Най-дългото пътуване

20. Айра

— Когато обикаляш къщата — проговаря ненадейно Рут, — не правиш това, което твърдиш.

— Какво? — сепвам се, че чувам гласа й отново след дългото мълчание.

— Те не са като дневника, който ми пишеше. Аз четях всичките си писма, а ти не виждаш всички картини. Повечето са складирани в стаите и не си ги виждал от години. Както и онези в дървените кутии. Вече не можеш дори да отвориш кутиите.

Вярно е.

— Може да се обадя на някого — казвам. — Да ми помогне да окача други картини по стените. Както правеше ти.

— Да, но аз знаех как да ги подредя, за да подчертая красотата им. Твоят вкус не е толкова добър. Накара работниците просто да ги окачат на всяко свободно място.

— Харесвам еклектичния ефект.

— Не е еклектичен. Претрупано е и всичко може да изгори в пожар.

Усмихвам се иронично.

— Значи е добре, че никой не ми идва на гости.

— Не. Не е добре. Беше срамежлив, но черпеше сили от хората.

— Черпех сили от теб — уточнявам.

В колата е тъмно, но я виждам как забелва очи.

— Говоря за клиентите ти. Имаше специален подход към тях. Затова магазинът изгуби редовните си клиенти, след като го продаде, и фалира. Новите собственици се интересуваха повече от парите, отколкото от доброто обслужване.

Възможно е да е права, но понякога се питам дали причината не е промененият пазар. Дори преди да се оттегля, магазинът губеше клиенти. В Грийнсбъро се появиха големи магазини с по-богат избор. Хората заживяха в покрайнините и бизнесът в центъра на града замря. Предупредих новия собственик, но той не се разколеба. Все пак сключих сделката с чувството, че не съм го подвел. Магазинът вече не беше мой, но изпитах дълбоко съжаление, когато разбрах, че го закриват след повече от деветдесет години. Старите магазини за костюми последваха съдбата на покритите каруци, телта за разбиване на яйца и кръглите телефонни шайби.

— Моята работа не беше като твоята — казвам на Рут. — Не я обичах така, както ти обичаше своята.

— Отдъхвах си по цяло лято.

Поклащам глава. По-скоро си представям, че го правя.

— Обичаше я заради децата. Ти ги вдъхновяваше, но и черпеше вдъхновение от тях. Летата ни бяха незабравими, но накрая винаги очакваше с нетърпение да се върнеш в класната стая. Защото децата ти липсваха. Липсваше ти смехът им, любознателността им и невинният им поглед към света.

Тя ме поглежда с повдигнати вежди.

— Откъде знаеш?

— Ти ми каза — отговарям.

Рут преподаваше на трети клас. Според нея това бе ключов период в живота на учениците. Повечето бяха осем-деветгодишни — възраст, която тя смяташе за повратен момент в образованието. Учениците бяха достатъчно големи да разбират идеи, които само допреди година не биха проумели, и достатъчно млади да приемат наставленията на възрастните с почти безрезервно доверие.

Според Рут това бе и първата година, през която проличаваха разликите в способностите на учениците. Някои напредваха по-бързо, а други изоставаха. Причините бяха десетки, но в нейното училище, в нашия район и по онова време на много от учениците й — а и на родителите им — им беше все едно. Учениците ходеха на училище до осми-девети клас, а после напускаха, за да работят целодневно във фермите. Дори за Рут това се оказваше труднопреодолимо предизвикателство. Именно заради тези деца будуваше нощем, за тях се тревожеше и променяше учебните планове, търсейки начин да заинтригува и тях, и родителите им. Караше ги да садят семена в чашки и да ги надписват, за да ги насърчи да четат, или да ловят буболечки и да ги именуват, за да запали у тях искрата на любознателността към природния свят. Изпитите по математика винаги включваха по нещо за фермата и за парите. „Ако Джо събира по четири кошници праскови от всяко дърво, а във всеки ред има по пет дървета, колко кошници ще успее да продаде Джо?“ Или: „Ако имате 200 долара и купите семена за 120, колко долара ще ви останат?“. Това бяха важни за учениците неща и Рут обикновено успяваше да пробуди интереса им. Някои напускаха, разбира се, но по-късно идваха да й благодарят, че ги е научила да четат, да пишат и да пресмятат сметките си в магазина.

Тя се гордееше с това — и с учениците, които успяваха да завършат и да постъпят в колеж. От време на време обаче попадаше на ученик, който й припомняше защо е искала да стане учителка. И така стигам до картината над камината.

— Мислиш за Даниъл Маккалъм — казва ми тя.

— Да. Любимият ти ученик.

Лицето й се оживява и аз разбирам, че си го представя ясно както в деня, когато го е видяла за пръв път. По онова време преподаваше от петнайсет години.

— Той беше труден ученик.

— Така ми каза.

— Беше необуздан. Панталоните му винаги бяха изцапани и не го свърташе на едно място. Всеки ден му се карах.

— Но го научи да чете.

— Научавах всички да четат.

— Но той беше различен.

— Да. По-голям от другите момчета. В междучасието ги налагаше с юмруци и им оставяше синини по ръцете. Косата ми започна да побелява заради Даниъл Маккалъм.

Помня как се оплакваше от него, но думите й — и тогава, и сега — са изпълнени с обич.

— За пръв път стъпвал в училище. Не е разбирал правилата.

— Знаеше правилата. Но отначало не искаше да ги спазва. Седеше зад красиво момиче, Абигейл, и постоянно я дърпаше за косата. „Не бива да правиш така“, повтарях му, но той продължаваше. Накрая го преместих на първия чин, за да го следя.

— Тогава разбра, че не може да чете и да пише.

— Да — отговаря тя.

— И когато отиде да разговаряш с родителите му, разбра, че са починали. Оказа се, че го отглеждат доведеният му брат и съпругата му, но и двамата не искат да ходи на училище. Видя, че тримата живеят в колиба.

— Знаеш, защото дойде с мен.

Кимвам.

— По пътя към къщи беше много мълчалива.

— Сърцето ми се свиваше, че в тази богата страна има хора, които живеят като тях. И се тревожех, че никой на този свят не го е грижа за него.

— Реши не само да му преподаваш, но и да му помагаш да учи — и преди, и след училище.

— Той седеше на първия чин. Нямаше да съм добър учител, ако не научи нищо.

— Но ти беше и жал за него.

— Разбира се. Живееше тежко. После научих, че има много деца като Даниъл.

— Не. За нас двамата той беше единствен.

В началото на октомври Даниъл дойде за пръв път в дома ни — високо рошаво момче с груби маниери и свян, който ме изненада. Не се ръкува с мен и не ме погледна в очите нито веднъж. Стоеше с ръце в джобовете, забил поглед в пода. Рут бе работила с него след часовете, но продължиха да учат на масата в кухнята, докато аз слушах радио в дневната. После тя настоя да остане на вечеря.

Даниъл не бе първият ученик, когото канеше у дома на вечеря, но единствено той започна да идва често. Рут ми обясни, че се дължи отчасти на положението в семейството му. Доведеният брат на Даниъл и съпругата му едва смогвали да поддържат фермата и негодували, че шерифът им е наредил да пратят Даниъл на училище. От друга страна, сякаш не искаха и да се мотае във фермата. В деня, когато Рут ги посети, те седяха на верандата, пушеха и отговаряха на въпросите й равнодушно и едносрично. На другата сутрин Даниъл дошъл на училище с насинено лице и зачервено око. Това натъжи до болка Рут и засили решимостта й да му помогне.

Наскърбяваха я обаче не само очевидните признаци, че тормозят Даниъл. Когато му преподаваше след училище, тя често чувала червата му да къркорят. Когато го питала, й отговарял, че не е гладен, но накрая признал как понякога не яде дни наред. Първата й мисъл била да се обади на шерифа, но Даниъл я помолил да не го прави — нямало къде другаде да отиде. Затова тя започна да го кани често на вечеря.

След първото му гостуване у дома, той се хранеше с нас по два-три пъти седмично. Когато свикна с нас, свенливостта му се изпари, заменена от любезност. Ръкуваше се с мен и ме наричаше „господин Левинсън“. Не пропускаше да попита как е минал денят ми. Сериозното му поведение ме натъжаваше и впечатляваше, вероятно защото го възприемах като резултат от тежкия му живот. Харесах го обаче от самото начало и постепенно се привързах към него, а Рут го обикна като син.

Знам, че в наши дни се смята за неуместно да се използва тази дума, когато се описват чувствата на учител към ученик. Навярно е била неподходяща и тогава. Ала обичта на Рут бе майчинска, породена от доброта и загриженост, и Даниъл разцъфваше под грижите й. Чувах я как му повтаря, че вярва в него и че когато порасне, може да стане какъвто поиска. Напомняше му, че е способен да промени света, да го направи по-добро място за себе си и за другите, и той, струва ми се, й вярваше. Повече от всичко се стараеше да я радва и престана да лудува в час. Учеше усърдно и изненадваше Рут с лекотата, с която усвояваше уроците. Макар и необразован, той се отличаваше с изключителна интелигентност и до януари четеше не по-зле от съучениците си. През май ги изпревари с почти две години — не само в четенето, но и по останалите предмети. Притежаваше забележителна памет — попиваше като гъба всичко, което научаваше от мен и от Рут.

Сякаш стремейки се да опознае сърцето на Рут, той проявяваше интерес към картините, окачени по стените в дома ни, и тя често му ги показваше. Уловил я за ръката, той слушаше как му ги описва, и очите му се стрелкаха ту към лицето й, ту към платното. Научи имената на всички художници и стиловете им. Така разбрах, че се е привързал към нея, както тя милееше за него. Веднъж Рут ме помоли да ги снимам. Дадох му снимката и той я държа целия следобед. По-късно го видях да се взира благоговейно в нея. Когато Рут го откарваше вкъщи, нито веднъж не забравил да й благодари. А в последния учебен ден, преди да изтича да си играе с приятелите си, й казал, че я обича.

По това време тя вече обмисляше как да попита Даниъл дали иска да остане постоянно при нас. Обсъждахме го и аз нямах нищо против. Казах й, че ще ми бъде приятно момчето да живее у дома. В края на учебната година обаче Рут все още се чудеше как да повдигне темата пред него. Не беше сигурна дали Даниъл ще се съгласи и иска ли изобщо такова нещо, не знаеше и как ще реагира доведеният му брат. Нямаше гаранция, че властите ще ни позволят, и поради всички тези причини тя не каза нищо на Даниъл през последния учебен ден. Реши да отложи въпроса, докато се върнем от лятната ваканция. По време на пътуването обаче често говорехме за Даниъл. Решихме да направим всичко възможно да го вземем вкъщи. Когато се върнахме в Грийнсбъро обаче, колибата пустееше, очевидно изоставена от седмици. Даниъл не се върна в училището през август. Никой не поиска да препратят документите му на нов адрес. Никой нямаше представа къде е отишъл и какво се е случило със семейството. Учениците и другите учители скоро го забравиха, но Рут плака седмици наред, щом разбра, че той не само е заминал, но навярно никога няма да се върне. Обиколи съседните ферми с надеждата някой да й каже къде е отишло семейството. У дома преглеждаше нетърпеливо пощата, да не би да й е изпратил писмо, и не криеше разочарованието си, когато ден след ден надеждите й не се оправдаваха. Даниъл бе запълнил празнота в живота на Рут, каквато аз бях неспособен да компенсирам, нещо, което липсваше в брака ни. През онази година той бе детето, което Рут винаги бе искала, детето, което аз не можех да й дам.

Иска ми се да ви кажа, че Рут и Даниъл се намериха отново; че по-късно той се свърза с нея дори само за да й разкаже как живее. Тя се тревожеше за него години наред, но с течение на времето споменаваше все по-рядко името му, докато накрая спря изобщо да говори за него. Знам обаче, че никога не го забрави и частица от нея продължаваше да го търси. Оглеждаше се за Даниъл, когато пътувахме по тихите провинциални пътища, виещи се край порутени ферми; надяваше се да го види, когато се връщаше в училище след лятото, прекарано в далечни ателиета и галерии. Веднъж й се стори, че го зърва на улицата на Грийнсбъро в Деня на ветерана, ала докато си проправим път през тълпата, той вече бе изчезнал, ако изобщо е бил там.

След Даниъл у дома не дойде нито един ученик.

Въздухът в колата е вледеняващ — следствие от отварянето на прозореца преди малко. По таблото блещука скреж и издишам ли, пред устните ми се образува облаче. Вече не съм жаден, но гърлото и стомахът ми студенеят от снега. Студът е вътре и вън, навсякъде, и аз не мога да спра да треперя.

До мен Рут се взира през стъклото и аз осъзнавам, че небето е осеяно със звезди. Лунното сияние посребрява дърветата. Разбирам, че най-лошото е отминало. Тази нощ снегът върху колата ще хване коричка, защото ще замръзне, но утре или на следващия ден ще се стопли и светът ще се отърси от бялата прегръдка на зимата.

Това е и добре, и зле. Снегът ще се стопи и колата ми ще се вижда от шосето, но снегът ми е необходим, за да оцелея, а след ден-два от него няма да е останало нищо.

— Не се безпокой за утре от днес — рече ми Рут.

— Лесно ти е да го кажеш — отвръщам кисело. — Аз съм в беда.

— Да — кима спокойно тя. — Но сам си виновен. Не бива да шофираш.

— Пак ли подхващаме тази тема?

Тя ми се усмихва сухо. Сега е на четирийсет и косата й е подстригана късо. Роклята й е със семпла кройка, в любимите й светлочервени нюанси, с големи копчета и елегантни джобове. Като всички жени през шейсетте Рут харесваше Джаклин Кенеди.

— Ти я повдигна.

— Търсех съчувствие.

— Оплакваш се. Остаряваш и все по-често ти е криво. Оплака се как съседът отсякъл дървото. И как момичето в бензиностанцията те сметнало за невидим.

— Не се оплаквам. Просто отбелязвам фактите. Има разлика.

— Не бива да се оплакваш. Не е красиво.

— Десетки години ме делят от красотата.

— Не — възразява тя. — Грешиш. Сърцето ти е красиво, а очите ти са благи. Ти си добър и почтен човек. Това е достатъчно, за да останеш винаги красив.

— Флиртуваш ли с мен?

Тя повдига вежди.

— Не знам. Как мислиш?

Мисля, че флиртува. И за пръв път след инцидента, макар и само за миг, наистина усещам топлина.

Странно е как криволичи животът ни. Случайностите, по-късно съчетани със съзнателни решения, действия и надежди, понякога създават бъдеще, което изглежда предопределено. Такъв момент бе срещата ми с Рут. Не излъгах, когато казах на Рут как в същия миг почувствах, че ще ми стане съпруга.

Знам от опит обаче, колко е жестока съдбата и как дори надеждата невинаги е достатъчна. Рут го осъзна, щом Даниъл влезе в живота ни. Тогава тя бе на четирийсет, а аз — още по-възрастен. Това бе още една причина да плаче толкова след заминаването на Даниъл. По онова време социалните нагласи бяха различни и двамата разбирахме, че е твърде късно да осиновим дете. Когато Даниъл изчезна, аз по неволя стигнах до заключението, че съдбата съзаклятничи срещу Рут окончателно и за последно.

Тя знаеше, че не мога да й дам дете, и въпреки това се омъжи за мен, но таеше надежда, че лекарят греши. Все пак нямаше конкретни доказателства. Признавам, че и аз имах някаква надежда. Но понеже бях толкова дълбоко влюбен в съпругата си, тази мисъл рядко ме измъчваше. През първите години от брака си правехме често любов и макар всеки месец Рут да си припомняше какво е жертвала, омъжвайки се за мен, отначало това не я тревожеше. Според мен тя вярваше във волята, смяташе, че силното й желание да има дете някак си ще осъществи мечтата й. Макар да не изричаше гласно убеждението си, очакваше нашето време да настъпи, затова, мисля, никога не обсъждахме възможността да осиновим дете.

Сгрешихме. Знам го сега, но тогава не го знаех. Петдесетте години дойдоха и отминаха и къщата ни бавно се пълнеше с картини. Рут учителстваше, а аз работех в магазина. Макар да остаряваше, надеждата й не бе угаснала съвсем. После, като дългоочакван отговор на молитва, се появи Даниъл. Той първо й стана ученик, а после и син, за какъвто бе копняла. Когато илюзията рухна, останах само аз. А аз не бях достатъчен.

Следващите няколко години бяха трудни за нас. Тя ме винеше, аз също се обвинявах. Безоблачните небеса на брака ни посивяха буреносно, после почерняха мразовито. Разговаряхме сковано; започнахме да се караме. Понякога ми се струваше, че едва изтърпява да е в стаята с мен. Прекарваше повечето почивни дни в дома на родителите си в Дърам — здравето на баща й се влошаваше — и понякога не си говорехме с дни. Нощем разстоянието, делящо ни в леглото, ми изглеждаше необятно като Тихия океан, океан, който и двамата нямахме сили да преплуваме. Тя не искаше, а аз се страхувах да опитам и продължавахме да се отдалечаваме. Понякога Рут дори се питаше дали иска да остане омъжена за мен, а вечер, след като си легнеше, аз сядах в дневната, копнеейки да съм някой друг — мъж, способен да й даде желаното.

Ала не можех. Бях съсипан. Войната ми бе отнела единственото, което Рут искаше. Тъгувах за нея и се гневях на себе си. Случващото се помежду ни ми се струваше непоносимо. Бях готов да дам живота си, за да бъде отново щастлива, но не знаех как. Докато щурците огласяха с песента си топлите есенни нощи, аз закривах лице с длани и плачех, плачех, плачех.

— Не бих те напуснала за нищо на света — уверява ме Рут. — Съжалявам, че те накарах да се тревожиш.

Думите й са изпълнени с разкаяние.

— Но си го мислеше.

— Да — признава тя, — но не както смяташ. Не беше сериозно. Всички омъжени жени понякога си мислят такива неща. Мъжете също.

— Аз не съм си го помислял никога.

— Знам — казва тя. — Но ти си различен. — Усмихва се, взема ръката ми и погалва възлите и костите. — Веднъж те видях… В дневната.

— Знам.

— Помниш ли какво стана после?

— Дойде и ме прегърна.

— За пръв път те виждах да плачеш от онази нощ в парка, след войната — казва тя. — Уплаших се много. Не знаех какво те е натъжило.

— Плачех, защото се чувствах безпомощен. Не знаех какво да направя, за да бъдеш отново щастлива.

— Нищо не можеше да направиш.

— Беше ми толкова… ядосана.

— Бях тъжна — поправя ме тя. — Има разлика.

— Важното е, че не беше щастлива с мен.

Тя стисва ръката ми; усещам колко е гладка кожата й.

— Умен мъж си, Айра, но понякога ми се струва, че не разбираш жените.

Знам, че е права.

— Бях сломена, когато Даниъл си замина. Исках да стане част от живота ни. Да, бях тъжна, че нямаме деца. Но тъгувах и че съм на четирийсет, колкото и безсмислено да ти изглежда. Трийсетте не ме разтревожиха. Тогава за пръв път в живота си се почувствах пораснала. За жените обаче настъпването на четирийсетте невинаги е лесно. На рождения си ден мислех как вече съм преполовила живота си. Поглеждах в огледалото и не виждах млада жена. Суета е, разбирам, но ме притесняваше. Родителите ми също остаряваха. Затова им гостувах толкова често. Татко се бе пенсионирал, но не беше добре. На мама й беше трудно да се грижи за него. С други думи, нямаше лесен начин да ми помогнеш. Дори Даниъл да бе останал при нас, пак щяха да бъдат трудни години.

Дали? И преди ми е казвала това, но понякога се съмнявам, че е съвсем честна.

— Прегръдката ти онази вечер значеше много за мен.

— Какво друго бих могла да направя?

— Да ми обърнеш гръб и да се върнеш в спалнята.

— Никога не бих постъпила така. Заболя ме, като те видях да плачеш.

— Пресуши сълзите ми с целувки.

— Да.

— А по-късно се прегръщахме в леглото. За пръв път от месеци.

— Да — повтаря тя.

— И отношенията ни започнаха да се подобряват.

— Време беше — казва тя. — Изморих се да тъгувам.

— И знаеше колко много те обичам.

— Да. Винаги съм го знаела.

През 1964 с Рут прекарахме нещо като втори меден месец в Ню Йорк. Не бяхме планирали нищо особено; по-скоро ежедневно ликувахме, че сме загърбили най-лошото. Обикаляхме галериите и пак се смеехме. Мисля, че усмивката й никога не е била толкова заразителна, колкото през това лято. Лятото на Анди Уорхол.

Изкуството му — комерсиално, но и уникално — не ми допадаше. Рисунки на консервени кутии не ме вълнуваха. Не вълнуваха и Рут, но при първата им среща тя остана впечатлена от Анди Уорхол. Мисля, че това е единственият случай, когато силата на нечий характер я подтикна да купи творбите му. Тя усети интуитивно, че Уорхол ще зададе тона на шейсетте, и избра четири оригинални щампи. Творбите на Уорхол вече бяха скъпи — относително, разбира се, особено имайки предвид стойността им сега — и не ни останаха пари. Само след седмица се върнахме в Северна Каролина и наехме бунгало на крайбрежието. Тогава Рут за пръв път облече бански костюм от две части, но го носеше единствено на задната веранда, провесила хавлиени кърпи на парапета, за да не я види някой. След почивката край океана както винаги отидохме в Ашвил. На брега на езерото й прочетох писмото, което й бях написал, и годините продължиха да минават една след друга. Линдън Джонсън стана президент, приеха закона за гражданските права. Войната във Виетнам набираше скорост, а у дома слушахме най-вече за Войната срещу бедността. „Бийтълс“ бяха на гребена на вълната и жените започнаха масово да работят. С Рут следяхме всички събития, но за нас най-важен бе семейният живот. Той протичаше в утъпканото русло — работехме, а през лятото избирахме картини; закусвахме в кухнята, а на вечеря си разказвахме истории. Купихме картини на Виктор Васарли, Арнолд Шмид, Франк Стела и Елсуърт Кели. Харесахме творбите на Джулиан Станчак и Ричард Анушкевич и купихме и техни картини. Няма да забравя с какво изражение Рут избираше всяка от тях.

Горе-долу по това време започнахме да използваме фотоапарата. Дотогава незнайно защо не му обръщахме особено внимание и през дългия си живот попълнихме само четири албума. Но те са ми достатъчни — разгръщам ги и виждам как с Рут остаряваме бавно. Има снимка, която тя направи на петдесетия ми рожден ден през 1970 година, има и нейна снимка от 1972, когато отбелязахме нейния юбилей. През 1973 за пръв път наехме помещение, за да съхраняваме там част от колекцията си, а през 1975 се качихме на „Кралица Елизабет II“ и отплавахме за Англия. Дори след толкова години не исках да летя със самолет. Останахме три дни в Лондон и два в Париж, а после отпътувахме с влак за Виена, където прекарахме следващите две седмици. Завръщането в родния град изпълни Рут и с носталгия, и с болка. Разбирах чувствата й, но почти през цялото време не знаех какво да й кажа.

През 1976 Джими Картър бе избран за президент. Икономиката беше в криза и на бензиностанциите се извиваха дълги опашки. С Рут обаче не се вълнувахме от политиката. Бяхме се влюбили в ново движение в изкуството, наречено лиричен абстракционизъм, чиито предтечи бяха Полък и Ротко. През тази година — годината, когато Рут реши вече да не си боядисва косата — отпразнувахме трийсетия си юбилей. Макар да ми струва цяло състояние и да се наложи да взема заем, аз й подарих единствените две картини, които съм купувал сам — две малки творби на Пикасо от Синия и от Розовия период. Още същата вечер тя ги окачи в спалнята и след като се любихме, ги съзерцавахме часове наред.

През 1977 бизнесът в магазина бе в застой и в свободното си време аз започнах да строя къщи за птици. Този период не продължи дълго — може би три-четири години — и макар да използвах готови комплекти, бях много несръчен. Отказах се точно когато започна ерата на Рейгън. По новините ни информираха, че дълговете не са проблем, но аз изплатих заема, с който бях купил картините на Пикасо. Рут си навехна глезена и цял месец се придвижва с патерици. През 1985 продадох магазина и се пенсионирах; през 1987 Рут също напусна училището. Организираха й тържествено изпращане. Докато работеше, три пъти бе печелила приза „Учител на годината“. През това време косата ми първо се прошари, а после побеля и оредя съвсем. Бръчките по лицето ми станаха по-дълбоки и двамата осъзнахме, че без очила почти не виждаме. През 1990 навърших седемдесет, а през 1996 — на петдесетгодишния ни юбилей — подарих на Рут най-дългото писмо. Тя го прочете на глас и докато четеше, установих, че едва я чувам. Две седмици по-късно ми предписаха слухов апарат. Приех го спокойно.

Време беше. Остарявах. С Рут никога не преживяхме такава криза, каквато ни връхлетя след изчезването на Даниъл, но животът ни невинаги беше лесен. Баща й почина през 1966, а две години по-късно удар отнесе майка й в гроба. През 1970 Рут напипа бучка в гърдата си и докато направят биопсията и открият, че е доброкачествена, тя се страхуваше да не би да се е разболяла от рак. Родителите ми починаха един след друг в края на осемдесетте и с Рут осъзнахме, че сме последните от двете ни семейства.

Не мога да предвиждам бъдещето, но кой ли може? Не знам какви са били очакванията ми за годините, които ни оставаха. Предполагах, че ще продължим да живеем както досега, защото друг живот не познавах. Навярно щяхме да пътуваме по-малко — пътуването и ходенето вече ни затрудняваха — но иначе нищо нямаше да се промени. Нямахме деца и внуци, на които да гостуваме, не се налагаше да пътуваме в чужбина. Рут посвещаваше повече време на градината, а аз започнах да храня гълъбите. Пиехме витамини, но нямахме особен апетит. Хвърляйки поглед назад, си давам сметка, че сигурно трябваше да обърна по-сериозно внимание на факта, че на златната ни сватба Рут вече бе надживяла родителите си. Страхувах се обаче да мисля за това. Не можех да си представя, а и не исках, да живея без нея, но Бог имаше други планове. През 1998 Рут получи инсулт, който засегна лявата половина на тялото й. Можеше да се придвижва из къщата, но колекционерството ни приключи и повече не купихме нито една картина. Две години по-късно през една студена пролетна сутрин седяхме в кухнята и разговаряхме. Тя замълча по средата на изречението и не успя да го довърши — разбрах, че е получила втори удар. Остана три дни в болницата да й направят изследвания. Върна се у дома, но никога вече не проведохме разговор, в който думите се леят свободно. Лявата страна на лицето й се обездвижи още повече и тя започна да забравя дори най-простите думи. Това притесняваше Рут, но не и мен — за мен тя беше красива както в деня, когато я видях за пръв път. Аз обаче определено не бях някогашният мъж. Лицето ми беше сбръчкано и изпито. Погледнех ли се в огледалото, размерът на ушите ми винаги ме удивляваше. Заживяхме още по-непретенциозно — дните се нижеха един след друг. Сутрин аз приготвях закуската, хранехме се заедно и прелиствахме вестниците. След закуска сядахме в двора и хранехме гълъбите. По пладне подремвахме, а после четяхме, слушахме музика или отивахме до бакалницата. Веднъж седмично я откарвах във фризьорския салон, където измиваха косата й и оформяха прическата й — знаех, че така ще се почувства щастлива. С наближаването на август часове наред съчинявах писмото за нея. После заминахме с колата за Блек Маунтин, където отбелязахме поредния си юбилей край езерото. Както винаги Рут прочете думите, които бях написал.

Приключенските ни времена бяха отминали отдавна, но на мен ми стигаше, че най-дългото ни пътешествие продължава. Когато си лягахме, аз прегръщах Рут, благодарен, че животът ме е благословил с тази жена. Молех се егоистично да умра пръв, защото дори тогава предусещах неизбежното.

През пролетта на 2002, седмица след като азалиите в двора цъфнаха, прекарахме сутринта както обикновено, а следобед решихме в петък да вечеряме навън. Рядко го правехме, но и двамата бяхме в настроение и помня как се обадих в ресторанта да резервирам места. Надвечер се разходихме. Не дълго — до близката пресечка и обратно. Беше студено, но Рут сякаш не забелязваше. Поговорихме кратко с един от съседите си — не с гневния мъж, който отсече дървото — върнахме се у дома и се подготвихме да завършим както обикновено деня. Рут не ми спомена да я мъчи главоболие, но преди вечеря бавно тръгна към спалнята. Аз седях на фотьойла и четях; явно съм задрямал за няколко минути. Когато се събудих, Рут не се беше върнала. Извиках я, но не ми отговори. Станах, тръгнах по коридора и пак я извиках. Видях я паднала до леглото и сърцето ми подскочи в гърдите. Веднага разбрах, че пак е получила удар. Този път обаче беше по-лошо и докато дишах в устата й, опитвайки се да върна живота в нея, душата ми се вледеняваше.

Парамедиците пристигнаха след няколко минути. Чух ги първо да чукат, а после да блъскат по вратата. Аз прегръщах Рут и не исках да я пусна. Те влязоха и аз им извиках. Втурнаха се в спалнята и видяха старец, прегърнал жената, която винаги е обичал.

Заговориха ми ласкаво, единият ми помогна да се изправя, а другият прегледа Рут. Умолявах ги да й помогнат, мъчейки се да изтръгна обещание, че тя ще се възстанови. Сложиха й кислородна маска, сложиха я на носилка и ми позволиха да седна в линейката, която потегли бързо към болницата.

Лекарят дойде в чакалнята и ме поведе по коридора. Плочките бяха сиви, очите ме боляха от флуоресцентните лампи. Попитах добре ли е съпругата ми и кога ще ми позволят да я видя. Той не ми отговори. Въведе ме в празна болнична стая и затвори вратата. Изражението му беше сериозно и когато сведе поглед, разбрах какво ще каже.

— Съжалявам, господин Левинсън, но не можехме да направим нищо…

При тези думи аз сграбчих таблата на леглото до мен, за да не падна. Лекарят продължаваше да говори, но стаята сякаш се смали и накрая виждах само лицето му като през телескоп. Гласът му звучеше пискливо и неразбираемо, но това нямаше значение. Изражението му казваше всичко — бях закъснял. Рут, моята любима Рут, бе умряла на пода, докато аз дремех в съседната стая.

Не помня как съм си тръгнал от болницата. Следващите няколко дни също са обвити в мъгла. Адвокатът ми, Хауи Сандърс, скъп семеен приятел, ми помогна да организирам погребението — скромна, тиха церемония. После запалиха свещите, подредиха възглавници по подовете из цялата къща и аз потънах в траур. Хората идваха и си отиваха — съседи, включително мъжа, отсякъл дървото, клиенти от магазина, трима собственици на галерии от Ню Йорк, шестима художници. Жените от синагогата идваха всеки ден да чистят и да готвят. И всеки ден аз си повтарях, че искам да се събудя от кошмара, в който се е превърнал животът ми.

Постепенно хората спряха да идват. Накрая не остана никой. Никой, на когото да се обадя, никой, с когото да поговоря. Къщата потъна в тишина. Не знаех как да живея, а времето се забави безмилостно. Дните пълзяха едва-едва. Не успявах да се съсредоточа. Прочитах вестника и не помнех нищо. Седях часове наред, преди да усетя, че радиото е включено. Дори птиците не ме радваха. Взирах се в тях и си мислех, че Рут трябваше да седи до мен и ръцете ни да се докосват, когато бъркаме в торбичката със семена.

Всичко бе изгубило смисъл, а и аз не исках да търся смисъл. Дните ми изтичаха в тиха агония. Вечерите бяха още по-тежки. Късно нощем лежах в леглото, неспособен да заспя, и усещах как сълзите овлажняват лицето ми. Бършех очи и отново и отново се стъписвах от необратимостта на нейната липса.