Най-дългото пътуване

5. Айра

Става все по-тъмно и късната зима се разлютява още повече. Вятърът вие, прозорците на колата са побелели от сняг. Бавно ме погребват жив. Пак се замислям за колата. Кремава е, „Крайслер“ от 1988. Чудя се дали ще я забележат, когато слънцето изгрее. Или ще се слее с пейзажа.

— Не мисли за такива неща — казва Рут. — Някой ще дойде. Скоро.

Седи на същото място, но сега изглежда по-различно. Малко по-зряла и в нова рокля… която обаче ми се струва смътно позната. Мъча се да си спомня кога я е носила, но пак чувам гласа й:

— През лятото на 1940. Юли.

След миг се сещам. Да. Точно така. Лятото след първата ми година в колежа.

— Спомних си — казвам.

— Нима? — шегува се тя. — Но с моя помощ. Навремето помнеше всичко.

— Бях по-млад.

— И аз бях по-млада.

— И сега си млада.

— Вече не — възразява тя, без да скрива нотките на тъга. — Тогава бях млада.

Примигвам. Опитвам се, но не успявам да я видя по-ясно.

— Беше с тази рокля, когато най-сетне те поканих на разходка.

— Не — поправя ме тя. — Носех я, когато аз те поканих.

Усмихвам се. Често разказвахме тази история на вечеря с приятели. Историята за първата ни среща. С времето се научихме да я разказваме добре. Рут и аз. Тук, в колата, тя я подхваща, все едно сме на гости. Отпуска ръце в скута и въздиша. На лицето й е изписано престорено разочарование и объркване.

— Вече бях разбрала, че няма да ми продумаш. Беше се върнал от колежа преди цял месец, но така и не ме заговори. Затова след съботната служба дойдох при теб. Погледнах те право в очите и казах: „Вече не излизам с Дейвид Ъпстейн“.

— Помня…

— Помниш ли какво ми отговори? Каза „О!“, изчерви се и се втренчи в краката си.

— Струва ми се, че грешиш.

— Знаеш, че е така. После те помолих да ме изпратиш до вкъщи.

— Помня, че баща ти не остана доволен.

— Мислеше, че Дейвид е добър младеж. Не те познаваше.

— И не ме харесваше — намесих се. — Усещах го как се взира в мен, докато се отдалечавахме. Затова си държах ръцете в джобовете.

Тя накланя глава. Поглежда ме изпитателно.

— Затова ли мълчеше?

— Исках да му покажа, че намеренията ми са почтени.

— Когато се прибрахме у дома, той ме попита дали не си ням. Напомних му, че си отличен студент в колежа, оценките ти са високи и ще завършиш само след три години. Майка ти непрекъснато ми го повтаряше.

Мама. Сватовницата.

— Друго щеше да е, ако родителите ти не вървяха след нас. Тогава щях да ти завъртя главата. Щях да те хвана за ръката и да ти направя серенада. Щях да ти подаря цветя. Щеше да си глътнеш езика.

— Да, знам. Младият Франк Синатра щеше да се развихри.

— Само уточнявам подробностите. В колежа едно момиче си падаше по мен. Казваше се Сара.

Рут кимва невъзмутимо.

— Майка ти ми разказа и за нея. Спомена и как нито й се обаждаш, нито й пишеш, откакто си се върнал. Знаех, че не е сериозно.

— Всеки ден ли разговаряше с мама?

— Отначало разговаряхме рядко и мама винаги беше с мен. Няколко месеца преди да се върнеш обаче, помолих майка ти да ми дава уроци по английски. Срещахме се два пъти седмично. Все още не знаех много думи и тя ми обясняваше какво значат така, че да ги разбера. Казвам, че станах учителка заради татко, но и майка ти има принос. Беше много търпелива с мен. Разказваше ми истории, за да ми помага да напредвам. Обясняваше ми, че трябва и аз да се науча да разказвам истории, защото така правят южняците.

— Какви истории ти разказваше? — усмихвам се.

— За теб.

Знам го, разбира се. Дългият брак не оставя много тайни.

— Коя ти беше любимата?

Тя се позамисля.

— Онази за ранената катеричка. Намерил си я, но баща ти забранил да я държиш в магазина. Ти обаче си я скрил в една кутия зад шевната й машина и си се грижил за нея, докато оздравяла. После си я пуснал в парка. Тя побягнала, но ти си ходел всеки ден да я търсиш, да не би пак да й потрябва помощ. Обясняваше ми, че това показва колко чисто сърце имаш, колко силни връзки създаваш и щом обикнеш нещо или някого, го обикваш завинаги!

Както казах, сватовница.

Едва след като се оженихме, мама ми призна, че „преподавала“ на Рут, разказвайки й истории за мен. Отначало се засегнах. Искаше ми се да вярвам, че съм спечелил сам сърцето на Рут. Казах го на мама. Тя се засмя и ми отговори, че всички майки правели това за синовете си. Мой ред било да докажа, че не е излъгала, защото такъв бил дългът на синовете към майките им.

— А аз се мислех за неустоим.

— Стана неустоим, щом спря да се страхуваш от мен. Но не и при първата ни разходка. Когато стигнахме фабриката, където живеехме, аз ти казах: „Благодаря ти, Айра, че ме изпрати“, а ти отвърна само: „Няма за какво“. Обърна се, кимна на родителите ми и си тръгна.

— Следващата седмица обаче се представих по-добре.

— Да. Говореше за времето. Три пъти повтори: „Днес е доста облачно“. Два пъти добави: „Питам се дали ще завали“. Прояви се като ненадминат оратор. Между другото майка ти ми обясни какво означава „ненадминат“.

— Но ти не отказваше да се срещаш с мен.

— Да — погледна ме тя право в очите.

— В началото на август ти предложих да отидем в сладкарницата, където ходеше с Дейвид Ъпстейн.

Тя си приглади косата, без да откъсва очи от моите.

— А аз ти казах, че по-вкусна кола не съм опитвала в живота си.

Така започна всичко. Не е вълнуващ приключенски разказ или приказно романтичен сюжет като от филм, но аз съзирах божествената намеса. Изглеждаше ми абсурдно, че тя намира нещо у мен, но бях достатъчно умен да се възползвам от възможността. След това прекарвахме заедно свободното си време, колкото и малко да беше. Наближаваше краят на лятото. Отвъд Атлантика Франция вече се бе предала и битката за Британия бе започнала, но войната през тези последни летни седмици ми се струваше много далечна. Разхождахме се в парка, потънали в разговор, и продължавах да я водя в сладкарницата. Два пъти я поканих на кино, а веднъж ги заведох с майка й на обяд. Винаги я изпращах до вкъщи след синагогата. Родителите й вървяха на десет крачки зад нас, оставяйки ни повече лично пространство.

— Родителите ти все пак ме харесаха.

— Да — кимва тя. — Защото аз те харесвах. Ти ме разсмиваше. Ти си първият човек, който ме накара да се засмея в тази страна. Татко ме питаше какво ми е толкова смешно, а аз му отговарях, че ме разсмиват не точно думите ти, а начинът, по който разказваш. Например какви физиономии правиш, когато описваш как готви майка ти.

— Мама можеше да подпали водата, но така и не се научи как се варят яйца.

— Преувеличаваш.

— От малък се научих да ям, без да вдишвам. Защо според теб с татко бяхме толкова слаби?

Тя поклаща глава.

— Ако майка ти знаеше какви ужасни неща говориш…

— Нямаше да се засегне. Знаеше, че не умее да готви.

Рут помълча.

— Искаше ми се да имахме повече време онова лято. Тъгувах много, когато се върна в университета.

— Дори да бях останал, нямаше да сме заедно. Ти също щеше да заминаваш. За „Уелсли“.

Тя кимва с отнесено изражение.

— Беше щастлива случайност. Татко познаваше един професор там и той ми помогна много. Но тази година бе трудна за мен. Ти не пишеше на Сара, но знаех, че ще я видиш отново, и се тревожех, да не би да се влюбиш в нея. Страхувах се, че тя ще види у теб същото, каквото виждах аз, и ще впрегне целия си чар да те накара да ме забравиш.

— Невъзможно!

— Сега го знам, но тогава се страхувах.

Помръдвам леко глава и пред очите ми веднага изскачат звездички, сякаш са ме цапардосали с релса по тила. Затварям очи, чакам да ми мине, но това изисква цяла вечност. Съсредоточавам се, дишам бавно и накрая болката утихва. Светът се връща на части и пак се сещам за инцидента. Лицето ми лепне, а спуканата въздушна възглавница е покрита с прах и кръв. Кръвта ме плаши, но въпреки това в колата има магия, вълшебство, върнало Рут при мен. Преглъщам; гърлото ми стърже като шкурка.

Личи си, че Рут се тревожи за мен. Сред издължаващите се сенки виждам как ме наблюдава. Жената, която винаги съм обожавал. Пренасям се отново в 1940. Опитвам се да разсея страховете й.

— Въпреки притесненията ти за Сара, не се върна през декември да ме видиш — напомням й.

Представям си как Рут забелва очи — дежурният отговор на моето оплакване.

— Не се върнах у дома, понеже нямах пари да си купя билет за влака. Знаеш го. Работех в един хотел. Не можех да тръгна. Стипендията покриваше само обучението ми, за всичко друго трябваше да плащам.

— Извинения… — жегвам я.

Както обикновено тя не ми обръща внимание.

— Понякога по цяла нощ будувах на рецепцията, а на сутринта отивах на лекции. Едва се удържах да не заспя върху учебника. Не ми беше лесно. Към края на първата година очаквах с нетърпение да се прибера у дома през лятото дори само за да се наспя.

— Но аз се появих на гарата и ти провалих плановете.

— Да — усмихва се тя. — Плановете ми се провалиха.

— Не те бях виждал от девет месеца — посочвам. — Исках да те изненадам.

— И успя. Във влака се питах дали ще дойдеш, но се страхувах да не се разочаровам. После, когато влакът спря на гарата и те видях през прозореца, сърцето ми подскочи. Ти беше много красив.

— Мама ми уши нов костюм.

Тя се засмива замечтано, потънала в спомени.

— И родителите ми бяха с теб.

Бих свил рамене, но не смея да помръдна.

— Знаех, че и те искат да те видят, и помолих татко да ми даде колата.

— Много галантна постъпка.

— Или егоистична. Иначе щеше да се прибереш право вкъщи.

— Да, може би — подсмихва се тя. — Но се оказа, че си помислил и за това. Беше помолил татко да ме заведеш на вечеря. Разказа ми как си дошъл във фабриката да поискаш разрешение.

— Не исках да имаш повод да ми откажеш.

— Нямаше да ти откажа дори да не беше питал баща ми.

— Вече знам, но тогава не знаех — повторих думите й. Приличаме си с нея и винаги сме си приличали в много отношения. — Когато слезе от влака онази вечер, си помислих как на гарата би трябвало да е пълно с фотографи, за да те снимат. Изглеждаше като филмова звезда.

— Бях пътувала дванайсет часа с влака. Изглеждах ужасно.

Това е лъжа. Знаем го и двамата. Рут беше красива и дори след като прехвърли петдесетте, където и да влезеше, мъжете вперваха очи в нея.

— Едва се сдържах да не те целуна.

— Не е вярно — възразява тя. — Не би го направил пред родителите ми.

Права е, разбира се. Отстъпих назад, за да я поздравят първи. После, след няколко минути, приближих до нея. Рут прочита мислите ми.

— Онази вечер татко най-сетне разбра какво намирам у теб. По-късно ми каза как установил, че си не само трудолюбив и добър, но и джентълмен.

— Ала продължаваше да смята, че не съм достоен за теб.

— Всички бащи мислят, че няма мъж, достоен за дъщерите им.

— Освен ако мъжът не е Дейвид Ъпстейн.

— Да — отвръща шеговито тя.

Усмихвам се, макар през тялото ми отново да преминава мълния.

— На вечерята не можех да откъсна очи от теб. Беше много по-красива, отколкото те помнех.

— Но пак бяхме непознати — прекъсва ме тя. — Отначало разговорът не течеше гладко както през предишното лято. Докато не тръгнахме към къщи.

— Преструвах се на непристъпен.

— Не, беше си същият. И същевременно изглеждаше променен. Беше възмъжал през годината, в която бяхме разделени. Дори за пръв път ме хвана за ръката. Помня, защото ръката ми изтръпна, а после ти спря, погледна ме и разбрах какво ще се случи.

— Целунах те… За лека нощ.

— Не — гласът на Рут прозвучава дълбоко, съблазнително. — Целуна ме, но не за лека нощ. Усетих обещанието, че винаги ще ме целуваш така.

Спомням си този миг — устните й върху моите, вълнението и вълшебното чувство, че я прегръщам. Светът обаче внезапно се завърта. Все едно съм сам в полудяла въртележка. Рут вече не е в обятията ми. Главата ми се притиска силно към волана, примигвам бързо, за да спра въртопа. Жаден съм. Сигурен съм, че глътка вода ще ми помогне. Ала няма вода и аз се предавам. Шеметният свят почернява.

Събуждам се и светът бавно се намества. Присвивам очи в мрака, но Рут вече не седи до мен. Отчаяно закопнявам да се върне. Съсредоточавам се, опитвам се да си я представя живо, но не успявам. Гърлото ми гори.

Връщам се назад и признавам, че тя е права за преображението ми. През онова лято светът се промени и аз разбрах колко ценен е всеки миг с нея. Войната бушуваше навсякъде. Япония и Китай воюваха от четири години, а през 1941 Вермахтът бе сразил и Югославия и Гърция. Африканският корпус на Ромел бе изтикал англичаните в Египет и застрашаваше Суецкия канал. Немските панцери и пехота се готвеха да нахлуят в Русия. Питах се докога ще продължи изолацията на Америка.

Никога не съм искал да ставам войник, мразех битките, но обичах страната си и често се питах на какво ли уродливо бъдеще ни обрича войната. Не само аз се опитвах да осмисля променения свят. През лятото татко изчиташе по два-три вестника всеки ден и непрекъснато слушаше радио. Мама се включи като доброволка в „Червения кръст“. Родителите на Рут бяха още по-уплашени. Често ги сварвах да си говорят шепнешком край масата. От месеци нямаха вести за роднините си. Заради войната, казваха някои. Ала дори в Северна Каролина плъзнаха слухове за случващото се с евреите в Полша.

Въпреки страховете и мълвите или именно заради тях винаги съм смятал лятото на 1941 за последното си невинно лято. С Рут прекарвахме почти цялото си свободно време заедно и се влюбвахме все по-дълбоко. Рут идваше при мен в магазина, а аз ходех във фабриката, където тя работеше като секретарка на чичо си. Вечер се разхождахме под звездите. Всяка неделя си правехме пикник в парка до къщата ни. Вземахме малко храна, колкото да издържим до вечерята. Понякога си гостувахме и слушахме класическа музика на грамофона. Когато дойде краят на лятото и Рут се качи във влака за Масачузетс, аз се усамотих в един ъгъл на гарата, закрил лице с длани, защото знаех, че вече нищо няма да е същото. Предчувствах, че наближава часът да ме призоват да се сражавам.

След няколко месеца — на седми декември 1941, предчувствието ми се сбъдна.

През цялата нощ ту се съвземам, ту губя свяст. Вятърът и снегът упорстват. Когато съм буден, се питам дали изобщо ще се развидели. Чудя се дали отново ще зърна изгрева. Ала преди всичко си спомням миналото с надеждата Рут да се появи. Без нея, мисля си, вече съм мъртъв.

Дипломирах се през май 1942 и се върнах у дома, но не познах магазина. Мястото на костюмите, изложени на закачалките, бяха заели трийсет шевни машини и трийсет жени, които шиеха военни униформи. Два пъти дневно докарваха топове тежък плат, които запълваха целия склад. В съседното помещение, пустеещо от години, работеше татко. Там бяха сложили шейсет шевни машини. Мама отговаряше за производството, а татко — за телефоните, счетоводството и доставките до военните и военноморските бази, никнещи из Юга.

Знаех, че скоро ще ме мобилизират. Бях в началото на списъка и неизбежно щях да се бия по море, по въздух или в окопите. Смелите предвкусваха сраженията, но както споменах, аз не бях смел. Още докато пътувах с влака към дома, реших да постъпя във Военновъздушните сили. Мисълта да водя битки в небето незнайно защо ме плашеше по-малко. Времето обаче щеше да ме опровергае.

Още първата вечер казах на родителите си какво съм решил. Мама веднага взе да кърши ръце. Татко замълча, но по-късно, докато попълваше счетоводната книга, ми се стори, че в очите му блестят сълзи.

Бях взел и друго решение. Преди Рут да се върне в Грийнсбъро, се срещнах с баща й и споделих колко много означава дъщеря му за мен. Два дни по-късно закарах родителите й до гарата както преди година. Отново ги оставих да я поздравят първи и пак я заведох на вечеря. Докато се хранехме в почти празния ресторант, й разказах какво съм замислил. За разлика от родителите ми тогава тя не пророни нито една сълза.

Не я изпратих веднага до дома й. След вечерята отидохме в парка, до мястото, където често си устройвахме пикник. Нямаше луна, а лампите в парка не светеха. Улових я за ръката, но различавах съвсем смътно лицето й.

Докоснах пръстена в джоба си — пръстенът, за който бях казал на баща й. Дълго го обмислях — не защото не бях сигурен в намеренията си, а защото не бях наясно с нейните. Ала бях влюбен, отивах на война и исках да знам, че тя ще ме чака. Паднах на колене. Казах й, че я обичам и не мога да си представя да живея без нея. Помолих я да се омъжи за мен. Подадох й пръстена. Тя не отговори веднага и ще излъжа, ако кажа, че не се уплаших. Но сякаш прочела мислите ми, тя взе пръстена, сложи си го и взе ръката ми. Изправих се и застанах пред нея под звездното небе. Тя ме прегърна и прошепна: „Да“. Цяла вечност останахме така, прегърнати, само ние двамата. Дори сега, седемдесет години по-късно, усещам топлината й в студената кола. Долавям парфюма й — деликатно ухание на цветя. Поемам си дълбоко дъх да го задържа, както притисках нея в онази нощ.

След това обикаляхме из парка и обсъждахме бъдещето си. Гласът й бе преизпълнен с любов и вълнение, но спомня ли си тази част от вечерта, винаги ме обзема разкаяние. Спомням си мечтите й, които не успях да сбъдна. Познатата вълна от срам ме залива и пак долавям уханието на парфюма й. Сега е по-силно и ми хрумва, че не е спомен, а е тук, в колата. Страхувам се да отворя очи, но накрая се осмелявам. Отначало всичко е замъглено и тъмно. Питам се дали изобщо ще различа нещо.

Най-сетне я виждам. Прозрачна, като привидение, но е Рут. При мен е, върнала се е и сърцето ми ликува. Искам да я докосна, да я прегърна, но знам, че е невъзможно и затова присвивам очи да я видя по-ясно. Забелязвам, че е с кремава рокля на волани. С тази рокля беше облечена в нощта, когато поисках ръката й.

Рут обаче не е доволна от мен.

— Не, Айра — казва ненадейно. Веднага долавям предупреждението в тона й. — Не бива да говорим за това. За вечерята, да. За предложението, да. Но не и за това.

Дори сега не мога да повярвам, че се е върнала.

— Знам, че се натъжаваш… — подхващам.

— Не се натъжавам — възразява тя. — Ти тъгуваш. Носиш тъгата още от онази нощ. Не биваше да ти казвам тези неща.

— Но ми ги каза.

Тя свежда глава. Косата й, за разлика от моята, е гъста и кестенява, коса на момиче пред прага на живота.

— Тогава ти казах за пръв път, че те обичам. Казах ти, че искам да се омъжа за теб. Обещах ти да те чакам и да се оженим още щом се върнеш.

— Но не каза само това.

— Само това има значение — вирва брадичка тя. — Бяхме щастливи, нали? През всичките години, докато бяхме заедно?

— Да.

— И ти ме обичаше?

— Винаги.

— Тогава ме чуй, Айра! — Тя се навежда нетърпеливо напред. — Никога не съм съжалявала, че се омъжих за теб. С теб бях щастлива, ти ме караше да се смея, пътешествахме, преживяхме толкова приключения! Както казваше баща ти, бяхме заедно в най-дългото пътуване, наречено живот. Моят път бе изпълнен с радост, защото бях с теб. За разлика от другите семейства, дори не сме се карали.

— Спорехме — възразявам.

— Това не бяха истински кавги — настоява тя. — Бяха дреболии. Да, изнервях се, че забравяш да изхвърлиш боклука, но това не е истинска разправия. Нищо е! Отминава като листо, което вятърът издухва от перваза на прозореца.

— Забравяш…

— Помня — прекъсва ме тя, разбрала какво ще кажа. — Но намерихме начин да се справим. Заедно. Както винаги.

Думите й не разсейват разкаянието ми, дълбоката болка, която нося у себе си.

— Съжалявам — изричам най-сетне. — Искам да знаеш, че винаги съм съжалявал.

— Не ми го казвай — изрича тя с дрезгав глас.

— Няма как. Онази нощ говорихме с часове.

— Да — признава тя. — Говорихме за летата, които прекарвахме заедно. Говорихме за колежа и как някой ден ще поемеш магазина на баща си. По-късно, когато се върнах у дома, лежах в стаята си и дълго гледах пръстена. На сутринта го показах на мама и тя се зарадва. Дори татко беше доволен.

Разбирам, че се опитва да ме разведри, но не успява. Продължавам да се взирам в нея.

— Говорихме и за теб. За мечтите ти.

Рут извръща лице.

— Да. Говорихме за мечтите ми.

— Разказа ми как ще станеш учителка и ще си купим къща, която да е близо до дома на родителите ни.

— Да.

— И ще пътуваме. Ще отидем в Ню Йорк, в Бостън и дори във Виена.

— Да.

Затварям очи. Тъгата ме притиска.

— Каза ми, че искаш да имаш деца. Че повече от всичко искаш да станеш майка. Искаш две момчета и две момичета, защото копнееш за дом като на братовчедите ти — пълен с деца и шумен. Разказа ми колко си обичала да им гостуваш, защото там винаги си се чувствала щастлива. И повече от всичко на света искаш твоят дом да бъде такъв.

Рут отпуска рамене и ме поглежда.

— Да — прошепва. — Признавам, че го исках.

Сърцето ми се свива отчаяно, нещо у мен се прекършва. Истината често е ужасна. Пак ми се приисква да съм друг. Ала вече е късно, нищо не мога да променя. Стар съм, сам съм и умирам по малко с всеки изминал час. Изморен съм, по-изморен от всякога.

— Трябваше да се омъжиш за друг — прошепвам.

Тя поклаща глава, привежда се нежно към мен и жестът й ми припомня живота ни заедно. Прокарва леко пръст по скулата ми и ме целува по косата.

— Не бих се омъжила за друг. И не искам повече да говорим за това. Трябва да почиваш. Да заспиш отново.

— Не — промърморвам, опитвам се да поклатя глава, но не успявам, защото болката ме възпира. — Искам да съм буден. Да бъда с теб.

— Не бой се. Ще бъда тук, когато се събудиш.

— Но преди те нямаше.

— Тук бях. Тук съм и винаги ще съм тук.

— Защо си толкова сигурна?

Тя ме целува пак и отговаря с нежен глас:

— Защото съм винаги с теб, Айра.