Най-дългото пътуване

11. Айра

Вече е неделя следобед. Щом се стъмни, ще съм прекарал тук повече от двайсет и четири часа. Болката ту се усилва, ту намалява, а краката ми са вцепенени от студа. Лицето ми, опряно върху волана, ме боли. Усещам как подпухва и посинява. Най-жестоко обаче ме измъчва жаждата. Гърлото ми стърже при всяко вдишване. Устните ми са пресъхнали и напукани като земя, върху която не е падала нито капка дъжд.

„Вода — мисля си непрекъснато. — Без нея ще умра. Нужна ми е. Чувам я как ме зове.“

Вода.

Вода.

Вода.

Все тази дума кръжи в ума ми и засенчва всяка друга мисъл. Никога в живота си не съм копнял за толкова обикновено нещо. Никога в живота си не съм се питал как да го намеря. Не ми трябва много. Само мъничко. Едва чаша, една капка дори би променила всичко.

Но съм като парализиран. Не знам къде е бутилката с водата и не съм сигурен дали ще успея да я отворя, дори да я открия. Страхувам се, че ако откопчая колана, ще рухна напред и ключицата ми ще се раздроби върху волана. Накрая ще се строполя на пода на колата, приклещен в капан, откъдето няма излизане. Не мога да си представя дори да вдигна глава от волана, камо ли да тършувам из колата.

Жаждата обаче е много силна. Зовът на водата е настойчив и неотменен. Обзема ме отчаяние. „Ще умра от жажда — мисля си. — Ще умра тук. И няма начин да стигна до задната седалка. Парамедиците няма да ме извадят лесно като замразена риба.“

— Що за черен хумор? — прекъсва мислите ми Рут и аз си напомням, че тя е само сън.

— Положението го изисква, нали?

— Жив си.

— Да, но докога?

— Рекордът е шейсет и четири дни. Мъжът в Швеция. Гледах го по метеорологичния канал.

— Не. Аз го гледах.

Тя свива рамене.

— Все едно.

Права е, признавам.

— Жаден съм.

— Не — казва тя. — Искам да говоря с теб. За да отвлека вниманието ти от водата.

— Като фокусник.

— Не съм фокусник. Съпруга съм ти. И искам да ме слушаш.

Подчинявам се. Поглеждам я и се отнасям. Очите ми се затварят. Сякаш плавам по течението на река. Образите се мярват и изчезват един след друг и водата ме отнася.

Рея се.

Рея се.

Накрая картината застива.

Отварям очи и примигвам. Рут отново се е променила. Този спомен обаче, за разлика от предишните, е отчетлив и ясен. Юни е, 1946. Сигурен съм, защото тогава за пръв път я видях облечена в ефирна лятна рокля. И тя като всички други след войната се преобразява. Облеклото се променя. По-късно същата година френският инженер Луи Реар ще изобрети банския костюм от две части. Гледам Рут и попивам греховната красота на изваяните й ръце. Гладката й кожа е добила орехов оттенък от седмиците, които е прекарала на крайбрежието с родителите си. Баща й заведе семейството там, за да отпразнуват официалното му постъпване на работа в „Дюк“. Беше се явявал на интервюта в няколко университета, включително в малък експериментален колеж в планините, но се бе почувствал като у дома си сред готическите сгради на „Дюк“. От есента щеше да започне пак да преподава — ярък проблясък в иначе трудната им траурна година.

След нощта в парка отношенията ни с Рут се промениха. Тя прие мълчаливо откровението ми, но когато я изпратих онази вечер, не я целунах за лека нощ. Усещах колко е зашеметена и дори тя признаваше по-късно, че през следващите няколко седмици не е била на себе си. Следващия път, когато я видях, не носеше годежния пръстен, но аз не я винях. Беше стъписана, а и се гневеше с право, че й се доверих толкова късно. След гибелта на близките й във Виена аз несъмнено й нанесох поредния жесток удар. Едно е да твърдиш, че обичаш някого, съвсем друго — да приемеш, че обичта към този човек изисква да пожертваш мечтите си. А да има деца, да създаде голямо семейство, бе придобило изцяло нов смисъл за нея след загубата на роднините й.

Разбирах го интуитивно и през следващите два месеца никой от нас не притискаше другия. Не обсъждахме връзката си, но продължихме да се виждаме от време на време — два-три пъти седмично. Водех я на кино или на вечеря, или се разхождахме из града. Често посещавахме любимата художествена галерия на Рут. Повечето творби не бяха забележителни нито като тематика, нито като изпълнение, но от време на време в някоя картина Рут съзираше нещо специално, което аз не забелязвах. Бе наследила страстта на баща си към модерното изкуство — движение, подето от художници като Ван Гог, Сезан и Гоген — и бързо различаваше влиянието на тези художници дори в посредствените творения, които разглеждаше.

Посещенията ни в галерията и дълбоките й познания за изкуството като цяло ми разкриха свят, напълно непознат досега. Понякога се питах обаче дали разговорите ни за изкуството не са средство за избягване на темата за бъдещето ни. Тези разисквания създаваха дистанция помежду ни, но аз не възразявах, копнеейки дори в такива моменти за прошка за миналото и за приемане на някакво бъдеще за нас, каквото и да е то.

Както и в онази съдбовна нощ в парка, Рут явно и досега не бе взела решение. Не се държеше студено с мен, но и не показваше желание за по-голяма близост. Затова се изненадах, когато родителите й ме поканиха да ги придружа на екскурзията им до крайбрежието.

Навярно се нуждаехме тъкмо от две седмици спокойни разходки край брега, но за съжаление аз не можех да замина за толкова дълго. Баща ми не се отделяше от радиото в задната стаичка и аз бях по-зает от всякога в магазина. Безработни ветерани идваха да купуват костюми, които не бяха по джоба им, с надеждата да си намерят работа. Компаниите обаче подбираха предпазливо и влезеха ли тези отчаяни мъже в магазина, аз си представях Джо Тори и Бъд Рамзи и се стараех да им помогна. Убедих татко да заредим магазина с евтини костюми с дребни дефекти, които мама поправяше безплатно. Слухът за разумните ни цени се разнесе бързо и макар вече да не работехме в събота, продажбите се увеличаваха всеки месец.

Все пак успях да убедя родителите си да ми заемат колата, за да посетя семейството на Рут в края на ваканцията им. В четвъртък сутринта поех на дълъг път, последния час от който прекарах, шофирайки по пясък. В годините след войната крайбрежието на Северна Каролина притежаваше дива, необуздана красота — откъснато от другата част на щата, населено от кореняци, живели тук поколения наред и прехранващи се от морето. Туфи остра трева никнеха по обветрените дюни, дърветата приличаха на несъразмерни детски творения от глина. Тук-там виждах диви коне, които надигаха глави да ме погледнат и размахваха опашки да прогонят мухите. Океанът бучеше от едната ми страна, от другата се издигаха дюните. Аз смъкнах стъклата, вдишвах дълбоко соления въздух и се питах какво ме чака, когато стигна целта си.

Когато най-сетне свърнах в песъчливата алея, слънцето залязваше. Започваше шабат. За моя изненада Рут ме посрещна на верандата боса и със същата рокля, с която е облечена сега. Гледах я и си мислех колко сияйна изглежда. Косата й се спускаше свободно по раменете, усмивката й сякаш криеше тайна, предназначена само за двама ни. Помаха ми и дъхът ми секна при вида на миниатюрния диамант, проблясващ в лъчите на залязващото слънце — годежният пръстен, който не носеше от месеци.

Застинах, но тя се спусна тичешком по стълбите и по пясъка, все едно е най-безгрижният човек на света. Хвърли се в обятията ми и ме лъхна миризма на сол, море и вятър — ухание, което винаги свързвам с нея и с онзи ден. Притиснах я в обятията си, попивайки с наслада усещането как тялото й докосва моето. Едва сега осъзнах колко ми е липсвала през последните три години.

— Радвам се, че дойде — прошепна ми тя.

След дългата прегръдка аз я целунах и ми се стори, че вълните ме окуражават с грохота си. Още щом устните ни се допряха, разбрах, че тя е взела решение, и светът ми се преобърна.

Не беше първата ни целувка, но ми е любимата, дори само защото се случи в момент, когато ми беше най-необходима и беляза началото на един от най-прекрасните, най-повратни периоди в живота ми.

Рут ми се усмихва в колата, красива и безгрижна в лятната рокля. Върхът на носа й е леко зачервен, косата й е разрошена от вятъра и ухае на море.

— Обичам този спомен — казва ми тя.

— И аз.

— Да, защото тогава бях млада. С гъста коса и без бръчки.

— Не се промени.

— Пфу! — махва с ръка тя. — Промених се. Остарях, а да остаряваш не е забавно. Нещата, които някога са били лесни, стават трудни.

— Говориш като мен — отбелязвам, а тя свива рамене, необезпокоена от намека, че е само плод на въображението ми.

— Бях толкова щастлива, че успя да дойдеш — връща се към спомена.

— Съжалявам, че не останах повече.

След известно време тя ми отговаря:

— Двете седмици самота ми се отразиха добре. Родителите ми явно също го разбираха. Седях на верандата, разхождах се по пясъка и вечер изпивах чаша вино. Мислех много. За мен. За нас.

— Затова се хвърли в обятията ми, когато дойдох — пошегувах се.

— Не съм се хвърлила в обятията ти — отвръща презрително тя. — Паметта ти изневерява. Слязох по стълбите и те прегърнах сдържано. Възпитана съм да бъда дама. Просто те поздравих. Въображението ти доукрасява миналото.

Възможно е. Или не е. Кой би могъл да е сигурен след толкова години? Но всъщност няма значение.

— Помниш ли какво направихме после?

Питам се дали ме изпитва.

— Разбира се — отговарям. — Влязохме вътре и поздравихме родителите ти. Майка ти режеше домати в кухнята, а баща ти печеше риба тон на задната веранда. Обясни ми, че я купил същия следобед от рибар, който тъкмо завързвал лодката си на пристана. Беше много горд. Онази вечер, надвесен над скарата, ми се стори различен… спокоен.

— Беше хубаво лято за него — съгласява се Рут. — Работеше като директор на фабриката и не му беше толкова тежко. За пръв път от години имахме достатъчно пари да си позволим ваканция. И най-вече се радваше, че ще започне да преподава отново.

— И майка ти изглеждаше щастлива.

— Въодушевлението на татко беше заразно. — Тя помълчава малко. — А и тя като мен свикна с Грийнсбъро. Харесваше й тук. Никога нямаше да се почувства като във Виена, но бе научила езика и имаше приятели. Оценяваше топлотата и щедростта на хората. Най-сетне бе започнала да възприема Северна Каролина като свой дом.

Отвън вятърът издухва ледените шушулки от клоните. Те не улучват колата, но ми напомнят къде съм. Ала сега това няма значение.

— Помниш ли колко чисто беше небето, когато вечеряхме? — питам я. — Имаше безброй звезди.

— Защото беше тъмно. Светлините на града ги нямаше. И татко го забеляза.

— Харесвам крайбрежието. Трябваше да ходим всяка година.

— Щеше да изгуби магията си, ако го виждахме всяка година — възразява Рут. — Ходехме през няколко години и всеки път ни се струваше ново, диво и свежо. А и нямахме кой знае колко време. През лятото пътувахме много. Ню Йорк, Бостън, Филаделфия, Чикаго, дори Калифорния. И Блек Маунтин, разбира се. Малцина имат възможност да опознаят страната като нас, а какво по-хубаво от това?

Нищо, казвам си. Знам, че е права. Домът ми е пълен със сувенири от пътешествията ни. Странно, но единственият ми спомен от крайбрежието е раковината, която намерихме на другата сутрин. Въпреки това си представям като на живо онези дни.

— Винаги ми е било приятно да вечерям с родителите ти. Баща ти сякаш знаеше всичко на този свят.

— Да — съгласява се тя. — Баща му и брат му бяха учители. Чичовците му бяха учители. Татко произхождаше от семейство на учени. Но ти също му беше интересен. Гледаше с уважение на работата ти по време на войната въпреки нежеланието ти да говориш за нея.

— Но майка ти изглеждаше по-предпазлива.

Рут замълчава, подбирайки внимателно думите. Навива около пръста си кичур коса, оглежда го и накрая проговаря:

— Тревожеше се за мен. Знаеше само колко тъгувах преди няколко месеца. Усещаше, че нещо ме притеснява, макар да продължаваме да се срещаме.

Рут говори за последствията от заболяването ми. Разкри истината пред майка си години по-късно, когато недоумението й се превърна в униние и загриженост, че не е станала баба. Обясни й деликатно, че не можем да имаме деца, като внимаваше да не хвърля цялата вина върху мен — още едно свидетелство за добротата й, за което съм й благодарен.

— Почти не продума, докато вечеряхме, но после ми се усмихна.

— Защото й предложи да измиеш чиниите.

— Това е най-малкото, което можех да направя. Храната никога не ми се е услаждала толкова.

— Вкусно беше, нали? Мама купи пресни зеленчуци от крайпътна сергия и изпече хляб. А татко се оказа майстор на скарата.

— След като разтребихме, излязохме да се разходим.

— Да. Ти беше много смел онази нощ.

— Нищо подобно. Само помолих за бутилка вино и две чаши.

— Да, но мама за пръв път те виждаше в такава светлина. Притесни се.

— Но ние бяхме зрели хора.

— Именно! Тя знаеше, че мъжете имат потребности.

— А жените?

— Те също, но за разлика от мъжете не са подвластни на поривите си. Жените са цивилизовани.

— Майка ти ли го каза? — питам скептично.

— Не беше необходимо да ми го казва. Бях наясно какво искаш. Очите ти те издаваха.

— Ако си спомням правилно — обяснявам с преднамерено благоприличие, — онази вечер се държах като безупречен джентълмен.

— Да, но ми беше интересно как се стараеш да се овладяваш. Особено след като си постели сакото и двамата седнахме на пясъка да изпием виното. Океанът сякаш поглъщаше лунната светлина, а аз усещах колко ме желаеш, макар да се опитваше да не го показваш. Прегърна ме, говорехме и се целувахме, виното ме замая и…

— Беше чудесно — довършвам вместо нея.

— Да, беше чудесно. — В гласа й трепва носталгична, тъжна нотка. — Разбрах, че искам да се омъжа за теб, и колко щастливи ще бъдем заедно.

Замълчавам. Знам какво си мислеше тогава.

— Все още се надяваше, че лекарят греши.

— Казах ти, че всичко е в Божиите ръце.

— Което е същото, нали?

— Може би — отговаря тя. — Ала когато седях до теб онази нощ, усещах как Бог ми казва, че постъпвам правилно.

— Видяхме падаща звезда…

— Прекоси цялото небе. — Гласът й е изпълнен с почуда. — За пръв път виждах падаща звезда.

— Казах ти да си пожелаеш нещо.

— И аз те послушах. — Тя среща погледа ми. — И желанието ми се изпълни само след няколко часа.

С Рут се върнахме късно в къщата, но майка й беше будна. Четеше до прозореца и още щом влязохме, ни огледа изпитателно. Очите й търсеха разкопчани или накриво закопчани копчета по ризата ми, пясък в косите ни. Когато стана да ни поздрави, облекчението й беше очевидно, макар да се постара да го прикрие.

Побъбри си с Рут, а аз отидох до колата да си взема куфара. Бунгалото — като повечето край брега — беше на два етажа. Стаите на Рут и родителите й бяха на долния етаж, а майка й ме настани в спалнята точно до кухнята. Тримата поседяхме малко в кухнята и очите на Рут започнаха да се затварят. Майка й също се прозя — знак, че е време да се оттегляме. Рут не ме целуна пред майка си — родителите й още не ни бяха виждали да се целуваме — но ми пожела лека нощ и излезе. След малко майка й я последва.

Аз изключих лампите и седнах на задната веранда, наслаждавайки се на окъпаните от лунната светлина води и на вятъра в косите ми. Останах дълго навън. Мислех за Рут, за Джо Тори, за мама и татко.

Опитах се да си представя родителите си на такова място, но не успях. Никога не бяхме ходили на екскурзия — животът ни се въртеше около магазина — но дори да беше възможно, ваканцията ни нямаше да прилича на тази. Да си представя татко, надвесен над скарата с чаша вино в ръка, бе все едно да го видя на Еверест и тази мисъл някак ме натъжи. Осъзнах, че той не знае как да почива; работата и грижите обсебваха живота му. От друга страна, родителите на Рут явно се наслаждаваха на всеки миг. Удивих се колко различно възприемат те войната. Мама и татко оставаха в плен на миналото — макар и всеки по различен начин — а нейните родители не изпускаха от поглед бъдещето, вкопчени в живота. Предпочели да оползотворят благодатната си съдба, те бяха благодарни за това, което имат.

Когато захладня и аз най-сетне се прибрах, къщата бе утихнала. Изкушен от мисълта за Рут, тръгнах по коридора. Спалните бяха една срещу друга, но не знаех коя е на Рут. Поколебах се, взрян в затворените врати, но накрая се отказах и тръгнах към своята стая.

Съблякох се и си легнах. През прозорците струеше лунна светлина и посребряваше стаята. Чувах монотонния, приспивен грохот на вълните. След няколко минути се унесох.

След известно време — отначало ми се стори, че сънувам — вратата се отвори. Аз спя леко — особено след войната — и макар да различих само неясна сянка, разбрах, че е Рут. Седнах объркано в леглото и я видях да затваря предпазливо вратата. Пристъпи към леглото, развърза халата и той се свлече на земята.

След миг тя беше в леглото. Притисна се към мен и по кожата й сякаш протече ток. Устните ни се сляха, езикът й трескаво потърси моя, а пръстите ми се плъзнаха през косите и по гърба й. Знаехме, че не бива да ни чуят, и мълчанието засилваше още повече вълнението ни. Обърнах я по гръб, целунах я по лицето и осеях с трепетни целувки врата й. После се върнах към устните й, опиянен от красотата й, от магията на мига.

Правихме любов. След час се любихме отново. Прегръщах я, шепнех й колко я обичам и че друга няма да има. Рут мълчеше, но в очите и ласките й усещах ехото на моите думи. На зазоряване тя ме целуна нежно и облече халата. Отвори вратата и се обърна към мен.

— Обичам те, Айра — промълви и излезе от стаята.

Лежах буден, докато небето просветля, и си спомнях нощта. Питах се дали Рут спи, или също будува. Дали мисли за мен. Наблюдавах през прозореца как слънцето изгрява от недрата на океана — по-красив изгрев не съм виждал през целия си живот. Чух приглушените гласове на родителите й в кухнята, но не излязох от стаята си. Чух и Рут да влиза в кухнята, но почаках още малко, преди да се облека и да отворя вратата.

Застанала пред кухненския плот, майката на Рут си наливаше кафе. Рут и баща й седяха до масата. Майката на Рут се обърна и ми се усмихна.

— Спокойна ли беше нощта? — попита ме.

Постарах се да не поглеждам към Рут, но с крайчеца на окото си зърнах по устните й да пробягва мимолетна усмивка.

— Като сладък сън — отвърнах.