът се стелеше чак до Вирджиния.

През седмицата след Хелоуин София покани Люк на съботното парти в пансиона. Интересната му професия и връзката им очевидно вече не вълнуваха толкова приятелите й и след първоначалните поздрави никой не му обърна специално внимание. Той се озърташе за Брайън, но така и не го забеляза. Когато си тръгваха, попита София къде се е дянал.

— Отиде на футболен мач в Клемсън — обясни му тя. — Най-подходящата вечер да ми гостуваш!

На другата сутрин той дойде в пансиона да я вземе. Разходиха се из Олд Сейлъм, а после се върнаха в ранчото за трета вечеря с майка му. Когато се сбогуваха до колата, Люк я попита дали е свободна следващата събота — искал да й покаже място, където родителите му го водели като дете, яздели из планината и се любували на гледки, спиращи дъха.

София го целуна и се усмихна.

— С удоволствие!

Когато София пристигна в ранчото, Люк вече бе натоварил конете в ремаркето, а останалия багаж — в пикапа. Няколко минути по-късно пътуваха на запад по магистралата, а тя въртеше бутона на радиото. Спря се на станция с хип-хоп и увеличи звука. Накрая Люк не издържа и превключи на кънтри.

— Чудех се колко ще изтърпиш — усмихна се София.

— Тази музика отговаря по-добре на атмосферата… Нали сме с конете и прочее…

— А аз мисля, че не харесваш друга музика.

— Слушам и друга музика.

— Например?

— Хип-хоп. Цели трийсет минути. Но бях длъжен да сменя радиостанцията. Усещах как ще затанцувам всеки момент, а шофирам.

София се разсмя.

— Знаеш ли? Вчера си купих ботуши. Виж!

Вдигна крак с доволна усмивка.

— Забелязах ги, когато ти оставях чантата в багажника.

— И?

— Определено заприличваш на каубойка. Скоро ще въртиш ласото като професионалист.

— Съмнявам се — поклати глава тя. — В музеите не се навъртат много крави. Но не е зле да ми покажеш как се прави.

— Не си нося въжето. Донесох ти обаче шапка. Една от най-хубавите. Носих я на финалите на турнира на професионалните ездачи на бикове.

Тя го погледна изпитателно.

— Защо понякога оставам с впечатлението, че се опитваш да ме промениш?

— Просто предлагам… подобрения.

— Внимавай, защото ще кажа на мама какво говориш. Обясних й, че си мило момче, но нищо чудно да изпаднеш в немилост.

— Ще го имам предвид — засмя се той.

— Кажи ми къде отиваме. Спомена, че си ходил там като малък.

— Мама откри мястото. Натъкнала се на него, докато обикаляла щата да рекламира ранчото ни. Било позапуснат летен къмпинг, но новите собственици решили да го пригодят за ездачи и да пълнят стаите целогодишно. Постегнали бунгалата, построили конюшня. Мама се влюби в мястото. Ще разбереш защо, когато го водиш.

— Нямам търпение да пристигнем. Но как убеди майка си да те пусне за два дни?

— Преди да тръгна, свърших почти всичко, а и предложих на Хосе да му платя, за да й помага, докато ме няма. Ще се справят.

— Но нали каза, че винаги има работа?

— Има. Но нищо не се опира на мама.

— Тя винаги ли стои в ранчото?

— Не. Пътува често. Посещава клиентите ни поне веднъж годишно, а те са из целия щат.

— Излиза ли във ваканция?

— Не си пада по почивките.

— Всеки има нужда от почивка от време на време.

— Знам. И аз това й казвам. Веднъж дори й купих билети за круиз.

— Отиде ли?

— Върна билетите и взе парите. Замина за Джорджия да види един бик за продан. И го купи.

— За езда?

— Не. За разплод. Още е в ранчото между другото. Злобно животно. Но си върши работата.

София се замисли.

— Има ли приятели?

— Няколко. Гостува им понякога. Членуваше и в градски клуб по бридж. Напоследък обаче иска да увеличи стадото и това й отнема много време. Решила е да развъди още двеста животни, но нямаме достатъчно пасбища. Опитва се да намери място, където да ги държим.

— Защо? Нямате ли достатъчно работа?

Той въздъхна.

— Нямаме избор.

София го погледна въпросително, но той смени темата:

— Ще си ходиш ли вкъщи за Деня на благодарността?

— Да — кимна тя. — Стига колата да не ме изостави. Когато паля, се чува особено виене и свистене, сякаш двигателят пищи.

— Най-вероятно някой ремък се е разхлабил.

— Но сигурно е скъпо да се поправи, а аз съм затруднена материално.

— Аз ще го поправя, ако искаш.

— Чудя се как не ми хрумна по-рано!

Пътуваха малко повече от два часа. По небето се влачеха бавни облаци и се разпростираха чак до планините със сини върхове на хоризонта. Шосето се заиздига нагоре, захладня. Отбиха се в бакалница да си купят продукти и ги прибраха в хладилните чанти в багажника на пикапа.

Прекосиха града и Люк се отклони от магистралата. Поеха по лъкатушещ път, врязан в планинската твърд. От страната на София имаше стръмен склон и през прозореца се виждаха върховете на дърветата. За щастие пътят не бе натоварен, ала появеше ли се кола в срещуположното платно, Люк стисваше волана с две ръце, а гумите на ремаркето остъргваха ръба на асфалта.

Понеже не беше идвал тук от години, той забави ход, търсейки отклонението. Точно когато си помисли, че го е подминал, забеляза завоя. На места черният път бе по-стръмен, отколкото помнеше, и пикапът се движеше бавно между дърветата, притискащи го от двете страни.

Когато стигнаха къмпинга, първата му мисъл бе, че не се е променил много. Дванайсетте бунгала бяха подредени в полукръг около склад, който служеше и като офис. Зад него сияеше езерото с кристалносини води, каквито има само в планините.

След като се регистрираха, Люк свали хладилните чанти и напълни поилката на конете, а София тръгна към ската. Огледа долината на повече от хиляда стъпки под нея и планинските върхове на хоризонта. След малко Люк застана до нея. Сред дъбовете и кленовете под тях се виждаха черни пътища и ферми, които изглеждаха миниатюрни като макети.

Той я погледна и в изражението й разчете същото удивление, което го обземаше, когато идваше тук като дете.

— За пръв път виждам такова нещо — изрече благоговейно тя. — Красиво е.

Той не откъсваше очи от нея, чудейки се как толкова бързо е започнала да означава толкова много за него. Взрян в изящния й профил, беше сигурен, че никога не е виждал по-прелестна жена.

— И аз си мислех същото.