Най-дългото пътуване

18. София

Следващите седмици бяха приказно време, през което почти всичко вдъхваше у София вяра, че по-прекрасни мигове е невъзможно да съществуват.

Лекциите я вдъхновяваха, оценките й бяха отлични и макар от Денвърския музей за изкуство да не й се обадиха, съветникът й я препоръча за стаж в Музея за модерно изкуство в Ню Йорк. По време на коледната ваканция щеше да се яви на интервю. Работата не беше платена и вероятно щеше да се наложи да пътува дотам от дома на родителите си, но дори в най-смелите си мечти не бе допускала, че ще й се предостави такъв шанс.

През оскъдното време, което прекарваше в пансиона, бе забелязала колко възторжена изглежда Марша — както винаги, когато набелязваше някого. Настроението й никога не помръкваше, макар да отричаше, че причината е по-специален екземпляр от силния пол. Мери-Кейт от своя страна бе ограничила значително отговорностите на София в клуба. Освен да присъства на задължителните събрания, тя бе освободена от каквито и да било задължения. Това вероятно се обясняваше с нехайното й отношение, но й беше все едно. Най-хубавото бе, че не се натъкваше на Брайън в кампуса. Той не й пишеше съобщения и не се обаждаше, улеснявайки я да забрави, че изобщо са имали връзка.

И, разбира се, Люк…

За пръв път чувстваше, че наистина разбира какво означава да обичаш някого. След почивните дни в планината — с изключение на Деня на благодарността, когато тя се прибра у дома при семейството си — прекарваха всяка съботна вечер в ранчото, предимно в прегръдките си. София се наслаждаваше на целувките, на голото му тяло, на твърденията му, че я обожава и не може без нея. В тъмнината тя прокарваше нежно пръст по белезите му, откривайки нови, които не бе забелязала преди. Говореха до среднощ, спирайки само за да се любят. Страстта, която изпитваха един към друг, ги опияняваше, надхвърляйки границите на плътта. В неделя сутрин Люк ставаше тихо от леглото, за да нахрани животните и да провери стадото. Обикновено тя се унасяше отново, а по-късно се събуждаше и го виждаше застанал до леглото с чаша горещо кафе за нея. Често сядаха на верандата или приготвяха закуската заедно. Почти винаги излизаха с конете, яздейки понякога по цял следобед. Острият зимен въздух зачервяваше страните й и ръцете я заболяваха, но в тези моменти тя се чувстваше дотолкова свързана с Люк и с ранчото, че се чудеше защо не ги е открила по-рано.

С наближаването на празниците те се застояваха по-дълго в горичката с коледни дръвчета. Люк ги сечеше, подреждаше ги и ги завързваше, а София попълваше формулярите с поръчките. В свободното време учеше за изпитите.

Люк започна да тренира сериозно и на механичния бик. Понякога тя го наблюдаваше от ремаркето на ръждясал трактор в порутената плевня. Бикът бе поставен върху импровизирана арена от дунапрен, за да пада на меко. Люк обикновено започваше бавно, колкото да раздвижи мускулите си, после увеличаваше скоростта. Бикът се въртеше, накланяше и сменяше рязко посоката, но Люк някак си успяваше да запази равновесие, държейки едната си ръка далеч от тялото. Яздеше по три-четири пъти, после сядаше до нея да си почине. След това пак се качваше на бика и понякога тренировките продължаваха по два часа. Люк никога не се оплакваше, но тя забелязваше колко често се смръщва от болка, когато се изправя или се забързва. В неделните нощи София запалваше свещи в спалнята и го разтриваше да облекчи мускулната му треска.

Рядко оставаха в кампуса, но излизаха да вечерят заедно и ходеха на кино, а веднъж дори посетиха кънтри бар, където слушаха същия оркестър, свирил в нощта на запознанството им. Люк някак си правеше света по-истински, а когато не бяха заедно, мислите й неизбежно се насочваха към него.

През втората седмица на декември застудя и от Канада нахлуха мразовити виелици. За пръв път падна сняг и макар да се стопи още след пладне, сутринта те се насладиха на белоснежната красота на ранчото, преди да отидат в горичката с елхите, където работиха усърдно до следобед.

По-късно, както вече се бе превърнало в традиция, вечеряха с майка му. Докато Люк ремонтираше трактора, Линда показа на София как да пече пайове. Той не бе преувеличил колко вкусни са пайовете на майка му и двете прекараха приятен следобед в кухнята; разговаряха и се смееха с престилки, побелели от брашното.

Времето с Линда припомняше на София родителите й и жертвите, които бяха направили за нея. Наблюдаваше как майка и син се шегуват един с друг и се питаше дали някой ден и нейните отношения с родителите й ще бъдат такива. Момиченцето от спомените им нямаше да го има; надяваше се от сега нататък да я приемат не само като дъщеря, но и като приятел. Ставайки част от живота на Люк, тя се чувстваше по-зряла. Един семестър преди края на колежа вече не се питаше какъв е бил смисълът да учи. Хубавите и лошите моменти, мечтите и битките бяха част от пътуване, довело я до град на име Кинг, където се бе влюбила в каубоя Люк.

— Пак ли? — проплака Марша, кръстоса крака и придърпа широкия си пуловер над коленете. — Дванайсет уикенда в ранчото не ти ли стигат?

— Преувеличаваш — отвърна София, стиснала тубичката с гланц за устни; малката чанта до нея вече беше готова.

— Добре де, но това са последните ни почивни дни преди коледната ваканция. Заминаваме в сряда, а през целия семестър почти не сме се виждали.

— Заедно сме през цялото време — възрази София.

— Не — поклати глава Марша. — Преди бяхме заедно. Сега си в ранчото при него почти всяка събота и неделя. Миналата седмица дори не дойде на коледното тържество. Нашето коледно тържество.

— Знаеш, че не обичам такива сборища.

— Искаш да кажеш, че той не ги обича?

София сви устни. Не желаеше да заема защитна позиция, но долови първите нотки на раздразнение в тона на Марша.

— Решихме го заедно. Той работеше, а аз предпочетох да му помогна.

Приятелката й отметна назад косата си, очевидно ядосана.

— Чудя се как да ти го кажа, без да ми се разсърдиш…

— Да ми кажеш какво?

— Допускаш грешка.

— Каква грешка? — София остави гланца за устни и се обърна към нея.

Марша разпери ръце.

— Помисли как изглежда отстрани… Какво би казала, ако си разменим ролите? Да речем, че аз съм имала дълга връзка с някого…

— Невъзможно! — прекъсна я тя.

— Знам, трудно е, но се опитай да си го представиш! За твое добро е. Да речем, че съм преживяла тежка раздяла и съм се крила в стаята си седмици наред, а после неочаквано съм срещнала този мъж. Разговарям с него, а на другия ден му отивам на гости. После той ми се обажда по телефона и пак му гостувам. Не след дълго светът ми сякаш се изчерпва с него и двамата прекарваме заедно всяка свободна минута. Какво ще си помислиш? Че съм срещнала господин Съвършенство, докато съм се възстановявала след разрива с предишния си възлюбен? Какъв е шансът, а?

— Не разбирам накъде биеш.

— Казвам, че е възможно да грешиш. И ако не внимаваш, ще страдаш.

— Не греша — отсече София и дръпна ципа на чантата. — И няма да страдам. Харесва ми да съм с Люк.

— Знам — поомекна Марша и потупа леглото до себе си. — Ще седнеш ли до мен?

София се подвоуми, но прекоси стаята и седна на леглото. Марша я погледна.

— Разбирам защо го харесваш — подхвана сериозно. — Наистина! И се радвам, че пак си щастлива. Но как си представяш бъдещето? Искам да кажа… на твое място щях да се забавлявам и да живея за мига. Но не бих си въобразявала нито за секунда, че ще прекарам живота си с този мъж.

— И аз не си го представям — прекъсна я София.

Марша я дръпна за пуловера.

— Сигурна ли си? Защото оставам с друго впечатление. — Замълча с тъжно изражение. — Не биваше да се влюбваш в него. Всеки път, щом си с него, влошаваш положението.

— Какво целиш? — изчерви се София.

— Да ти проясня мислите — отвърна приятелката й. — Ако разсъждаваше трезво, щеше да си дадеш сметка, че завършваш история на изкуството в колежа и си от Ню Джърси, а Люк язди бикове и живее в ранчо в Северна Каролина. Щеше да се питаш какво ще стане след шест месеца, след като се дипломираш. — Тя замълча, за да даде възможност на София да обмисли думите й. — Представяш ли си да живееш в ранчо през следващите петдесет години? Да яздиш коне, да отглеждаш крави, да чистиш обори?

София поклати глава.

— Не…

— О! — прекъсна я Марша. — Тогава може би смяташ, че Люк ще дойде да живее в Ню Йорк, а ти ще работиш в музея? Представяш си как всяка неделя сутрин се отбивате в най-нашумялото кафене, пиете капучино и четете „Ню Йорк Таймс“? Така ли виждаш съвместното ви бъдеще?

София не отговори. Марша се протегна и стисна ръката й.

— Знам колко държиш на него — продължи тя. — Но пътищата ви се разминават. Не, по-скоро живеете на различни континенти! И това означава, че от сега нататък трябва да обуздаваш сърцето си, защото иначе ще го разбиеш на хиляди парченца.

— Тази нощ си много мълчалива — отбеляза Люк, отпивайки от горещото какао.

София обгърна с длани чашата, впила поглед в снежната вихрушка зад прозореца — втория сняг за сезона, но и той едва ли щеше да натрупа. Както обикновено Люк бе запалил камината, но на нея й беше студено.

— Съжалявам — каза. — Изморена съм.

Усети колко съсредоточено я наблюдава, но тази вечер това я изпълни със странно безпокойство.

— Знаеш ли какво мисля? — попита той. — Мисля, че Марша ти е казала нещо, което те е притеснило.

Тя не отговори веднага.

— Защо мислиш така? — попита с глас, по-безпомощен, отколкото очакваше.

Той сви рамене.

— Когато се обадих да ти кажа, че пътувам към теб, ти се зарадва. Щом пристигнах, изглеждаше променена. Забелязах как се спогледахте с Марша. Все едно сте водили откровен разговор, който е разстроил и двете.

Топлината от чашата се просмукваше в дланите й.

— Много си чувствителен за човек, който може по цял ден да мълчи — стрелна го с поглед тя.

— Именно затова съм чувствителен.

Отговорът му й напомни една от причините да се сближат толкова бързо. Но дали е било за добро, вече не й беше съвсем ясно.

— Пак се замисли — каза той. — Започвам да се изнервям.

Въпреки напрежението тя се засмя.

— Как виждаш бъдещето? — попита го внезапно, повтаряйки като ехо въпроса на Марша.

— Нашето бъдеще?

— През пролетта ще се дипломирам. Какво ще стане тогава? Когато се върна у дома? Или си намеря работа някъде?

Той се приведе напред, остави чашата си върху масичката и бавно се обърна отново към нея.

— Не мога да предсказвам бъдещето по-добре от теб — отвърна.

— Отбягваш въпроса?

— Не. Просто се опитвам да отговоря честно.

— Но не казваш нищо! — възкликна тя, долавяйки с раздразнение собственото си отчаяние.

— Какво ще кажеш за това? Обичам те. Искам да бъда с теб. Ще намерим начин да сме заедно.

— Наистина ли го вярваш?

— Нямаше да го кажа, ако не вярвам.

— Дори да се наложи да се преместиш в Ню Джърси?

Огънят в камината оставяше в сянка половината му лице.

— Искаш да се преместя в Ню Джърси?

— Какво му е на Ню Джърси?

— Нищо. Казах ти, че съм бил там и ми хареса.

— Но?

За пръв път той сведе очи.

— Не мога да напусна ранчото, докато не се уверя, че мама ще се справи.

Тя разбираше категоричността му, но…

— Искаш да остана тук? — попита го. — След като завърша колежа?

— Не — поклати глава той. — Никога не бих поискал такова нещо.

— Тогава какво ще правим? — повтори тя, без да скрива раздразнението си.

Той опря лакти върху коленете си.

— Не сме първите, сблъскали се с такъв проблем. Смятам, че сме в състояние да намерим изход. Не знам какъв точно и не мога да ти кажа как. Ако заминаваше днес, щях да се тревожа повече. Но имаме шест месеца. Дотогава всичко може да се промени. Да се представя добре в състезанията и да измъкна ранчото от затруднението. Или докато разкопавам някой стълб на оградата, да намеря заровено съкровище. Или да изгубим ранчото и да съм принуден да се преместя. Или ти да си намериш работа някъде наблизо… в Шарлот, да речем. Не знам. — Той се приведе към нея, за да подчертае думите: — Знам със сигурност, че ако и двамата го искаме, ще намерим начин да сме заедно.

Тя разбираше, че друго не би могъл да каже, но въпросът за бъдещето им продължаваше да я тревожи. Не сподели опасенията си. Седна по-близо до него и му позволи да я прегърне. Усети топлината на тялото му, пое си дълбоко дъх и си пожела времето да спре. Или поне да забави ход.

— Добре — прошепна.

Той я целуна по косата и облегна брадичка върху главата й.

— Обичам те, нали знаеш?

— Знам. И аз те обичам.

— Ще ми липсваш.

— И ти на мен.

— Но се радвам, че ще се видиш със семейството си.

— И аз.

— Дали да не дойда в Ню Джърси да те изненадам?

— Съжалявам — произнесе с равен тон тя. — Няма начин.

— Защо?

— Не казвам, че не си добре дошъл в Ню Джърси. Но няма да е изненада. Провали я.

— Е, тогава може да не дойда. Пак ще те изненадам.

— По-добре ела. Родителите ми искат да се запознаят с теб. Никога не са срещали каубой. Сигурно си представят как се разхождаш с огромен револвер и крещиш: „Как я караш, друже?“.

Той се засмя.

— Вероятно ще ги разочаровам.

— Не. Няма да успееш.

Люк се усмихна.

— Какво ще кажеш за новогодишната нощ? Планирала ли си нещо?

— Не знам. Планирала ли съм?

— Вече си.

— Отлично! Но не идвай късно вечерта. Както казах, ще се наложи да се запознаеш с родителите ми.

— Дадено. — Той кимна към ъгъла на стаята. — Ще ми помогнеш ли да украся коледната елха?

— Каква елха?

— Навън е. Донесох я вчера. Малка е и никой няма да я купи, но реших да я сложа тук. За да знаеш какво пропускаш.

Тя се притисна до него.

— Знам какво пропускам.

След час те отстъпиха назад, за да се възхитят на творението си.

— Липсва й нещо — отбеляза Люк и скръсти ръце, вперил поглед в блесналото дърво.

— Какво? — София се протегна да намести една гирлянда.

— Ммм… чакай. Връщам се след минута. Разбрах какво липсва.

Той се скри в спалнята и се върна с кутия, опакована с цветна хартия и завързана с панделка. Сложи я под елхата и застана до София.

— Така е по-добре — констатира със задоволство.

Тя го погледна.

— За мен ли е?

— Да.

— Не е честно. Аз не ти нося нищо.

— Не искам нищо.

— Въпреки това се чувствам неловко.

— Недей. По-късно ще се реваншираш.

Тя го изгледа изпитателно.

— Знаеше какво ще кажа, нали?

— Беше част от плана ми.

— Какво има в кутията?

— Отвори я!

Тя пристъпи към елхата и взе кутията. Беше лека и момичето се досети какво има вътре, преди да развърже панделката и да вдигне капака. Извади подаръка и го огледа. Черната шапка бе украсена с мъниста и лента, от която стърчеше малко перо.

— Каубойска шапка?

— Хубава шапка. За момичета.

— Има ли разлика?

— Е, аз не бих сложил шапка с мъниста и пера. Реших, че щом идваш толкова често тук, трябва да си имаш шапка.

Тя го целуна.

— Чудесна е. Благодаря.

— Весела Коледа!

София сложи шапката и го погледна кокетно.

— Как изглеждам?

— Красива — каза той. — Но ти винаги си красива.