Най-дългото пътуване

8. Айра

Къде съм?

Питам се само за секунда, после се размърдвам на седалката и болката ми отговаря. Като горещ водопад е, нажежен до бяло, и ръката и рамото ми експлодират. Главата ми е като натрошено стъкло, а гърдите ми пулсират, сякаш са вдигнали огромен товар от тях.

В мрака колата е като иглу. Снегът по прозорците сияе, което означава, че скоро ще се развидели. Неделя сутрин е, шести февруари 2011 година. Присвил очи, виждам, че часовникът на таблото показва 7:20. Снощи слънцето залезе в 17:50 и аз карах цял час в тъмнината, преди да изляза от магистралата. Тук съм повече от дванайсет часа. Жив съм, но от време на време ме обзема ужас.

Изпитвал съм го и преди, макар да не ми личи. Когато работех в магазина, клиентите често се изненадваха, че съм участвал във войната. Разказвал съм за войната само веднъж — на Рут. Повече не повдигнахме въпроса. По онова време Грийнсбъро бе сравнително малък градец и повечето ми връстници знаеха, че са ме ранили в Европа. И те като мен обаче не обичаха да обсъждат войната. За някои спомените бяха непоносими, други намираха бъдещето за по-интересно от миналото.

Полюбопитстваше ли някой, бих му отвърнал, че не си струва да си губи времето с моята история. На по-упоритите бих обяснил, че постъпих във Военновъздушните сили на САЩ през юни 1942. След клетвата се качих на влак с други кадети и отпътувах за централата за нови кадри на Военновъздушните сили в Санта Ана, Калифорния. За пръв път пътувах на запад. Един месец се обучавах как да изпълнявам заповеди, да чистя бани и да марширувам. После ме изпратиха в началното училище за пилоти към Военновъздушната академия в Окснард, където се запознах с основите на метеорологията, навигацията, аеродинамиката и механиката. Инструкторите ме учеха и да летя. Там извърших и първия си самостоятелен полет. За три месеца натрупах достатъчно летателни часове и преминах към втората фаза на обучение в Гарднър Фийлд в Тафт. Оттам заминах за Розуел, Ню Мексико, където продължих да усъвършенствам уменията си, и накрая се върнах в Санта Ана. Там ме обучаваха за навигатор. Ала това не бе всичко. Изпратиха ме в Центъра за квалификация на навигатори в Мадър Фийлд, Сакраменто. Там се научих да се ориентирам по звездите и да определям местонахождението си с помощта на видими наземни обекти.

След още два месеца ме изпратиха в Европа. Първо екипът ни замина за Тексас. Назначиха ни да пилотираме един В-17 и най-сетне отлетяхме за Англия. Преди първата си бойна мисия през октомври 1943 се обучавах почти година и половина далеч от всякакви военни действия.

Хората едва ли очакват да го чуят, но военният ми опит се ограничаваше до обучение, прехвърляне от база в база и пак обучение. Броях часовете до почивните дни и за пръв път стъпих на калифорнийския бряг и видях Тихия океан. Видях гигантските секвои в Северна Каролина — огромни дървета, надхвърлящи възможностите на човешкото възприятие. Познах страхопочитанието, изпълващо ме, когато се реех над пустинята призори. И, разбира се, срещнах най-добрия си приятел — Джо Тори.

Нямахме кажи-речи нищо общо. Той беше католик от Чикаго, бейзболист с широка усмивка, която разкриваше разстоянието между предните му зъби. Всяко изречение съпровождаше с ругатня, но се смееше много и умееше да се надсмива над себе си. Всички търсеха компанията му през почивните дни. Канеха го да играе покер с тях и да скитат заедно из града, защото и жените го намираха за неустоим. Защо предпочиташе да прекарва времето си с мен остана загадка, но Джо ми помогна да не се чувствам като единак. С него изпих първата си бира на кея в Санта Моника, с Джо изпуших първата си и последна цигара, с Джо разговарях в дните, когато усещах най-остро липсата на Рут, а той ме изслушваше така, че продължавах да говоря, докато ми поолекне. Джо също имаше годеница у дома — красиво момиче на име Марла — и признаваше, че не го интересува особено как ще се развие войната, стига да се върне вкъщи при нея.

С Джо попаднахме в един отряд. Капитанът ни, полковник Бъд Рамзи, бе храбрец по природа и гений в пилотирането. Вече бе изпълнил серия бойни мисии и сега му възлагаха втора. Запазваше спокойствие и сдържаност дори при най-тежки обстоятелства и всички разбирахме какъв късмет сме извадили с такъв командир.

На втори октомври за пръв път участвах във военни действия — обстрелвахме базата за подводници в Емден. Два дни по-късно ни изпратиха над Франкфурт с ескадрила от триста бомбардировача. На десети октомври бомбардирахме железопътен възел в Мюнстер, а на четиринайсети октомври, в деня, наречен „Черния четвъртък“, за мен войната свърши.

Целта ни беше завод за производство на лагери в Швайнфурт. Преди няколко месеца го бяха бомбардирали, но германците го възстановяваха бързо. Поради отдалечеността от базата бомбардировачите ни нямаха наземно подкрепление и този път ни очакваха. Германските бойни самолети се вдигнаха над брега, противовъздушната артилерия се задейства и докато стигнем целта, над целия град се стелеше тъмна, гъста пелена. Германските снаряди експлодираха в небето около нас и взривната вълна разтърсваше самолета.

Пуснахме бомбите и в същия момент ни връхлетяха няколко германски изтребителя. Идваха от всички страни и бомбардировачите край нас започнаха да падат на спирали към земята, обвити в пламъци. За минути ескадрилата ни стана на пух и прах. Простреляха картечаря ни в челото и той се свлече от седалката. Инстинктивно заех мястото му и започнах да стрелям. Изстрелях почти петстотин куршума, без да нанеса сериозна щета на противника. В този момент не мислех, че ще оцелея, но бях прекалено ужасен да спра да стрелям.

Врагът ни обстрелваше ту от едната, ту от другата страна. От мястото си виждах огромните дупки, зейнали в крилата. Вражеският огън порази двигателя ни и самолетът завибрира с оглушителен шум. Бъд се бореше да овладее машината. Крилото се наклони рязко и самолетът се насочи надолу, бълвайки дим. Изтребителите се снишиха да ни довършат и в корпуса на самолета се появиха нови пробойни. Губехме височина — първо хиляда, после две хиляди стъпки.

Пет хиляди. Осем хиляди. Бъд успя някак да изправи крилете и самолетът като митично създание се насочи нагоре. Като по чудо се задържа във въздуха, но се отделихме от формацията, сами над вражеската територия, под обстрела на противовъздушната артилерия.

Бъд насочи самолета към базата ни в отчаян опит да избягаме, но един снаряд разтърси кабината. Улучиха Джо и той инстинктивно се обърна към мен. Очите му гледаха смаяно и устните му оформиха името ми. Пресегнах се към него, готов да направя нещо, всичко, но тялото ми неочаквано се отпусна обезсилено. Не разбирах какво става. Не проумявах, че са ме уцелили, и напразно се опитвах да се изправя, и да помогна на Джо. Изведнъж усетих остро парене. Погледнах надолу и забелязах големи червени петна да се появяват по долната половина на тялото ми. Светът около мен се стесни и изгубих съзнание.

Не знам как сме стигнали до базата. Мога да кажа само, че Бъд Рамзи извърши чудо. По-късно в болницата в Англия ми разказаха как хората снимали самолета, след като се приземил, и се питали как се е задържал във въздуха. Аз обаче не погледнах снимките дори когато възвърнах силите си.

Повтаряха ми, че съм бил пред прага на смъртта. Изгубил съм повече от половината си кръв, изглеждал съм блед като лебед. Пулсът ми бил толкова слаб, че не го напипали на китката ми, но въпреки това ме отнесли бързо в операционната. Не очаквали да преживея нито първата, нито следващата нощ. Изпратили телеграма на родителите ми. Съобщили им, че съм ранен, да чакат нови вести. Под „нови вести“ администрацията на военновъздушните сили разбира следваща телеграма с известие, че съм загинал.

Така и не я изпратили обаче, защото аз някак си не умрях. Не беше съзнателен героичен избор; аз не бях герой и не бях в съзнание. По-късно не си спомнях никакви сънища, не си спомнях дори дали изобщо съм сънувал. На петия ден след операцията съм се събудил с обляно в пот тяло. Медицинските сестри ми разказаха как съм бълнувал и крещял от болка. Открили ми перитонит и пак ме отнесли в операционната. Не помня и това. Не помня и следващите дни. Треската продължила повече от тринайсет дни. Всеки ден питали лекаря дали ще оцелея, а той клател глава. Бъд Рамзи и живите членове на отряда ме посетили, преди да им възложат нова мисия. Междувременно изпратили телеграма на родителите на Джо Тори. Известили ги, че е загинал. Кралските военновъздушни сили бомбардирали Касел. Войната продължавала.

През ноември треската ми най-сетне отшумя. Отворих очи. Не знаех къде съм. Не помнех какво се е случило и не можех да помръдна. Чувствах се, все едно съм погребан жив и с всичката сила, която събрах, успях да прошепна една-единствена дума.

Рут.

Слънцето свети по-ярко, вятърът фучи по-настървено, ала никой не идва. Ужасът, обзел ме преди малко, преминава и съзнанието ми се зарейва напосоки. Сещам се, че и преди съм виждал кола, погребана в снега. Неотдавна по канала за времето гледах филм за швед, който като мен заседнал в преспите и снегът постепенно го погребал жив. Намирал се край град Умеа близо до Северния полярен кръг, където температурите падали далеч под нулата. Според репортера обаче, колата се превърнала в нещо като иглу. Мъжът нямало да оцелее дълго на открито, но температурата в колата била поносима, а и той бил облечен топло и носел спален чувал. Не това обаче е удивителното; удивително е колко дълго оцелял. Нямал храна и вода, ядял само сняг, а лекарите казали, че тялото му е изпаднало в нещо като летаргия. Телесните му процеси се забавили и след шейсет и четири дни го спасили.

„Боже мили! — мисля си. — Шейсет и четири дни.“ Когато гледах филма, ми се стори невероятно, но сега случаят придобива нов смисъл. Два месеца в колата означават, че някой ще ме намери в началото на април. Азалиите ще са цъфнали, снегът отдавна ще се е стопил, а из въздуха ще се носи дъх на лято. Ако ме открият през април, спасителите ми сигурно ще са млади хора с къси панталонки и слънцезащитен крем.

Някой ще ме намери преди това, сигурен съм. Тази мисъл би трябвало да ме успокои, но не става. Не ме утешава и фактът, че температурата не е ниска и някъде в колата има два сандвича, защото не съм онзи швед. Той е бил на четирийсет и четири, не е бил ранен; аз съм със счупена ръка и ключица. Изгубил съм много кръв и съм на деветдесет и една. Страхувам се, че при най-малкото движение ще загубя съзнание, и, честно казано, тялото ми е в летаргия от десет години. Ако телесните ми процеси се забавят още повече, ще остана завинаги в хоризонтално положение.

Ако има нещо оптимистично в ситуацията, то е, че още не съм огладнял. Обичайно явление за хора на моята възраст. Напоследък нямам апетит и с усилие на волята изпивам чаша кафе и изяждам препечена филийка сутрин. Но съм жаден. Гърлото ми сякаш е издраскано от хищнически нокти, но не знам какво да направя. В колата има бутилка с вода, но се страхувам от агонията, ако понеча да я намеря.

И ми е студено, много студено. Не съм треперил така, откакто бях в болницата преди цяла вечност. След операцията, когато треската отмина и си мислех, че тялото ми започва да оздравява, ме налегна свирепо главоболие. Треската се върна и усетих страховито туптене на мястото, за което всеки мъж дава мило и драго. Отначало лекарите се надяваха втората треска да е свързана с първата. Но не беше. Мъжът до мен имаше същите симптоми. Не след дълго още трима в отделението се разболяха. Оказа се заушка, детска болест, но далеч по-сериозна при възрастни. Аз я изкарах най-тежко. Бях най-слаб и вирусът бесня из тялото ми почти три седмици. Когато най-сетне се предаде, тежах едва петдесет и пет килограма и толкова бях отпаднал, че не можех да се изправям без помощ.

След още един месец ме изписаха от болницата, но не ми разрешиха да летя. Бях твърде слаб, а и нямах екип. Простреляли Бъд Рамзи над Германия. Никой не оцелял. Отначало Военновъздушните сили се чудеха какво да ме правят, но накрая решиха да ме върнат в Санта Ана. Станах инструктор на новобранци и работих с тях, докато войната приключи. Уволних се през януари 1946 година, отидох в Чикаго да посетя семейството на Джо Тори и се върнах в Северна Каролина.

Като всички ветерани исках да забравя войната. Ала не успях. Бях изпълнен с гняв и горчивина. Ненавиждах това, в което се бях превърнал. Помнех ясно само нощта над Швайнфурт, но войната ме преследваше неотстъпно. До края на живота си носих раните от нея, невидими, но незаличими. Джо Тори и Бъд Рамзи бяха достойни мъже, но загинаха, а аз оцелях. Чувството за вина не ме напусна никога. Осколките, поразили тялото ми, го вцепеняваха през студените зимни утрини, вървях едва-едва, а стомахът ми така и не се възстанови. Не мога да пия мляко и да ям пикантни храни и си останах слаб. Не съм се качвал в самолет от 1945. Не понасям филми за войната. Не обичам болници. Войната и престоят в болницата ме промениха безвъзвратно.

— Плачеш — казва ми Рут.

На друго място, в друг момент, бих избърсал сълзите си. Но тук и сега това е невъзможно.

— Не съм усетил — отвръщам.

— Често плачеше насън — отбелязва Рут. — Когато се оженихме, те чувах нощем и сърцето ми се свиваше. Галех те, опитвах се да те утеша. Понякога ти се обръщаше на другата страна и се успокояваше. Невинаги обаче. Случваше се да плачеш по цели нощи, а на сутринта ми казваше, че не помниш.

— Понякога не помнех.

— Но невинаги — поглежда ме втренчено тя.

Присвивам очи към нея. Силуетът й се размива, сякаш я гледам през горещ въздух, трептящ над нажежен асфалт. Облечена е в тъмносиня рокля, косата й е прибрана с бяла лента, гласът й звучи по-зряло. След миг осъзнавам, че е на двайсет и три — тогава се прибрах у дома след войната.

— Спомних си Джо Тори — казвам.

— Приятелят ти — сеща се тя, — който изял пет хотдога в Сан Франциско и с когото си изпил първата си бира.

Не й казах за цигарите, защото знаех колко мрази миризмата им. Пропуснах тази част от историята, но смятам, че с право й спестих истината.

— Да — кимвам.

Сутрешната светлина обгръща Рут с ореол.

— Иска ми се да се бяхме запознали — казва тя.

— Щеше да го харесаш.

Рут прочиства гърло и се обръща замислено към снежната глазура върху стъклото. „Тази кола е гробницата ми“ — казвам си.

— Мислеше и за болницата — обажда се Рут.

Аз кимвам и тя въздиша изморено.

— Не чу ли какво ти казах? — обръща се отново към мен. — Това няма значение за мен. Не бих те лъгала.

— Не нарочно — отговарям й. — Но дали не заблуждаваше себе си?

Думите ми я изненадват. Никога не съм говорил толкова прямо по този въпрос. Ала знам, че съм прав.

— Затова спря да ми пишеш — припомня ми тя. — След като те изпратиха в Калифорния, писмата ти започнаха да пристигат все по-рядко. Накрая секнаха съвсем. Шест месеца не получих вест от теб.

— Спрях да ти пиша, защото си спомних какво ми каза.

— Защото искаше да сложиш край на връзката ни.

В гласа й долавям гняв и отбягвам очите й.

— Исках да си щастлива.

— Не бях щастлива — срязва ме тя. — Бях объркана и тъжна. Не разбирах какво става. Молех се за теб всеки ден. Надявах се да ми позволиш да ти помогна. Ала не намирах нищо в пощенската кутия, колкото и писма да изпращах.

— Съжалявам. Сгреших.

— Четеше ли изобщо писмата ми?

— Винаги! Препрочитах ги отново и отново. Неведнъж се опитвах да ти обясня, но правилните думи ми убягваха.

Тя поклаща глава.

— Не ми съобщи дори кога се връщаш у дома. Майка ти ми каза. Чудех се дали да не те посрещна на гарата, както правеше ти.

— Но не дойде.

— Реших да почакам ти да ме потърсиш. Но дните минаваха. Изтече цяла седмица. Ти не се появи в синагогата и тогава разбрах, че ме отбягваш. Затова дойдох в магазина и те помолих да поговорим. Помниш ли какво ми отговори?

От всичко, което съм изричал, за тези думи се разкайвам най-дълбоко. Рут обаче чака, наблюдава ме напрегнато. В позата й се чете яростно предизвикателство.

— Отговорих ти, че трябва да забравим за годежа, защото всичко между нас остава в миналото.

Тя повдига вежди.

— Да, така ми каза.

— Не можех да говоря с теб тогава. Бях…

Млъквам и тя довършва вместо мен:

— Гневен… Виждах го в очите ти, но те издаваха, че все още си влюбен в мен.

— Да — признавам. — Влюбен бях.

— Но думите ти ми причиниха болка. Прибрах се вкъщи и плаках, както не бях плакала от дете. Мама влезе в стаята и ме прегърна. И двете не знаехме какво да правим. Вече бях изгубила толкова много. Не можех да изгубя и теб.

Има предвид близките си, останали във Виена. По онова време не разбирах колко егоистично постъпвам и какво причинявам на Рут. Този спомен също ме измъчва и сега, в колата, ме обзема познатият срам.

Рут, моята мечта, долавя чувствата ми и проговаря нежно:

— Исках обаче да разбера причината. На другия ден седнах в сладкарницата срещу магазина ти и си поръчах шоколадова кола. Седнах до витрината и те наблюдавах как работиш. Знам, че ме виждаше, но не дойде при мен. Затова на другия ден седнах отново в сладкарницата. И на следващия. Едва тогава ти пресече улицата и дойде при мен.

— Мама настоя — признавам. — Каза ми, че заслужаваш обяснение.

— Така повтаряш винаги. Но мисля, че дойде и защото ти липсвах. Разбираше, че само аз мога да ти помогна да оздравееш.

Затварям очи. Рут е права. За всичко. Винаги ме е познавала по-добре, отколкото аз самият се познавах.

— Седнах срещу теб — казвам. — И след секунда ми сервираха шоколадова кола.

— Беше ужасно кльощав. Зарекох се да ти помогна да напълнееш отново.

— Никога не съм бил пълен — възразявам. — Дори в армията не заякнах кой знае колко.

— Да, но се върна кожа и кости. Костюмът ти висеше, все едно е шит за два пъти по-едър мъж. Уплаших се вятърът да не те издуха, докато вървиш по улицата. Не бях сигурна дали ще станеш отново мъжа, когото обичах.

— Но ми даде шанс.

Тя свива рамене.

— Нямах избор — отговаря със светнали очи. — Дейвид Ъпстейн вече се бе оженил.

Разсмивам се и тялото ми се сгърчва, невроните ми пламват и в гърлото ми се надига горчилка. Вдишвам през стиснати зъби и болезнената вълна постепенно се оттича. Рут изчаква да задишам нормално и продължава:

— Признавам, че се страхувах. Исках всичко между нас да потръгне както преди и се преструвах, че нищо не се е променило. Разказах ти за колежа, за приятелите си, за изпитите и как ме изненадаха мама и татко, когато се появиха на дипломирането ми. Разказах ти как работя като заместник-учител в училището до синагогата. Споменах, че кандидатствам за работа на пълен щат в началното училище в предградието. Разказах ти и как татко се среща три пъти с декана на Факултета по история на изкуството в „Дюк“ и родителите ми вероятно ще се преместят в Дърам. После се запитах гласно дали да не се откажа от новата си работа и да отида с тях в Дърам.

— И аз веднага разбрах, че не искам да заминаваш.

— Затова го казах — усмихва се тя. — За да видя изражението ти. И за миг старият Айра се върна. Вече не се страхувах, че си изчезнал завинаги.

— Но не ме помоли да те изпратя до вкъщи.

— Не беше готов. У теб продължаваше да тлее гняв. Затова ти предложих да се срещаме веднъж седмично в сладкарницата както преди. Трябваше ти време, а аз нямах нищо против да почакам.

— Известно време. Не цяла вечност.

— Да. В края на февруари вече се питах дали ще ме целунеш отново.

— Исках — признавам. — Всеки път, когато бяхме заедно, ми се искаше да те целуна.

— Усещах го и това ме объркваше. Недоумявах какво не е наред, какво те възпира, защо не ми се доверяваш. Ти явно не разбираше, че ще те обичам въпреки всичко.

— Не разбирах. Затова мълчах.

Накрая й разказах, разбира се. Бе студена вечер в началото на март. Обадих й се вкъщи и я помолих да се срещнем в парка, където се бяхме разхождали стотици пъти. Не мислех да й разказвам. Убеждавах се, че се нуждая само от приятел, с когото да поговоря, понеже атмосферата у дома ме потискаше.

Бизнесът на татко процъфтяваше и щом войната приключи, той започна пак да продава мъжки костюми. Шевните машини изчезнаха; на тяхно място отново се появиха закачалките с костюми и всеки случаен минувач би сметнал, че магазинът е същият като преди войната. Но той се бе променил. Татко бе променен. Вместо да посреща клиентите на прага, той прекарваше следобедите в задната стая, слушаше новините по радиото и се опитваше да проумее лудостта, причинила смъртта на хиляди невинни хора. Говореше само за това; Холокостът се превърна в основна тема на вечеря, запълваше и всяка свободна минута. Колкото повече говореше татко, толкова повече се вглъбяваше мама в шиенето. За татко темата оставаше абстрактна, а за нея — понеже и тя като Рут бе изгубила много приятели и роднини — бе дълбоко лична и мъчителна. Противоположните им реакции на потресаващите събития бяха предвестник на паралелния живот, който родителите ми започнаха да водят по-нататък.

Като техен син аз се стараех да не вземам страна. Изслушвах татко, а пред мама мълчах. Когато бяхме заедно обаче, понякога ми се струваше, че сме забравили какво означава да бъдем семейство. Не ми олекна, че татко придружаваше мама в синагогата; задушевните ми разговори с нея останаха в миналото. Когато татко ме уведоми, че ще ме направи партньор в бизнеса — тоест, тримата щяхме да бъдем заедно през цялото време — се отчаях, че повече няма да намеря изход от унинието, завладяло живота ни.

— Мислиш за родителите си — казва ми Рут.

— Винаги се отнасяше мило с тях — отбелязвам аз.

— Обичах майка ти. Въпреки разликата във възрастта тя беше първият ми истински приятел в тази страна.

— А татко?

— Обичах и него. Как иначе? Нали бяхме роднини?

Усмихвам се, спомнил си как през последните години тя бе по-търпелива към него от мен.

— Може ли да те попитам нещо?

— Може да ме питаш за всичко.

— Защо ме чакаше? Дори след като спрях да ти пиша? Казваш, че си ме обичала, но…

— Пак ли се връщаме на това? Чудиш се защо те обичах?

— Можеше да имаш всекиго.

Тя се привежда към мен и изрича нежно:

— Така и не преодоля този проблем, Айра. Не виждаш у себе си онова, което другите виждат у теб. Мислиш, че не си красив, но като млад беше много красив. Мислиш, че не си достатъчно умен и интересен, но си… Това, че не съзнаваш качествата си, всъщност е част от чара ти. Винаги оценяваш високо другите. И мен. Караше ме да се чувствам неповторима.

— Но ти си неповторима! — настоявам.

Тя разперва доволно ръце.

— Ето! Виждаш ли! — засмива се. — Чувствата ти са дълбоки, загрижен си за другите и не само аз го знам. Приятелят ти Джо Тори го е усетил. Сигурна съм, че затова е излизал толкова често с теб. Мама също го усещаше и ме окуражаваше, когато смятах, че съм те изгубила. И двете разбирахме, че мъжете като теб са рядкост.

— Радвам се, че дойде онази вечер. Нуждаех се от теб.

— И проумя, още щом тръгнахме един до друг в парка, че най-сетне си готов да ми кажеш истината. Цялата истина.

Кимвам. В едно от последните си писма й бях разказал накратко за бомбардировката на Швайнфурт и за Джо Тори. Споменах, че са ме ранили и за инфекцията, която последва, но не споделих всичко. Онази нощ обаче започнах от самото начало. Разказах й всяка подробност и не скрих нищо. Седнала на пейката, тя ме слушаше безмълвно.

После ме прегърна и чувствата ме заляха като вълна. Тихите й утешителни думи съживяваха спомените, които дълго се бях опитвал да погреба.

Не знам кога бурята у мен най-сетне стихна, но бях изтощен до краен предел. Още не бях разкрил обаче едно нещо, което дори родителите ми не знаеха.

В колата Рут мълчи. Разбирам, че си спомня какво й казах в онази нощ.

— Обясних ти, че се разболях от заушка. Лекарят не помнеше по-тежък случай. Обясних ти какво ме предупреди.

Тя не продумва, но очите й се насълзяват.

— Предупреди ме, че заушките причиняват безплодие — продължавам. — Затова исках да се разделим. Знаех, че ако се омъжиш за мен, вероятно няма да имаме деца.