Най-дългото пътуване

10. Люк

Дори след като изчете цялото меню, Люк се чудеше какво да поръча. Би могъл да избере нещо безопасно — пиле или говеждо, както спомена София — но не искаше. Беше чувал как превъзнасят сушито и знаеше, че трябва да опита. Животът е опит, нали? Само дето нямаше и най-малка представа на какво да се спре. Суровата риба си беше сурова риба и снимките не му помагаха никак. На пръв поглед изборът се свеждаше до червеникава, розовеникава или белезникава риба с неизвестен вкус.

Погледна към София над менюто. Беше си сложила малко повече спирала и червило от деня в ранчото. Напомняше му вечерта, когато я видя за пръв път. Струваше му се невероятно, че я е срещнал едва преди седмица. Макар и любител на естествената красота, призна, че гримът придава изтънченост на чертите й. Докато вървяха към масата, доста мъже се обърнаха да я проследят с погледи.

— Каква е разликата между нигири-суши и маки-суши? — попита той.

София продължаваше да разглежда менюто. Вече бе поръчала на сервитьорката две японски бири „Сапоро“ — по една за двамата. Люк се чудеше каква ли ще е на вкус.

— Нигири означава, че рибата се сервира върху подложка от ориз — обясни тя. — Маки означава, че е завита във водорасло.

— Водорасло?

— Вкусно е — намигна му. — Ще ти хареса.

Той сви устни, неспособен да скрие съмненията си. Хората зад витрината очевидно се наслаждаваха на вечерята и боравеха сръчно с пръчиците. С тях поне нямаше проблем — беше се усъвършенствал с китайската храна в картонени кутии, обичайната му прехрана по пътищата.

— Поръчай ми нещо — реши той и остави менюто. — Ще ти се доверя.

— Добре — съгласи се тя.

— Какво ще опитам?

— Няколко неща. Анаго, ахи, хамачи…

Той вдигна бутилката да отпие.

— Звучи ми като безсмислена скоропоговорка.

— Анаго е змиорка — поясни тя.

Бутилката застина във въздуха.

— Змиорка?

— Ще ти хареса — увери го весело.

Сервитьорката дойде и София изстреля поръчката като експерт. После разговорът им потече непринудено, прекъснат само от появата на храната. Люк й описа накратко детството си, което въпреки работата в ранчото беше сравнително типично. Гимназиалните му години включваха участие в отбора по борба, обичайните балове и няколко паметни партита. Разказа й как през лятото той и родителите му тръгвали с конете към планините край Буун и оставали там няколко дни — това били единствените им семейни ваканции. Обясни й как тренирал на механичния бик и как баща му усъвършенствал машината да го мята по-рязко насам-натам. Упражнявал се още в основното училище, като баща му критикувал всяко негово движение. Спомена от какви травми е страдал през годините и колко е бил нервен на финалите на състезанията — веднъж се надпреварвал за първото място, но завършил трети. София го слушаше съсредоточено и от време на време му задаваше въпроси.

Той усещаше как е насочила цялото си внимание към него и попива всяка подробност. Всичко — от непринудения й смях до лекия й, но доловим акцент — го очароваше и привличаше. Нещо повече — успяваше да й покаже истинското си лице въпреки различията помежду им. С нея забравяше бързо тревогите за ранчото. И за майка си. Или какво ще се случи, ако планът му не проработи.

Погълнат от мисли, не забеляза веднага, че тя го гледа напрегнато.

— За какво мислиш? — попита го.

— Защо?

— Стори ми се… притеснен.

— Не съм.

— Сигурен ли си? Надявам се да не е от анагото.

— Не, просто мислех какво трябва да свърша, преди да замина.

Тя сбърчи чело.

— Добре — кимна. — Кога тръгваш?

— Утре следобед — отговори той, благодарен, че не настоява за обяснение. — Ще пренощувам в Ноксвил, а в събота през нощта поемам обратно насам. Ще бързам, понеже през почивните дни ще продаваме тикви. Днес подготвих повечето неща за Хелоуин. С Хосе построихме дори голям лабиринт от бали слама. Стичат се обаче много хора и на мама й трябва помощ.

— Затова ли ти се сърди? Защото няма да си в ранчото?

— Донякъде — отвърна той, побутвайки джинджифила в чинията си. — Сърди ми се, защото яздя бикове.

— Не е ли свикнала? Или се притеснява, че Биг Агли Критър те е наранил?

— Мама — подхвана той, подбирайки грижливо думите — се тревожи, че ще ме сполети нещо лошо.

— Но се е случвало да пострадаш и преди?

— Да.

— Криеш ли нещо от мен?

Той не отговори веднага. Остави пръчиците на масата и каза:

— Когато му дойде времето, ще ти разкажа. Съгласна ли си?

— Ами ако попитам майка ти?

— Първо трябва да се запознаете.

— Е, нищо не ми пречи да намина в събота.

— Добре. Но се приготви за здрава работа. Ще носиш тикви цял ден.

— Имам мускули.

— Носила ли си тикви цял ден?

Тя се облакъти на масата.

— Разтоварвал ли си пикап, пълен с месо и наденички? — Люк не й отговори и тя го изгледа победоносно. — Виждаш ли! Имаме нещо общо! И двамата не се плашим от работа.

— И двамата яздим коне.

Тя се усмихна.

— Да. Как ти се стори сушито?

— Не е зле.

— Май би предпочел свинска пържола.

— Всеки ден мога да ям свинска пържола. Един от специалитетите ми е.

— Умееш да готвиш?

— На скарата. Татко ме научи.

— Някой ден ще ми покажеш.

— Ще ти приготвя каквото поискаш. Хамбургери, печено месо.

Тя се приведе по-напред.

— А сега? Искаш ли да рискуваме и да отидем на колежанско парти? Вече са в разгара си.

— Ами Брайън?

— Ще отидем на парти някъде, където той не ходи. И няма да стоим дълго. Може обаче да се наложи да свалиш шапката.

— Съгласен съм, ако ти искаш.

— Аз мога да отида винаги. Питах дали на теб ти е интересно.

— Какво представлява партито? Музика, колежаните пият и тъй нататък?

— Горе-долу.

Той помисли секунда и поклати глава.

— Не ме привлича — призна.

— И аз така си помислих. Да се разходим ли из кампуса?

— По-добре да го отложим. За да имам повод пак да те видя.

Тя прокара показалец по ръба на чашата си с вода.

— Къде да отидем тогава?

Той не отговори веднага и за пръв път се запита колко ли различно щеше да е всичко, ако не бе решил да започне да язди отново. Майка му не беше доволна, а и той самият не беше сигурен дали идеята е добра, но пък така срещна момиче, което знаеше, че никога няма да забрави.

— Пътува ли ти се? Има едно място, където няма да срещнеш познати. Тихо е, но е красиво нощем.

В ранчото луната къпеше света в сребърна светлина. Двамата слязоха от пикапа и кучето — неясна сянка в мрака — се втурна към тях изпод верандата и спря до София, сякаш ги е очаквало.

— Не те разочаровах, надявам се — каза Люк. — Не знаех къде другаде да те заведа.

— Досетих се, че ме водиш тук. — Тя се наведе да погали кучето. — Щях да ти кажа, ако ми е неприятно.

Той посочи къщата.

— На верандата ли да седнем, или на едно красиво място край езерото?

— Защо не край реката?

— Вече я видя.

Тя се огледа и после се обърна към него:

— На сгъваеми столове в пикапа ли ще седим пак?

— Разбира се — кимна той. — Повярвай ми, не би предпочела да седнеш на земята. Пасбище е.

Той погледна кучето, което кръжеше около краката й.

— Ще вземем ли и него? — попита.

— Кучето ще ни последва, независимо дали искам да дойде или не.

— Тогава да вървим на езерото.

— Само ще взема нещо от къщата…

Той се върна бързо с малка хладилна чанта и одеяла. Натовари ги в пикапа, качиха се и двигателят се съживи с рев.

— Пикапът ти ръмжи като танк — надвика тя шума.

— Харесва ли ти? Преработих ауспуха. Специално му сложих втори заглушител.

— Шегуваш се. Кой прави такива неща?

— Аз — отвърна той. — И мнозина други.

— Които живеят в ранчо, предполагам.

— Не само. Ловците и рибарите също го правят.

— Иначе казано, всички, които имат пушки и обичат да са сред природата.

— Има ли други хора?

Тя се усмихна, а той потегли на заден ход, излезе на пътя и заобиколи къщата. В дневната светеше и Люк се запита какво ли прави майка му. После се замисли какво да разкрие пред София и какво — не.

За да си проясни ума, свали стъклото и облегна лакът на ръба. Пикапът заподскача напред и той видя как вятърът развява русата коса на София. Тя се взираше през стъклото, потънала в спокойно мълчание.

Пред пасбището Люк скочи от колата и отвори портата. Вкара пикапа вътре и пак я затвори. Включи фаровете и потегли бавно, за да не поврежда тревата. Спря близо до езерото, паркира пикапа с предницата назад — както на родеото — и изключи двигателя.

— Внимавай къде стъпваш — предупреди я. — На пасбище сме, както казах.

Смъкна стъклото и пусна радиото. Помогна на София да се качи в каросерията на пикапа и разпъна столовете. После, както преди по-малко от седмица, двамата се настаниха в каросерията. Този път на краката на момичето беше наметнато одеяло. Люк бръкна в хладилната чанта и извади две бири. Отвори и двете и подаде едната на София. Погледна я как отпива.

Пред тях езерото беше като огледало, отразяващо месечината и звездите. Кравите се бяха скупчили на отвъдния бряг и белите им шии просветваха в мрака. От време на време някоя измучаваше и звукът се понасяше над водата, смесвайки се с квакането на жабите и песента на щурците. Миришеше на трева и пръст.

— Красиво е тук — прошепна София, омагьосана от девствената природа.

Той си помисли, че по същия начин би описал нея, но замълча.

— Прилича на поляната край реката — добави тя. — Но е по-открито.

— Да — кимна той. — Но там ходя, когато искам да си спомня за татко. Тук идвам да мисля за други неща.

— Например?

Застиналата повърхност на езерото отразяваше небето като огледало.

— За какво ли не. Животът. Работата. Отношенията ми с жените.

Тя го стрелна с очи.

— Мислех, че нямаш сериозна връзка.

— Затова размишлявам.

Тя се засмя.

— Връзките са сложно нещо. Аз съм млада и наивна, разбира се, не знам кой знае колко.

— Ако те помоля за съвет…

— Ще ти отговоря, че има по-опитни съветници. Майка ти, да речем.

— Може би… Тя се разбираше добре с татко. Особено след като той се отказа от родеото и започна да й помага повече в ранчото. Ако бе продължил да се състезава, не съм сигурен дали щяха да се справят. Трудно й беше сама да се грижи за мен. Убеден съм, че му е казала точно това. И той се отказа. Когато го питах, отговаряше кратко, че бракът им с мама е по-важен от ездата.

— Явно се гордееш с нея.

— Да. И двамата ми родители се трудеха усърдно, но тя положи основите. Когато го наследи от дядо, ранчото беше много западнало. Пазарът на добитък е доста непостоянен. Има години, когато не се печели почти нищо. На нея й хрумна да се съсредоточим върху растящия интерес към екологично чистото говеждо. Тя се качваше в колата и обикаляше щата да раздава брошури и да разговаря със собствениците на ресторанти. Без нея „Колинс Бийф“ нямаше да съществува. На теб може би не ти говори нищо, но любителите на качествено говеждо в Северна Каролина ни ценят.

— Ще се радвам да се запозная с нея — каза София, вперила очи в къщата в далечината.

— Бих те завел и сега, но сигурно е заспала. Ляга си рано. Но ще бъда тук в неделя, ако искаш да наминеш.

— Да ти помагам да влачиш тиквите?

— По-скоро за вечеря. Както казах, през деня ще сме много заети.

— Ще дойда, стига майка ти да няма нищо против.

— Няма.

— Кога?

— Към шест.

— Чудесно… Между другото, къде е лабиринтът, за който спомена?

— Близо до нивата с тиквите.

София се намръщи.

— Минахме ли оттам онзи ден?

— Не — поклати глава той. — По-близо е до главното шосе. В съседство с коледните елхи.

— Защо не я видях, когато идвахме насам?

— Не знам. Понеже е тъмно, предполагам.

— Лабиринт на ужасите ли е? С плашила, паяци и прочее?

— Разбира се, но не е чак толкова страшен. За малките деца е. Веднъж татко попрекали и няколко деца се разплакаха. Оттогава внимаваме да не ги плашим. Има много паяци, призраци, плашила, но изглеждат дружелюбни.

— Може ли да отидем?

— Ще ти го покажа, разбира се. Но имай предвид, че за големите е различно, защото виждат над балите. — Той махна с длан, за да прогони комарите. — Между другото, не отговори на въпроса ми.

— Кой въпрос?

— За връзките? — уточни той.

Тя намести одеялото.

— Преди смятах, че разбирам главното. Искам да кажа… мама и татко са женени отдавна и мислех, че знам какво правя. Но май не съм научила най-важното.

— И то е?

— На първо място да избираш добре.

— Как разбираш, че си направил добър избор?

— Ммм… — поколеба се тя. — Точно това е сложното. Но според мен като за начало трябва да се търси общото. Споделените ценности например. За мен беше важно Брайън да ми е верен, а той очевидно се придържаше към друга ценностна система.

— Поне успяваш да го погледнеш откъм смешната страна.

— Лесно е да се шегуваш, когато вече ти е все едно. Не мога да кажа, че не страдах, защото ще излъжа. Миналата пролет разбрах, че ми е изневерил с поредното момиче, и седмици наред не можех да се храня. Отслабнах със седем килограма.

— Нямаш седем излишни килограма.

— Знам, но какво можех да направя? Някои намират утеха в храната, когато са потиснати. Аз съм различна. Миналото лято се прибрах вкъщи и мама и татко се паникьосаха. Мернех ли се пред очите ми, настояваха да хапна нещо. Още не съм си възстановила нормалното тегло. Е, не беше лесно да се храня и когато започна учебната година…

— Радвам се, че вечеря с мен.

— С теб се чувствам спокойна.

— Макар да нямаме кой знае колко общо помежду си?

Още щом изрече думите, се притесни София да не долови тревогата му, но тя сякаш не я забеляза.

— Имаме повече общо, отколкото смяташ. Родителите ни си приличат в много отношения. Живели са дълго заедно, работили са упорито да развият семейния бизнес и са очаквали децата да помагат. Моите родители държаха да уча усърдно, баща ти е искал да станеш първокласен ездач на бикове. И двамата сме оправдали надеждите им. И двамата сме плод на възпитанието на родителите си и според мен това няма да се промени.

Изненада го необяснимото облекчение, което предизвика у него отговорът й.

— Искаш ли да видиш лабиринта? — попита я.

— Първо да си допием бирите. Тук е красиво, не ми се тръгва още.

Отпиваха бавно от бутилките, разговаряха и съзерцаваха лунната пътека през водите. Прииска му се да я целуне отново, но устоя на изкушението. Замисли се над думите й, че наистина ги свързва нещо. Надяваше се да е права и това да я доведе отново в ранчото.

След малко разговорът им премина в спокойно мълчание и Люк осъзна, че няма представа за какво мисли София. Посегна инстинктивно към нея и тя безмълвно улови ръката му.

Захладня и звездите заблещукаха като кристали. Той ги погледна, после се обърна към София и палецът й нежно заочертава контурите на ръката му. В този момент той разбра със сигурност, че се влюбва в нея и няма сила на света, която да го предотврати.

Докато прекосяваха нивата с тиквите, Люк продължаваше да държи ръката й. Този обикновен жест някак си му се струваше по-важен, не толкова мимолетен като предишните им целувки. Представи си как занапред ръката й е винаги в неговата, когато вървят заедно, и тази мисъл го стъписа.

— За какво си мислиш?

Отговори й след няколко крачки:

— За много неща.

— Казвал ли ти е някой колко си уклончив?

— Притеснява ли те това?

— Още не съм решила — стисна ръката му тя. — Но щом разбера, ще ти кажа.

— Лабиринтът е ей там — посочи той. — Но първо ще ти покажа тиквите.

— Може ли да си избера една?

— Разбира се.

— Ще ми помогнеш ли да я издълбая за Хелоуин?

— Ще я издълбаем след вечерята. Вече съм майстор.

— Нима?

— Тази седмица издълбах петнайсет-двайсет. Страховити, усмихнати, всякакви.

Тя го погледна одобрително.

— Очевидно притежаваш много таланти.

Той разбра, че го подкача, но шегата му хареса.

— Благодаря.

— Очаквам с нетърпение да се запозная с майка ти.

— Ще ти допадне.

— Каква жена е тя?

— Да речем, че не е дама в рокля на цветя и с перлена огърлица. Представи си я по-скоро в джинси, ботуши и слама в косата.

София се усмихна.

— Ясно… Нещо друго?

— Мама не се плаши от нищо. Когато нещо трябва да се направи, го прави. Очаква същото и от мен. Не търпи глупости. И е издръжлива.

— Логично е. Животът тук не изглежда лесен.

— Искам да кажа… наистина е силна жена. Не обръща внимание на болежките, никога не се оплаква, не хленчи, не плаче. Преди три години падна от коня и си счупи китката. И знаеш ли какво направи? Не каза нищо, работи до края на деня, сготви вечерята и после отиде с колата в болницата. Не разбрах какво става, докато на другия ден не видях гипса.

София стъпи върху плетеница от ластуни, заобикаляйки внимателно тиквите.

— Напомни ми да се изявя в най-добрата си светлина.

— Няма страшно. Тя ще те хареса. Двете си приличате повече, отколкото си представяш. — Тя го погледна въпросително и той продължи: — Умна жена е. Била отличничка в гимназията. Чете и сега, води счетоводството на ранчото и следи всички новости в бизнеса. Изразява открито мнението си, но е по-критична към себе си, отколкото към другите. Единственият й недостатък е слабостта й към мъжете с каубойски шапки.

София се засмя.

— И аз ли имам слабост към каубоите?

— Не знам. Ти кажи.

Тя не отговори.

— Майка ти явно е удивителна жена.

— Да — кимна той. — И кой знае, ако е в настроение, току-виж ти разказала някоя от нейните истории. Умее да разказва увлекателно.

— Какви са историите й?

— Всякакви. Но винаги ме карат да се замисля.

— Разкажи ми една — помоли София.

Той спря, клекна до една тиква и я обърна.

— Добре… След като спечелих Националния гимназиален шампионат по родео…

— Чакай — прекъсна го тя. — Искаш да кажеш, че тук организират гимназиални състезания по родео?

— Не само тук. Защо?

— В Ню Джърси няма такива състезания.

— Има, разбира се. Състезателите са от всички щати. Единственото условие е да си гимназист.

— И ти победи?

— Да, но не това е важното. — Той се изправи и пак я хвана за ръката. — След като спечелих състезанието — за пръв път, не за втори — задърдорих какви цели съм си поставил, какво искам да постигна и, разбира се, татко кимаше доволно. Мама обаче започна да разтребва масата и след малко прекъсна фантазиите ми, за да ми разкаже история. Запечатала се е завинаги в паметта ми.

— Каква е тя?

— Млад мъж живее в порутена къщурка на брега на морето и всеки ден излиза с лодката си в океана не само защото трябва да се храни, но и заради умиротворението, което изпитва в морето. Иска обаче да заживее по-добре и работи упорито. Донася все по-богат и по-богат улов. Купува си по-голяма лодка, за да печели още повече. После купува втора и трета лодка. Бизнесът му процъфтява и постепенно се сдобива с цяла флота. Богат е, преуспял е, с голяма къща, но напрежението да управлява компанията си казва думата. Осъзнава, че най-голямото му желание е да се пенсионира и да заживее в скромна къща край брега, където да лови риба с най-обикновена гребна лодка. Иска да си спомни умиротворението и задоволството, което е изпитвал на младини.

София наклони глава.

— Майка ти е мъдра жена. Има дълбока истина в тази история.

— Наистина ли мислиш така?

— Да. Според мен поуката е колко рядко си дават сметка хората, че нищо не е точно такова, каквото изглежда.

Стигнаха входа на лабиринта. Люк я поведе през него, сочейки й пътеките, отвеждащи до задънен край след няколко завоя, и другите, продължаващи по-надалеч. Лабиринтът заемаше почти цял акър — огромно пространство за децата. Стигнаха изхода и се озоваха пред купища тикви — оформени като пирамиди или струпани една върху друга. Още стотици чакаха необрани в полето.

— Това е — каза Люк.

— Не е малко. Колко време ви отне да направите всичко?

— Три дни. Но имахме и друга работа.

— Разбира се…

Тя огледа тиквите, избра си една и я подаде на Люк. Върнаха се до пикапа и той я сложи в каросерията.

Когато се обърна, София стоеше пред него. Гъстата й руса коса изглеждаше сребриста. Той хвана инстинктивно първо едната, а после и другата й ръка и думите се изплъзнаха от устата му:

— Искам да знам всичко за теб.

— Познаваш ме по-добре, отколкото мислиш. Разказах ти за семейството си, за детството си, за колежа и как искам да живея. Не остана кой знае какво за разказване.

Той поклати глава. Имаше още много и той искаше да разбере всичко.

— Защо си тук? — прошепна.

Тя се подвоуми как да отговори.

— Защото ме доведе тук?

— Имах предвид защо си с мен.

— Защото искам да съм с теб.

— Радвам се.

— Защо?

— Защото си умна. И интересна.

Тя вирна брадичка подканващо.

— Миналия път, когато каза, че съм интересна, ме целуна.

Той не отговори. Приведе се, видя как очите й бавно се затварят и когато устните им се докоснаха, се почувства като откривател, достигнал далечен бряг, за който само е чувал и си е представял. Целуна я отново и отново, и накрая опря чело в нейното. Пое си дълбоко дъх, стремейки се да овладее обзелия го трепет. Разбираше, че не я обича просто тук и сега. Знаеше, че никога няма да престане да я обича.