Най-дългото пътуване

29. София

В събота вечерта, докато колегите й празнуваха поредния уикенд, София пишеше курсовата си работа в библиотеката. Телефонът й изжужа. Използването на телефони бе разрешено само на определени места, но тя видя, че наблизо няма никой, и погледна екрана, намръщвайки се при вида на подателя и текста.

„Обади ми се“, пишеше й Марша. „Спешно е.“

Кратко послание, но все пак най-дългото, откакто се бяха скарали. София се почуди как да постъпи. Да й напише отговор? Да я попита какво става? Или да й се обади?

Изобщо не й се говореше с Марша. И тя като повечето момичета от пансиона сигурно беше на парти или в бар. Най-вероятно пиеше и нищо чудно с Брайън да се бяха скарали, а София не искаше да я въвличат в техните отношения. Не искаше да слуша как Марша се оплаква от него, нито пък се чувстваше готова да я подкрепи, особено след като тя продължаваше да я отбягва толкова старателно.

Сега обаче настояваше София да й се обади. Защото било спешно!

Тази дума можеше да се тълкува всякак, помисли си София. Размисли още няколко секунди, взе решение, запази написаното и изключи компютъра. Прибра го в раницата, облече си якето и тръгна към изхода. Отвори вратата и в лицето неочаквано я блъсна арктически студ. Земята бе покрита със сняг. През последните два часа бе застудяло значително. Щеше да замръзне, докато се прибере.

След като се обади на Марша, разбира се. Пренебрегнала гласа на разума, София влезе обратно във фоайето и набра номера й. Тя вдигна при първото позвъняване. София чу музика и какофония от десетки гласове.

— София? Слава богу, че се обади!

Тя си пое рязко дъх.

— Какво има?

Музиката стихна. Марша несъмнено търсеше по-тихо място. Захлопна се врата и гласът й прозвуча по-тихо, но паникьосано:

— Веднага се връщай в пансиона.

— Защо?

— Люк е тук. Паркирал е на улицата отпред. Чака от двайсет минути. Идвай бързо.

София преглътна.

— Ние скъсахме, Марша. Не искам да го виждам.

— О… — ахна объркано тя. — Това е ужасно! Знам колко го харесваше…

— Това ли беше? — прекъсна я София. — Трябва да…

— Не, чакай! — извика съквартирантката й. — Знам, че си ми сърдита, и знам, че го заслужавам, но не се обадих за това. Брайън разбра, че Люк е тук. Мери-Кейт му каза преди малко. Той пие от часове и не е на себе си. Събира момчетата да си разчистят сметките. Опитах се да го разубедя, но знаеш какъв е. А и Люк няма представа какво го чака. Дори да сте скъсали, едва ли искаш да пострада…

София вече бързаше към пансиона и почти не чуваше гласа на Марша, заглушен от ледения вятър.

Тя избираше най-преките пътища към пансиона и докато прекосяваше безлюдния кампус, се обади няколко пъти на Люк, но телефонът му беше изключен. Изпрати му и кратко съобщение, но не получи отговор.

Пансионът не беше далеч, но студеният февруарски вятър вилнееше и вледеняваше ушите и страните й, а краката й се плъзгаха по пресния сняг. Обувките й подгизнаха от кишата. Снегът продължаваше да се сипе като пелена, заледяваща опасно шосетата.

Тя затича и пак набра номера на Люк. Никакъв отговор. Излезе от кампуса и се спусна по улицата. Зад ярко осветените прозорци на пансионите се мяркаха студенти. По тротоарите неколцина крачеха бързо, устремени от едно парти към друго върху крилете на обичайната съботна забрава и разточителство. Пансионът й се намираше в далечния край на улицата. Присвивайки очи, тя различи очертанията на пикапа на Люк.

В същия момент забеляза група момчета да излизат от съседната сграда. Петима или шестима, предвождани от висок младеж. Брайън. Последва ги друга фигура и макар лампите да я осветиха за кратко, докато притичваше по верандата и по стъпалата, София веднага разпозна съквартирантката си. Викът на Марша достигна до нея слабо, заглушен от зимния вятър. Молеше Брайън да спре.

София хукна напред. Раницата я удряше по гърба, а краката й продължаваха да се пързалят. Приближаваше, само четири блока я деляха от Люк, но напредваше бавно. Брайън и приятелите му вече бяха наобиколили пикапа. Не виждаше дали Люк е вътре. Марша извика отново, този път ядосано:

— Не ставай глупак, Брайън! Престани!

Още три блока. Видя как Брайън и един от приятелите му отвориха вратата на пикапа и след кратка борба издърпаха Люк навън.

— Оставете го! — изкрещя София.

— Спри, Брайън! — додаде Марша.

Брайън — най-вероятно пиян — не им обърна внимание. Люк залитна и се озова право в ръцете на Джейсън и Рик — същите двама, с които Брайън бе дошъл на родеото в Маклийнсвил. Четирима други го обкръжиха.

Паникьосана, София се втурна по средата на улицата точно когато Брайън заби юмрук в лицето на Люк и главата му се отметна назад. Тя си спомни записа в интернет и сърцето й се вледени.

Коленете на Люк се подгънаха, Рик и Джейсън го пуснаха и той се строполи върху заснежения асфалт. София присви очи да долови движение, но Люк не помръдваше.

— Ставай! — изкрещя му Брайън. — Още не съм свършил с теб!

Марша застана пред него.

— Спри! — извика му и го бутна назад. — Достатъчно!

Люк се повдигна на лакти и се опита да се изправи.

— Ставай! — изкрещя отново Брайън.

София успя да си проправи път през обръча от момчета и застана до Марша между Люк и Брайън.

— Стига, Брайън! Махай се!

— Още не съм свършил…

— Стига! — извика София.

— Хайде, Брайън — примоли се Марша и се опита да го хване за ръката. — Да си вървим. Студено е. Замръзвам…

Люк се изправи на крака. Подутата му скула вече бе посиняла. Задъхан, Брайън блъсна Марша — не много силно, но я свари неподготвена и тя изгуби равновесие и падна. Той сякаш не забеляза. Пристъпи заплашително напред и протегна ръка да бутне София. Тя отскочи встрани и извади телефона си от джоба. Брайън сграбчи Люк и тя вдигна телефона.

— Давай! Ще запиша всичко! Ще те пратя в затвора! Ще те изключат от отбора! Заслужаваш си го!

Отстъпи назад, насочвайки камерата към уплашените лица на момчетата. Брайън се хвърли към нея, изтръгна телефона от ръката й и го стъпка.

— Нищо няма да запишеш!

— Аз обаче ще го направя — обади се Марша от другата страна на улицата, вдигнала телефона си.

— Сигурно си го заслужавам — каза Люк. — След това, което му причиних.

Седяха в пикапа, Люк — зад волана, а София до него. Заплахите бяха подействали. Джейсън и Рик в крайна сметка убедиха Брайън да се прибере в пансиона на момчетата, където сега той несъмнено се перчеше как с едно кроше е проснал Люк на земята. Марша не тръгна с тях. Върна се в пансиона на момичетата и София видя как лампата в стаята им светва.

— Не го заслужаваше — каза тя. — Доколкото си спомням, ти не удари Брайън. Просто го… събори на земята.

— С лице в пръстта.

— Да — призна тя.

— Благодаря, че се намеси. Ще ти купя нов телефон.

— Не е необходимо. Беше стар. Защо не ми отговаряше?

— Батерията се изтощи по пътя, а забравих да взема зарядното за колата. Не предполагах какво ще се случи.

— Написа ли съобщение на майка си?

— Да — кимна той.

Дори да се почуди откъде знае за това, не попита. София сплете пръсти в скута си.

— Досещаш се какво ще кажа сега, нали?

— „Защо дойде“? — присви очи Люк.

— Не биваше да идваш. Не искам да идваш, особено след състезание. Защото…

— Не искаш да живееш така.

— Да. Не мога да живея така.

— Знам. — Той въздъхна и я погледна. — Дойдох да ти кажа, че и аз не мога. Повече няма да се състезавам. Отказвам се. Този път завинаги.

— Наистина ли? — възкликна смаяно тя.

— Да.

Не знаеше какво да му каже. Да го поздрави? Да изрази съчувствие?

— Дойдох и да те попитам какво ще правиш през почивните дни. Имаш ли неотложна работа за понеделник. Тестове? Курсови работи?

— Имам курсова работа за четвъртък. Какво си замислил?

— Кратка почивка да си проясня ума. Преди батерията на телефона ми да се изтощи, говорих с мама и тя одобри идеята. — Той си пое дълбоко дъх. — Мислех да отида в планината. Искаш ли да дойдеш с мен?

Тя още се колебаеше дали да му повярва. Наистина ли се бе отказал завинаги от родеото?

Гледаше я в очите.

— Да — кимна тя.

В стаята им Марша си събираше багажа в брезентова раница.

— Какво правиш?

— Тази нощ искам да се прибера у дома. Да спя в своята стая, в своето легло. Тръгвам след две-три минути.

— Не е необходимо. Това също е твоята стая.

Марша кимна, но продължи да прибира нещата си в раницата. София пристъпи от крак на крак.

— Благодаря за съобщението. И че ми помогна.

Тя я погледна за пръв път.

— Той си го заслужаваше. Държеше се… смахнато.

— Утре сигурно няма да помни почти нищо.

— Няма значение.

— Има, ако го харесваш.

След кратко колебание Марша поклати глава. София усети, че е стигнала до някакво заключение, макар и да недоумяваше какво.

— Тръгна ли си Люк?

— Отиде да зареди пикапа и да купи провизии. Ще се върне след малко.

— Сериозно? Този път ще заключи вратите, надявам се. — Марша закопча раницата и пак я погледна. — Чакай… защо се връща? Нали каза, че сте се разделили.

— Да.

— Но?

— Да го обсъдим следващата седмица. Сега не съм съвсем сигурна какво се случва помежду ни.

Марша кимна и тръгна към вратата, но спря и се обърна.

— Мислих доста — каза. — Имам чувството, че между вас двамата всичко ще е наред. И ако ме питаш, това е добре.

В планината бе натрупал сняг и на места пътищата бяха заледени. Стигнаха бунгалата едва в четири сутринта. Постройките приличаха на запустял заселнически лагер. Въпреки че никъде нямаше осветление, Люк паркира пикапа пред същото бунгало, където бяха отседнали предишния път. Ключът бе пъхнат в ключалката.

Вътре студът се просмукваше през тънките дъсчени стени и тя си сложи шапката, ръкавиците и якето, докато Люк палеше камината и печката. Бе будувала напрегнато по виещите се, заледени пътища, но сега изтощението надделя.

Легнаха си облечени — не свалиха дори якетата и шапките — и заспаха начаса. Когато София се събуди, къщата се бе затоплила значително, макар и недостатъчно, та да свали дрехите. Помисли си, че евтин мотел щеше да е за предпочитане, но погледна през прозореца и красотата на природата я заплени отново. От клоните на дърветата висяха ледени висулки, блещукащи под слънчевите лъчи. Люк беше в кухнята, откъдето се носеше миризма на бекон и яйца.

— Събуди се вече… — отбеляза той.

— Колко е часът?

— Наближава дванайсет.

— Явно съм била изморена. Ти откога си буден?

— От около два часа. Не е лесно да поддържаш топло това място.

Несъмнено, помисли си тя и се взря отново през прозореца.

— Бил ли си тук през зимата?

— Само веднъж. Бях малък. Цял ден правих снежни човеци и ядох замръзнали ментови дражета.

Тя си го представи като малко момче и се усмихна. После лицето й стана сериозно.

— Готов ли си да поговорим? Да ми обясниш какво те накара да размислиш?

Той набоде парче бекон и го извади от тигана.

— Вероятно най-после се вслушах в здравия разум.

— Само това ли?

Той остави вилицата.

— На финалите изтеглих Биг Агли Критър. И когато дойде моментът да го яздя… — Той поклати глава. — Както и да е, разбрах, че е време да се откажа. Осъзнах, че малко по малко убивам мама.

„И мен“ — прииска й се да каже, но замълча.

Той я погледна през рамо, сякаш чу неизречените думи.

— Осъзнах колко ми липсваш.

— А ранчото? — попита тихо тя.

Той сипа бърканите яйца в две чинии.

— Ще го изгубим, предполагам. После ще се опитаме да започнем отначало. Всички познават мама. Надявам се да си стъпи на краката. Тя, разбира се, ми каза да не се тревожа за нея. По-скоро трябвало да помисля за себе си.

— И какво смяташ да правиш?

— Още не знам. — Той остави чиниите на масата. Кана кафе вече чакаше върху нея. — Надявам се тези дни да ми помогнат да реша.

— Мислиш, че ще започнем отначало?

— Не — поклати глава той и й дръпна стола да седне. — Но се надявах да започнем отнякъде.

Следобед направиха снежен човек. Търкаляха лепкавите снежни топки и си разказваха какво им се е случило, докато бяха разделени. Люк й описа родеото в Мейкън и Южна Каролина и как вървят нещата в ранчото. София му обясни как заради разрива с Марша е стояла по цели дни в библиотеката и е научила колкото за две седмици напред.

— Това е едно от предимствата да отбягваш съквартирантката си — отбеляза тя. — Кара те да учиш по-усилено.

— Снощи Марша ме изненада — каза Люк. — Не очаквах да направи такова нещо. При тези обстоятелства, имам предвид.

— Аз не се изненадах — отвърна София.

— Наистина ли?

Тя се замисли. Запита се какво ли прави сега Марша.

— Добре де. Изненадах се малко.

Вечерта се сгушиха на дивана, завити с одеяло пред бумтящата камина.

— Ще ти липсва ли ездата? — попита София.

— Малко — отвърна той. — Но не достатъчно, та да опитам отново.

— Изглеждаш твърдо убеден.

— Убеден съм.

София се обърна и го погледна втренчено, омагьосана от отраженията на пламъците в очите му.

— Тъжно ми е за майка ти — каза. — Знам, че й е олекнало, но…

— Да. И на мен ми е мъчно. Но някак си ще й се реванширам.

— Мисля, че най-силното й желание е било да те запази.

— Така си казах и аз. Но сега искам да те попитам нещо. И искам да помислиш, преди да ми отговориш. Важно е.

— Да?

— Свободна ли си другата събота? Искам да те заведа на вечеря.

— На среща ли ме каниш?

— Започвам отначало. Така се прави, нали? Уговаряш си среща.

Тя го целуна за пръв път през този ден.

— Не смятам, че трябва да започваме от самото начало. А ти?

— „Да“ ли е това, или „не“?

— Обичам те, Люк.

— И аз те обичам, София.

Правиха любов тази нощ, после пак в понеделник сутринта. Станаха късно и закусиха. Разходиха се, а после София гледаше от топлото бунгало как Люк товари багажа в пикапа. Отпиваше от чашата с кафе и мислеше, че сега не са същите както преди. За няколко месеца се бяха опознали и връзката им неочаквано бе прераснала в нещо по-дълбоко.

След няколко минути поеха по планинския път, спускащ се към магистралата. Слънцето се отразяваше в снега и ги заслепяваше. София поглеждаше към Люк, все още несигурна какво ще се случи, когато се дипломира през май. За пръв път обаче се питаше дали Люк няма да поиска да тръгне с нея. Не сподели мислите си с него, но се почуди дали нейните планове не са изиграли роля в решението му да се откаже от своята кариера.

Тези въпроси се въртяха в ума й, когато гласът на Люк наруши тишината:

— Видя ли го?

Тя отвори очи, усетила, че Люк забавя скоростта.

— Нищо не видях — призна.

Той изненадващо удари спирачките и паркира пикапа до бордюра, без да откъсва очи от огледалото за обратно виждане.

— Стори ми се, че виждам нещо. — Изключи двигателя и включи мигачите. — Ще се върна след секунда.

— Какво има?

— Не знам. Ще проверя.

Взе си якето от задната седалка и изскочи от пикапа, обличайки се в движение. София надзърна през рамо и забеляза, че току-що са подминали завой. Люк се огледа наляво и надясно и прекоси шосето. Едва тогава тя видя, че мантинелата от отсрещната страна на пътя е счупена.

Люк надникна надолу към стръмнината и бързо погледна към нея. Макар и отдалеч, тя долови напрежението в изражението и жестовете му. Излезе бързо от пикапа.

— Обади се на „Бърза помощ“ — извика й. — Една кола е излязла от пътя и ми се струва, че вътре има човек.

Той прескочи счупената мантинела и изчезна.