Опасни тайни

8. На косъм от опасността

— Какво правиш?

Ема вдигна рязко глава. Кръвта й се смрази, щом зърна фигурата, застанала на прага, огрявана от слънчевите лъчи, които проникваха през матираното стъкло на прозореца. Това беше Лоръл.

Размахах безполезните си ръце; толкова ми се искаше да можех да изблъскам Ема някъде далеч, в безопасност. Единственото, за което можех да мисля, беше споменът, който току-що бе проблеснал в съзнанието ми. Навремето не му бях обърнала внимание — двете с Лоръл сигурно се бяхме заплашвали стотици пъти с убийство. Но предвид сегашното ми състояние не биваше да забравям, че когато Лоръл бе написала този есемес, тя не е била обзета от някакъв временен гняв и раздразнение. Може би си го е мислила на сериозно. Ами ако беше оставила Теър в болницата, а след това се беше върнала, за да ме убие? В планината беше много тъмно. Много уединено. Всичко можеше да се случи и никой нямаше да чуе нищо.

Ема бързо скочи на крака, пъхайки телефона на Лоръл в джоба на шортите си; отчаяно се молеше точно сега някой да не реши да изпраща на сестрата на Сътън есемес — Лоръл беше избрала за рингтон на есемесите си един отличаващ се маймунски крясък. В ръката й остана телефонът на Сътън.

— Ти какво правиш? — отвърна рязко Ема, като се опитваше да наподоби наглото държание на Сътън.

Очите на Лоръл се стрелкаха насам-натам около Ема, сякаш тя знаеше, че я е хванала да върши нещо забранено и се опитваше да разбере какво.

— Чух, че си напуснала кортовете, защото не си се чувствала добре — отвърна момичето с равен глас. — И като добра сестра дойдох да видя какво става.

Ръката на Ема се изпоти и телефонът на Сътън започна да се изплъзва от нея.

— Малко ми се зави свят — отвърна тя, притеснена от напрегнатия поглед на Лоръл. — Дойдох да си взема бутилка с вода и реших да поседна за миг.

— Наистина ли? — попита Лоръл, поклащайки се на петите си. Произнесе думата с преувеличено съчувствие, а странната усмивка на лицето й стана още по-широка. — Странно, че си избрала да седнеш точно пред моето шкафче. Да не би да търсиш нещо?

Мислите на Ема препускаха в главата й. Тя си припомни всеки път, когато убиецът на Сътън я беше нападал. Ръцете, които се бяха вкопчили в гърлото й изотзад. Прожекторът, който се стовари на земята на сантиметри от тавата й, надписът на черната дъска, който я предупреждаваше да спре да рови. Ако Лоръл беше изпълнила заплахата си от есемеса, значи тя бе опасна — наистина опасна. А ето, че Ема продължаваше да рови — и беше намерила улика, която щеше да нарани Лоръл. Момичето огледа просторната съблекалня. Ако започнеше да пищи дали някой щеше да я чуе?

Когато Лоръл пристъпи напред, Ема потрепна, убедена, че сестрата на Сътън е решила да действа. Но Лоръл просто я заобиколи, набра шифъра на шкафчето си и отвори вратата. Сърцето на Ема заблъска в ушите й, когато Лоръл започна да рови из чантата си. През цялото време не сваляше поглед от сестра си. Търси телефона си, помисли Ема. Няма да го намери, защото знае, че е у мен. Прави го просто, за да ме накара да се изпотя.

— И какво? — каза най-накрая Лоръл, извади четката си за коса и я прокара през дългата си, вързана на опашка руса коса. — Знам, че съм очарователна и всичко останало — Теър определено мисли така. — Лека усмивка накъдри устните й, когато произнесе името му. — Но не трябва ли да си вземеш водата и да се върнеш към тренировката?

— А, да. Разбира се — отвърна Ема, но не помръдна от мястото си. Телефонът на Лоръл, който лежеше в задния й джоб, сякаш прогаряше кожата й. Когато Лоръл се обърна с гръб към нея, за да пийне вода от чешмата, Ема бързо измъкна айфона и го подхвърли в чантата на Лоръл. За щастие сестра й като че ли не я забеляза.

Ема се завъртя на пети и изтича към шкафчето на Сътън. Пръстите й трепереха докато набираше комбинацията. После отвори вратичката, порови из нещата вътре, преструвайки се, че търси нещо, след което взе бутилката с минерална вода, която за щастие се намираше на горното рафтче. Ема разви капачката и я пресуши до дъно, но течността не успя да утоли жаждата й.

Когато се обърна, видя, че Лоръл стои до шкафчето си и гледа ококорено телефона си. Ема едва не изпищя. В продължение на няколко агонизиращи секунди тя не можеше да си спомни дали е успяла да излезе от папката с есемеси.

— Ха — рече Лоръл и се намръщи.

— Какво? — попита Ема с треперлив глас.

— Мога да се закълна, че го пъхнах в страничния джоб на чантата си — рече бавно Лоръл.

В главата на Ема просветна аларма. Тя знае, че си ровила! Бягай, веднага! Но кецовете й бяха като залепени за пода.

— Нямам представа къде държиш телефона си — промърмори тя и думите се затъкнаха в гърлото й.

— Разбира се, че нямаш — усмихна се престорено Лоръл и завъртя очи. После пусна телефона в джоба си и се приближи бавно до Ема с пламтящи очи. Тялото й като че ли излъчваше гореща вълна, крайниците й се напрегнаха за удар.

— Па! — прошепна Лоръл, докосвайки гърдите на Ема. Тя изпищя и отскочи, прикривайки тялото си с ръце, и стисна здраво очи.

Когато ги отвори отново, Лоръл се подсмихваше подигравателно.

— Много си нервна — каза тя, докато я заобикаляше. Пантите на входната врата изскърцаха и Лоръл я затръшна, излизайки от съблекалнята.

Ема също излезе навън и застана до вратата. Тя наблюдаваше под тихите звуци на удрящите се в земята тенис топки как Лоръл прекосява игрището и се присъединява към останалите на тенис кортовете. Беше ухилена до уши, сякаш само преди минута не се беше държала напълно налудничаво и диаболично. Но Ема не можеше да бъде излъгана толкова лесно.

Нито пък аз. Лоръл й беше вдигнала мерника. И сестра ми трябваше да внимава.