Най-дългото пътуване

24. София

Люк пак беше отнесен. Не като миналия уикенд, но нещо определено не беше наред. Изтощението не обясняваше състоянието му. Изглеждаше блед, с почти побеляла кожа, и макар да отричаше, личеше, че има по-силни болки от обикновено. При всяко по-бързо движение разкривяваше лице или си поемаше рязко дъх.

Вечерята с майка му премина сковано. Линда й се зарадва, но Люк се застоя дълго навън до грила, сякаш ги отбягваше. На масата разговорът заобикаляше всички проблемни теми. Люк не споменаваше болката, майка му не го попита за родеото, а София скри колко ужасна бе седмицата в пансиона заради Марша и Брайън. Наистина ужасна — една от най-тежките й седмици в колежа.

Още щом влязоха в къщата на Люк, той тръгна към спалнята. Чу го как изважда едно хапче от шишето, после второ. Последва го в кухнята, където го видя да поглъща шепа хапчета с чаша вода.

Уплаши се, забелязала как се подпира на плота с приведена глава.

— Много ли е зле? — попита го тихо и го прегърна през кръста. — Главоболието, имам предвид.

Той вдиша дълбоко няколко пъти, преди да отговори:

— Добре съм.

— Очевидно не си. Колко изпи?

— Четири — призна той.

— Но нали взе и преди вечеря?

— Не подействаха.

— Трябва да отидеш на лекар.

— Няма смисъл — възрази той с глух глас. — Знам какво ми е.

— Какво?

— Мозъчно сътресение.

Тя примигна.

— Как така? Удари си главата, когато скачаше от бика?

— Не. Приземих се лошо на тренировката преди две седмици.

— Преди две седмици?

— Да — призна. — И поднових тренировките прекалено рано.

— Главата те боли от две седмици?

София се постара да не издава паниката си.

— Не толкова. Ездата вчера влоши положението.

— Защо изобщо язди, след като смяташ, че имаш мозъчно сътресение?

— Длъжен бях. — Той не я поглеждаше.

— Нищо подобно. Постъпил си глупаво. Хайде! Ще те заведа в спешното отделение.

— Не — поклати глава той.

— Защо? Аз ще карам. Трябва да те прегледа лекар.

— И преди съм имал такива главоболия. Знам какво ще ми каже лекарят — да почивам, а е невъзможно.

— Да не би да смяташ да яздиш и следващия уикенд?

— Налага се.

София не повярва на ушите си.

— Затова ли е ядосана майка ти? Защото се държиш като идиот?

Той не отговори веднага. Въздъхна и обясни:

— Тя не знае.

— Не си й казал? Защо?

— Защото не искам да разбира. Ще се разтревожи.

София поклати глава.

— Защо продължаваш да яздиш, след като знаеш, че състоянието ти ще се влоши? Опасно е.

— Вече ми е все едно.

— Какво искаш да кажеш?

Люк се изправи бавно и се обърна към нея с примирено, извинително изражение.

— И преди мозъчното сътресение не биваше да яздя повече.

Стори й се, че не чува правилно.

— Не бива да яздиш? Никога?

— Според лекарите поемам огромен риск.

— Защото?

— Заради Биг Агли Критър. Хвърли ме на земята и ме влачи дълго. Казах ти, че ме стъпка, но не ти обясних, че ми разби главата, близо до мозъчния ствол. Имам малка метална пластина там, но е недостатъчна да ме предпази.

Думите му я вледениха. Невъзможно…

— Казваш, че има опасност да умреш? — Не дочака отговор, ужасена от истината. — Така е, нали? И не си ми казал досега? Как можа…

Всичко си дойде на мястото — защо й показа бика през първата им нощ заедно, защо майка му е толкова ядосана, напрежението му преди началото на състезанията.

— Ясно… — продължи тя, опитвайки се да овладее всепоглъщащия страх. — Тогава наистина няма да яздиш повече. Край! Оттегляш се завинаги.

Той не продума, но по лицето му прочете упорство. Прегърна го и се притисна отчаяно към него. Усещаше как бие сърцето му, колко силни са мускулите на гърдите му.

— Не искам да яздиш. Не бива. Моля те, обещай ми да се откажеш. Ще измислим друг начин да спасим ранчото.

— Няма друг начин.

— Винаги има друг начин…

— Не. Няма.

— Люк, знам колко е важно ранчото, но не е по-важно от живота ти. Разбираш го, нали? Ще започнеш отначало. Ще намериш друго ранчо. Или ще работиш в ранчо…

— Не ми трябва ранчото — прекъсна я той. — Правя го за мама.

Тя се отдръпна от него, обзета от гняв.

— Но тя също не иска да яздиш! Знае, че не е редно, че е глупаво… Защото си й син!

— Правя го за нея…

— Не! Правиш го, за да не се чувстваш виновен. Мислиш си, че постъпката ти е благородна, но всъщност си егоист! Това е най-егоистичното нещо…

Тя млъкна, опитвайки се да си поеме дъх.

— София…

— Не ме докосвай! — извика му. — Ще нараниш и мен! Не го ли разбираш? Замислял ли си се за мен? И как ще се почувствам? Не, защото не става дума за мен. Нито за майка ти. За теб са важни само твоите чувства! — Тя отстъпи назад. — И ме излъга — прошепна.

— Не те излъгах…

— Не ми каза истината — прекъсна го горчиво. — Излъга ме, защото си разбирал, че няма да се съглася с теб! Че сигурно ще откажа да бъда с човек, който смята да постъпи толкова… неправилно. И защо? Защото искаше да спиш с мен? Да се позабавляваш?

— Не…

Тя не го чуваше. Горещи сълзи се стичаха по лицето й. Беше безсилна да ги спре.

— Не мога да го преглътна… Тази седмица беше ужасна. Момичетата шушукаха, Марша ме отбягваше. Исках да бъда с теб, да поговорим… Но знаех, че трябва да участваш в състезанието. Приех го, защото това е работата ти. Но сега? Сега разбирам, че се опитваш да се самоубиеш…

Думите се изляха като водопад. Обърна се и грабна чантата си. Не можеше да остане тук. С него. Не сега.

— Не мога да го понеса…

— Чакай!

— Не искам да те слушам! Не искам обяснения защо толкова държиш да умреш!

— Няма да умра…

— Напротив! Познавам те отскоро, но майка ти е била тук и знае! Лекарите също! И ти знаеш, че грешиш! — Задъхваше се. — Ще говорим, когато се вразумиш. Дотогава… — Замълча. Преметна чантата през рамо, излезе тичешком от къщата и скочи в колата. Включи двигателя и едва не се блъсна във верандата, докато завиваше към алеята, заслепена от сълзите.

Чувстваше се вцепенена.

Люк й звъня два пъти, но тя не отговори. Седеше сама в стаята. Знаеше, че Марша е с Брайън, но въпреки това тя й липсваше. Откакто се бяха скарали, приятелката й оставаше всяка нощ при Брайън. Навярно не толкова от сляпо увлечение по него, колкото от срам да я погледне в очите.

Още й се сърдеше — постъпката й беше противна и София не можеше да се престори, че й е все едно. Марша бе нарушила основното правило: „Не излизай с бившето гадже на най-добрата си приятелка“. Навярно трябваше да каже на Марша, че приятелството им е приключило, но не успя да произнесе думите, защото дълбоко в сърцето си знаеше, че не го е направила нарочно. Тя не бе скроила подмолен план да я наскърби. Просто не бе замесена от такова тесто, а и София знаеше от личен опит колко обаятелен е Брайън, когато реши. Подозираше, че точно това е направил. Защото той бе замесен от такова тесто. Не се съмняваше, че е завъртял главата на Марша, за да си отмъсти. Да я нарани за последно, скарвайки я с най-добрата й приятелка.

А накрая щеше да нарани и Марша. Тя щеше да научи по трудния начин що за човек е Брайън. После щеше да се чувства още по-зле от сега. Заслужаваше си го донякъде, но…

Но сега на София й се искаше да поговори с Марша. Нуждаеше се от нея. Да сподели какво е разбрала за Люк. И просто да поговорят. Както другите момичета в дневната и по коридорите. Чуваше гласовете им през вратата.

Не искаше обаче да се мярка пред очите им, защото макар да мълчаха, израженията им бяха по-красноречиви от думите. Напоследък, влезеше ли в пансиона, стаите и коридорите притихваха и тя четеше мислите на момичетата: „Как ли се чувства? Вече не се вижда дори с Марша. Съчувствам й. Не мога дори да се поставя на нейното място“.

В момента нямаше сили да се изправи срещу това и въпреки всичко искаше Марша да е тук. Защото бе сигурна, че никога не се е чувствала толкова самотна.

Часовете отминаваха. Небето бавно се покри с облаци, озарени от луната. София лежеше и си спомняше как с Люк съзерцаваха звездите нощем. Спомняше си как яздят и как се любят, как вечерят с майка му. Спомняше си до най-дребната подробност как седяха на сгъваемите столове в каросерията на пикапа през онази вечер, когато се запознаха.

Защо поемаше риска да умре? Колкото и да се опитваше, не го разбираше. Знаеше, че главната причина е чувството му за вина, но струваше ли си? Не. И тя, и майка му мислеха така. Но той явно бе решил да се жертва. Не проумяваше защо и затова не събра сили да отговори, когато той позвъни за трети път.

Беше късно и пансионът бавно утихваше. Беше изтощена, но знаеше, че няма да успее да заспи. Мъчейки се да осмисли саморазрушителния порив на Люк, започна да се пита какво точно се е случило в нощта на първата му среща с Биг Агли Критър. Той й спомена за пластината в главата, но тя подозираше, че положението е било още по-лошо. Стана от леглото и седна пред лаптопа върху бюрото. Обзета от мрачни предчувствия и желание най-сетне да разбере всичко, тя написа името на Люк в търсачката.

Не се изненада, че резултатите не са малко, включително кратка биография в „Уикипедия“. Все пак той бе сред най-известните ездачи на бикове в света. Не я интересуваше обаче биографията му. Добави „Биг Агли Критър“ след името му и на екрана веднага се появи линк към видео в „ЮТюб“. Тя натисна бутона, преди да се разколебае. Видеото продължаваше едва две минути, но тя видя със свито сърце, че са го гледали над половин милион души. Подвоуми се дали наистина иска да го види, но накрая пусна записа. Веднага разпозна Люк, възседнал бика пред ограждението на арената. Камерата го снимаше някъде отгоре, вероятно за телевизионните зрители. Залата бе препълнена, а край арената висяха знамена. За разлика от арената в Маклийнсвил, тази беше закрита и вероятно я използваха за всякакви цели — от баскетболни мачове до концерти. Люк носеше шапка, джинси и червена риза с дълги ръкави под предпазната жилетка с изписан състезателен номер 16.

Той намести ремъка, докато други каубои удържаха бика, стиснали изопнатите въжета под корема му. Люк сви ръка в юмрук и се намести върху бика. Коментаторите се опитваха да надвикат гълчавата.

„Люк Колинс финишира трети в Големия турнир на професионалните ездачи на бикове и се смята за един от най-добрите ездачи в света, но никога не е яздил този бик.“

„Малцина са го яздили, Клинт. Биг Агли Критър е излизал на арената само два пъти. Миналата година го избраха за Бик на годината. Силно, зло животно. Ако Люк се задържи на гърба му, със сигурност ще получи над деветдесет точки.“

„Подготвя се…“

Люк сякаш застина, но само за миг. Вратата се отвори рязко и публиката нададе рев.

Бикът се спусна напред, разтърси глава и задните му крака подскочиха във въздуха. Извъртя се наляво и после буквално полетя във въздуха, отлепил и четирите си крака от земята. В следния миг внезапно се завъртя в обратната посока. Бяха минали четири секунди. Зрителите крещяха неистово.

„Ще успее!“ — извика един от коментаторите.

В същия момент София видя как Люк полита напред, а бикът отмята глава назад.

Ударът беше ужасен. Главата на Люк се отметна назад като гумена топка.

„Леле боже!“

Тялото на младия мъж се отпусна и той се свлече от бика. Ръката му остана заплетена в ремъка.

Бикът продължи да рита и да се върти като побеснял, яростно и безмилостно. Люк подскачаше насам-натам като парцалена кукла, а краката му чертаеха бразди по арената.

Няколко каубои се втурнаха към бика да освободят Люк, но животното спря да се върти, наведе рога и се спусна срещу натрапниците, отхвърляйки единия настрана като перце. Друг каубой се опита да освободи китката на Люк от ремъка, но не успя. Трети подскочи и се задържа достатъчно, тичайки до бика, та да разкопчае ремъка. Люк се свлече в пръстта, проснат по корем, безжизнен, а каубоят побягна.

„Ранен е! Трябва да го изнесат от арената!“

Бикът продължи да беснее. Сякаш осъзнал, че се е отървал от ездача, но разярен, че Люк се е осмелил да го възседне, той се насочи към него, без да поглежда каубоите, които се опитваха да му отвлекат вниманието. Засили се и заби рога в тялото на Люк с убийствена злост. Двама каубои го заудряха с юмруци, но той продължи да мушка жертвата си с масивните си рога. После размаха копита и започна да го тъпче. Да се върти и да го тъпче.

Занемяла от ужас, София чу как коментаторът изкрещя: „Махнете го от него!“.

Полуделият бик налагаше с копита Люк, смазвайки го с тежестта си. Копитата се вдигаха и спускаха — върху гърба, краката, главата му.

Главата…

Петима заобиколиха животното, мъчейки се да го спрат, но Биг Агли Критър беше неумолим.

Блъскаше, риташе и мушкаше като обладан от сатанински сили.

„Трябва да го спрат!“ — изкрещя пак коментаторът.

Най-сетне… най-сетне животното се отдръпна от Люк и се втурна към другия край на арената, разтърсвайки глава.

Камерата се насочи към Люк, към окървавеното му и неузнаваемо лице.

Неколцина се спуснаха да го отнесат от арената.

София закри лице, хлипайки ужасено.