Опасни тайни

13. Баба знае най-добре

— Сътън? — извика някой пред вратата на спалнята в петък вечерта.

Ема скочи от леглото на Сътън, където разглеждаше списъка със заподозрените в убийство, който беше започнала да попълва от деня, когато бе пристигнала в Тусон. Името на Лоръл, което се намираше на първо място, беше задраскано с дебел флумастер, но Ема го беше вписала отново най-отдолу, точно под вече задрасканото име на Теър, и го беше подчертала с три линии. Тъкмо когато затвори тетрадката и я пъхна под леглото, баба Мърсър надникна през вратата.

— Какво е това? — Възрастната жена присви очи и се загледа в нещо, което лежеше на пода.

Ема проследи погледа й. Ъгълът на тетрадката се подаваше изпод бялата покривка на леглото.

— О, тъкмо си пишех в дневника — промърмори тя с безразличие и подритна тетрадката по-навътре.

Баба се облегна на касата. Както обикновено тя беше облечена в безупречен, ръчно ушит костюм от туид и носеше обувки с високи токчета. Червилото й беше безупречно, а докато вървеше, косата й дори не помръдваше. От дрехите й се носеше съвсем лек мирис на цигарен дим. Ема се зачуди дали господин Мърсър наистина не го беше забелязал досега.

— Имаш ли да пишеш домашно?

— Всъщност не — отвърна Ема. — Приключих с всичко.

— Добре. Значи можеш да дойдеш с мен. — Баба Мърсър й протегна ръка. — Партито на баща ти е утре и той ме помоли да свърша това-онова. — Тя се намръщи. — Всъщност не може да се каже, че ме е молил, но аз смятам, че трябва да се погрижа за някои неща. Знаеш ли, че майка ти изобщо не се е захващала със схемата за осветлението?

Ема отвори уста, но бързо я затвори. Според нея госпожа Мърсър беше планирала всичко до последния детайл. Тя звъня безброй пъти на доставчиците на храна, като допълваше и преправяше менюто. Бяха наели салса група и нощем госпожа Мърсър репетираше танцувалните движения, защото никога през живота си не беше танцувала салса. Ема смяташе за много сладко това, че жената влага такива усилия да направи партито за рождения ден на мъжа си специално. Но нямаше смисъл да спори с баба. Тя й изглеждаше като човек, който прави всичко по своя начин, без „ако“ или „но“.

Зачудих се дали не съм взела от нея моя инат. Но след това си спомних: бях осиновена. Баба нямаше нищо общо с гените ми.

След няколко минути Ема вече беше облякла памучна рокля и беше обула обувки на ниски токчета — баба беше заявила, че дънките и тениската й са твърде „мърляви“ за „Нийман Маркъс“ — и седеше на облечената в плюш пасажерска седалка в кадилака. А малко по-късно двете вече се разхождаха покрай щанда с парфюми в „Нийман Маркъс“. Носът на Ема започна да я смъди от различните миризми.

В главата ми се завъртя нов спомен. Вървях из „Нийман“ заедно с баба и бях много по-малка. Едно момиче от щанда на Есте Лаудър попита дали искам да ме гримира и баба ме настани на столчето.

— Това ще е нашата малка тайна — рече тя със заговорнически глас. Може би все пак тя не беше чак толкова лоша.

Възрастната жена свали кожените си шофьорски ръкавици.

— Очакваш ли с нетърпение рождения ден на баща си?

— Разбира се — отвърна Ема. — Ако не друго, поне ще се радвам мама отново да се успокои.

— Ще си доведеш ли кавалер? — попита баба, спирайки да подуши новия парфюм на Диор.

— Да — рече Ема.

— Да не е онова момче, което ти навлече всичките неприятности? — попита рязко баба Мърсър.

— Теър ли? Как разбра са него? — попита изненадано Ема. Теър беше тайното гадже на Сътън.

— Сестра ти ми каза преди няколко месеца — отвърна баба и се запъти към асансьора. — Каза, че на всички им е ясно. Освен това добави, че любовта ти към него е… ох, как точно се изрази? Маниакална, може би? Опасна.

Внезапно на Ема й прилоша от миризмите на парфюмите. Защо й е на Лоръл да разказва разни неща на баба за Сътън и Теър?

А моята любов към Теър не беше маниакална. Но тази на Лоръл беше.

— О — рече тихо Ема. — Не. Ще доведа някой друг. Казва се Итън Ландри.

— Добре — отвърна баба. — Защото, честно казано, мисля, че сестра ти ревнува малко. — Тя внезапно се спря пред рафта с шалове и хвана Ема за ръката. — Знам, че се държа твърде строго с теб, скъпа. И понякога съм твърде студена. Но просто искам най-доброто за теб. Искам да водиш най-добрия живот и се тревожа, когато чувам, че се замесваш в разни неприятности или се срещаш с неподходящите момчета, или не получаваш най-добрите оценки, на които си способна, или пък се карате със сестра ти. Просто искам да си в безопасност. Не искам да свършиш като… — Тя замълча и сви устни.

Ема се намръщи.

— Като кого?

През лицето на баба Мърсър премина сянка. На Ема й се стори, че вижда страх. Но някъде до тях нещо изтрополя и тя се обърна. Някой беше съборил цял рафт с шалове. Продавачките бързо притичаха и започнаха да ги събират.

Когато баба се обърна към Ема, лицето й отново беше спокойно.

— Честно казано, притеснявам се и за Лоръл. Само на мен ли ми се струва, или тя наистина е малко… разсеяна напоследък? Като че ли нещо й тежи?

Ушите на Ема пламнаха.

— Ами може да се каже — промърмори тя повече на себе си, отколкото на бабата на Сътън.

— Знаеш ли какво е то?

Пот изби по тила на Ема и с крайчеца на окото си тя зърна проблясък от руса коса. Когато се обърна към вратата, тя беше убедена, че е зърнала някой, който бързо се е скрил.

— Нямам представа — отвърна момичето и преглътна.

— Добре. — Баба стисна чантата си под мишница и закрачи към асансьора. — Каквото и да е то, по всичко личи, че не замисля нещо добро.

Без майтап, помисли си Ема, докато вървеше след възрастната жена.

Вцепених се от леден страх. Едно нещо беше сигурно. Ема трябваше да претърси колкото се може по-скоро стаята на Лоръл и да сложи веднъж завинаги край на тази шарада.