Опасни тайни

15. Изненада за рожден ден

Ема слезе от колата на господин Мърсър и го изчака да даде ключовете на русокосия камериер, облечен в униформа в червено и златно.

— Добре дошли в Лоус Вентана Кениън, господин Мърсър — пропя младежът, махвайки с ръка към хотела зад гърба му.

— Благодаря — кимна господин Мърсър и уверено закрачи към входа на курорта, сякаш беше идвал тук стотици пъти. И сигурно беше така — Сътън сигурно също беше идвала. Но за Ема това място беше абсолютно ново. Паркингът беше пълен с бентлита, мерцедеси висок клас и лъскави поршета. Самият хотел беше построен от кафеникав камък и се вписваше добре в осеяната с кактуси планина, която се издигаше зад него. От двете страни на входа имаше два врящи казана, а през голямата стъклена двойна врата се виждаше луксозно мраморно фоайе. „Момиче от малък град влиза в петзвезден хотел“, побърза да измисли Ема поредното вестникарско заглавие. В сравнение с този хотел малкият спа курорт в Невада, където Ема беше работила като камериерка, изглеждаше като занемарена автомивка.

В съзнанието ми проблесна спомен. Видях се как заедно с приятелките си карам курс по йога в двора на това място. Личеше си, че е лято, защото всички се потяхме, а беше една седем сутринта. В края на курса, когато инструкторката каза на всички да легнат и да прояснят съзнанията си, в моята жужаха безброй мисли. Въпреки това не можех да разбера какво точно ме притесняваше. Това, че се срещах едновременно с Гарет и Теър? Ревнивата ми по-малка сестра? Дали знаех, че оставаха няколко седмици — или може би дори дни — до моята смърт?

— Тъкмо пристигнахме — каза Лоръл по телефона си, когато двете с Ема влязоха във фоайето. Тя говореше с госпожа Мърсър, която бе дошла тук няколко часа по-рано, за да довърши някои неща. Баба беше пристигнала с нея и сигурно пренареждаше салфетките и сребърните прибори по масите.

Лоръл прибра телефона в чантата си и стрелна Ема с поглед.

— Не ми изглеждаш в особено купонджийско настроение. Я живни малко!

Ема се опита да не потрепне. Лоръл се беше прибрала вкъщи около пет минути след като Ема беше избягала от стаята й. Беше я видяла как влиза в спалнята си и застава по средата на килима, потупвайки замислено с пръст по устната си. След това се завъртя и впери поглед в Ема, която рязко се обърна и бързо влезе в банята, сякаш изобщо не се интересуваше от нея. Знаеше ли Лоръл, че е влизала в стаята й? Знаеше ли какво бе открила там?

Докато гледах Лоръл, образът на окървавената ракета изплува в съзнанието ми. Дали чувстваше някакви угризения? Как можеше да се преструва, че всичко е наред?

Ема отвърна със свиване на рамене на коментара на Лоръл и тръгна след господин Мърсър по павираната пътека. Тя минаваше покрай кристален фонтан, в който плуваха златни рибки с размера на хамстери. Когато зърна отражението си в огледалните стени на фоайето, тя не можа да се познае. Беше избрала смарагдовозелена коктейлна рокля и златисти обувчици от гардероба на Сътън. Етикетът с цената все още висеше на роклята; тя струваше повече от седемстотин долара. Ема колебливо я облече, ужасена, че може да разкъса някой шев или да я изцапа със сухия си дезодорант.

— Ето го и моят рожденик! — разнесе се познат, сипкав глас. Баба Мърсър, облечена в бална рокля в златисто и черно, която изглеждаше като тоалет, подходящ за Оскарите, се понесе елегантно през фоайето. Тя хвана господин Мърсър за ръката. — Ела, ела! — рече развълнувано жената. — Мястото изглежда великолепно!

Тя се усмихна на Лоръл и Ема и ги поведе покрай белите кожени дивани, които бяха подредени около камината. Дървеният под беше застлан с килими от волски кожи на кафяви и черни петна. Баба бутна двете стъклени крила на вратата и излезе на каменна веранда, обградена от пустинни полета с изглед към изкуствено езеро. Тя вече беше пълна с гости. Мъжете носеха тъмни сака, ленени панталони и официални ризи, а жените бяха облечени в шикозни, обсипани с бижута коктейлни рокли. Слънцето беше надвиснало над хоризонта и обагряше небето в захаросано розов цвят, а сервитьорките сновяха из тълпата и разнасяха коктейли.

— Кристин направо е надминала себе си — рече господин Мърсър с тон, който сякаш намекваше, че не е трябвало да се престарава толкова, но Ема веднага усети, че е изключително доволен.

Баба се намръщи.

— Аз също помогнах — рече остро тя.

Вместо да отговори на майка си, господин Мърсър впери поглед в някой, който стоеше в другия край на верандата. Ема се надигна на пръсти и внезапен хладен полъх я накара да потрепери. Това беше Теър Вега, който изглеждаше много красив с вталеното си сако, бяла риза и прибрана зад ушите дълга коса. Той разговаряше с баща си и тръскаше непреклонно глава.

Лицето на господин Мърсър пребледня. Той се наведе към Ема и Лоръл.

— Коя от вас го покани?

Внезапно госпожа Мърсър се плъзна между тях. Тя изглеждаше прекрасно в роклята си от Даян фон Фюрсенберг, а на ушите й проблясваха диамантени обеци.

— Всичко наред ли е, скъпи? Партито не е ли великолепно?

Господин Мърсър я погледна строго.

— Какво търси той тук?

Майката на Сътън проследи погледа му и сви устни.

— Ами аз поканих семейство Вега — каза тя. Очевидно полагаше доста усилия гласът й да прозвучи спокойно. — Напълно естествено е да предположат, че поканата включва и Теър. Моля те, успокой се и се забавлявай. Нали не искаме да създаваме вълнения.

Лицето на господин Мърсър се вкамени.

— Не забравяйте какво ви казах, момичета — рече той и тъмните му очи проблеснаха. — Надявам се, че мога да ви вярвам.

Ема разпери отбранително ръце.

— Разбира се!

— Винаги можеш да ми вярваш, татко — додаде Лоръл със сладък глас и прибра кичур руса коса зад ухото си.

Почти веднага след това неколцина гости отведоха господин Мърсър настрани и Ема тръгна към бюфета, който беше зареден с всевъзможна храна — от сандвичи до филе миньон, от зеленчуци на грил до всевъзможни суфлета.

След като лапна едно кашкавалено кубче, Ема се огледа, за да види дали не са пристигнали приятелките й или Итън. В тълпата забеляза една от съседките на Мърсърови, която ръкомахаше, разказвайки нещо на група жени.

— И тогава извикахме пастор Уилкинс в онзи книжен клуб! Кой би могъл да знае, че Книжният клуб на Опра може да е толкова расистки! — пропя тя.

Две малки момичета си пийваха коктейли „Шърли Темпъл“ на бара, преструвайки се на възрастни. Ема съзря господин Чембърлейн, бащата на Шарлът. Той стоеше, прегърнал през кръста майката на Шарлът, който беше облечена в къса рокля с леопардов десен, която обгръщаше плътно безупречната й фигура. Точно в този миг бащата на Сътън прекоси верандата и тупна силно господин Чембърлейн по гърба. Бащата на Шарлът промърмори нещо в ухото му и господин Мърсър отметна глава назад, смеейки се гръмогласно.

Ема примигна. Тя нямаше представа, че двамата мъже се познават. Беше се срещала с господин Чембърлейн само веднъж, в нощта, когато беше пристигнала в Тусон. Той я беше поздравил смутено на паркинга край каньона Сабино, сякаш Ема го беше хванала да върши нещо забранено. Тя усещаше, че нещо не е наред в семейство Чембърлейн, но Шарлът никога не отваряше дума по въпроса, а Ема не обичаше да си навира носа в чуждите дела.

— Сътън? — дочу се нечий глас наблизо.

Ема се обърна и едва не се сблъска с Шарлът, Мадлин и близначките Туитър. Всички бяха облечени в разкошни коктейлни рокли. Шарлът носеше червено, което подчертаваше прасковената й кожа, Мадлин беше облечена като жена вамп в пурпур и черно, а близначките се бяха докарали в лъскави сребриста и златиста рокли, които едва покриваха бедрата им.

— Кажи зеле! — извика Габи и нагласи телефона си, за да направи снимка. — Ще пусна туит за това колко забавни могат да бъдат партитата за петдесет и петия рожден ден — стига да се отнесеш към тях по подобаващ начин. — Тя намигна.

Шарлът преметна ръка през раменете на Ема.

— Добре ли си прекарваш?

— Тук наистина е много красиво — отвърна Ема, поглеждайки към майката и бащата на Сътън. Двамата стояха пред една голяма маса, отрупана с подаръци. Господин Мърсър поклащаше глава, а изразът на лицето му казваше „Не може това всичкото да е за мен“.

— Къде е Лоръл? — Мадлин огледа тълпата. Преди някой да успее да отговори, тя сви рамене и изчезна нанякъде с думите, че отива да я потърси. Съдейки по бледото й лице, Ема разбра, че приятелката й се страхува, че Лоръл е с брат й.

Габи подпря ръката си на хълбок и също проследи Мадлин с поглед.

— Леле. До кога така? Тя не го изпуска от очи.

— Обзалагам се, че го прави заради баща им. — Лили махна към верандата. Господин Вега стоеше до съпругата си и държеше чиния, пълна с потопени в шоколад ягоди.

— Знаете ли какво чух? — прошепна Габи, без да спира да пише нещо на айфона си. — Бащата на Мадс притиска здраво Теър да навакса изпуснатото в училище. Освен това му е забранено изобщо да излиза от вкъщи заради това, че ги е подлудил с изчезването си. — Очите й се разшириха. — Според вас той защо изчезна? Мадс не иска да говори. Смятате ли, че е организирал порно канал?

— Не! — възкликна Ема, преди да успее да се спре.

Шарлът я погледна с любопитство.

— Знаеш ли къде е бил Теър?

— Разбира се, че не — побърза да отвърне Ема. — Но той не би се занимавал с това.

И тогава, между бавно разтапящите се ледени скулптури, тя зърна едно момче, облечено с тъмни панталони и светлосиня риза, което тъкмо беше застанало на прага на вратата към верандата. Сърцето й подскочи.

— Итън! — извика тя и му махна с ръка.

Той се огледа няколко пъти, преди да я види. Усмихна се широко и тръгна право към нея, без да се изкушава от сервитьорките и таблите с питиета и храна, които носеха те.

— Здравей — каза Итън и я огледа от главата до петите. — Изглеждаш невероятно.

Ема го целуна по бузата и пеперудите отново запърхаха в стомаха й.

— И ти изглеждаш страхотно. — Момичето прокара пръсти през все още влажната му коса. Кожата му ухаеше на глицеринов сапун.

Итън поздрави Шарлът и близначките Туитър, които го посрещнаха като стар приятел, след което огледа бюфета с храна, който вече включваше шоколадов водопад и поне десетина различни видове пай и тихо подсвирна.

— Това е направо невероятно.

— Всичко се изяжда — рече гордо Ема.

— Не знаех, че тук ще има толкова много хора от „Холиър“ — отбеляза Итън.

Едва тогава Ема забеляза съучениците си, които се смесваха с тълпата. Имаше момичета от отбора по тенис и техните родители, включително Ниша, която сякаш сияеше в късата си бяла рокля. До нея се виждаше баща й. Едно момиче от класа по немски стоеше близо до бара заедно с две момчета от отбора по тенис, а група момичета, които Ема си спомни от партито за рождения ден на Сътън, се бяха скупчили край струнния квартет и се кискаха. Доста хора гледаха към Ема и Итън така, сякаш те бяха новата ВИП двойка.

Ема си взе чаша газирана вода от една преминаваща сервитьорка и сви рамене.

— Мисля, че госпожа Мърсър участва в родителския комитет. Сигурно през годините се е сприятелила с други родители.

Итън наведе глава.

— Да, моите родители никога не са се интересували от тези комитети.

Ема го стисна за ръката и бързо го целуна, преди да го придърпа в едно уединено ъгълче.

— Намерих нещо в стаята на Лоръл — каза тя и си пое дълбоко дъх. — Мисля, че е оръжието на убийството.

Очите на Итън се разшириха, когато Ема му разказа за тенис ракетата.

— Открадна ли я?

— Не. Притесних се, че ще забележи липсата й. А сега по нея има и мои отпечатъци.

Итън се обърна за миг към тълпата и проследи с поглед един преминаващ сервитьор, който носеше поднос, пълен с парчета плодова торта.

— Това може да е твоето доказателство — рече той с напрегнат глас.

— Знам, но как ще го използваме? — попита настоятелно Ема. — Само ако можехме да дадем за изследване кичура коса или малко от кръвта… но за да го направим, трябва да кажем на ченгетата, че Сътън е мъртва. — Тя прехапа устни и се замисли за миг. — Предполагам, че мога да напиша анонимно писмо, в което да им разкажа всичко, а след това веднага да напусна града. Така, ако се опитат да ми припишат нещо, вече ще ме няма. А и без това съм станала доста добра в започването на нов живот под чуждо име. — Момичето се засмя тъжно.

Итън изглеждаше ужасен от предложението.

— Но човекът, който е убил Сътън, може да тръгне след теб — заради това, че си напуснала града или заради това, че си разкрила на всички смъртта й. Освен това къде ще отидеш? Какво ще направиш? Животът ти е тук. И е невероятен.

— Животът на Сътън е невероятен — поправи го Ема. — Но си прав. Нямам представа как да постъпя. Вече нямам живот. Нямам нищо.

Тя се обърна и огледа осветеното от лампи езеро, спокойните скали, зашеметяващия залез. Мелодията, изпълнявана от струнния квартет, се носеше из въздуха. Ема си позволи за миг да се наслади на красотата и на мисълта, че това може да е нейният живот.

Итън се наведе към нея.

— Имаш мен — напомни й той.

Тя улови ръката му.

— Благодаря на бога за това.

Когато се откъснаха един от друг, Ема почувства как някой я гледа от другия край на верандата. Това беше Лоръл, която разговаряше с Мадлин и стоеше до Теър по-близо, отколкото би се харесало на господин Мърсър, но той и без друго не се виждаше никъде. Лоръл гледаше злобно и Ема усети, как в сърцето й се прокрадва страх.

Итън също забеляза Лоръл и притисна Ема силно към себе си. Но дори прегръдката му не можа да я накара да се почувства по-добре. Всъщност присъствието на толкова много хора започваше да я задушава. Тя хвана Итън под ръка.

— Искам да си наплискам лицето с вода. Веднага се връщам.

Итън кимна.

— Искаш ли да дойда с теб?

— Всичко е наред. Просто искам да остана за минутка сама. — След тези думи тя прекоси верандата и се запъти към фоайето. Волската кожа, просната на пода пред гигантската камина. Изсечените от камък маси, върху които бяха поставени засадени в пръстени грънци орхидеи. Снимките на изтъкнати хора, поставени в сребърни рамки, които украсяваха стените.

Докато вървеше по дългия коридор, тя чу шепот и се спря. Двама души разговаряха в една от тъмните зали за конференции. Щеше да продължи напред, но веднага разпозна дрезгавия глас на пушач.

— Виждал ли си се отново с нея? — попита баба. Тихият й глас беше натежал от гняв.

— Д-да — отвърна нечий треперлив глас. Ема притисна длан към устата си. Това беше бащата на Сътън.

Тя надникна зад ъгъла. Господин Мърсър и бабата на Сътън стояха пред една зала, близо до голям бял екран. Възрастната жена беше настръхнала. Горната част на тялото й се беше навела застрашително към сина й.

— Какво ти става? — изсъска тя. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще го удари. — Тя е отрова за това семейство. Веднага трябва да престанеш с това.

— Но…

— Няма „но“. Ами ако Кристин разбере?

Ема примигна стреснато. Вижда се с нея. Отрова за семейството. Ако Кристин разбере?

Да не би господин Мърсър да си имаше любовница?

И аз не можех да повярвам. Баща ми не изглеждаше такъв човек. Държеше се като примерен гражданин, посветен на семейството си и на лекарската си практика. Нима всеки в това семейство пазеше по една ужасна тайна?

— Сътън?

Зад Ема внезапно отекнаха стъпки. Тя подскочи и се обърна, блъсвайки една дълга каменна маса към стената. Пред очите й се появи лицето на Теър и той отново прошепна името й:

— Сътън?

Но преди Ема да успее да отговори, голямата, издължена ваза на масата се залюля застрашително. Тя се наклони като в забавен каданс, полетя към пода и се разби на хиляди парченца.

Господин Мърсър и баба се сепнаха. Погледите им се отместиха от вазата към Ема. Кръвта се отдръпна от лицето на баба Мърсър. Устните на сина й оформиха едно беззвучно О. Ема не отместваше поглед от бащата на Сътън. Той прокара ръка през косата си и с пламнали очи се запъти към нея.

— О, Господи! — изписка тя. Когато се обърна, Теър вече се беше отдалечил и се шмугна в мъжката тоалетна. Без да обръща внимание на полюляващата се врата, тя се затича към изхода и изхвърча от хотела.

Аз не изоставах от нея — по-далеч от баща ми, по-далеч от партито, към обширната пустиня. Но нещо, което успях да зърна в очите на баща ми, докато Ема бягаше, задвижи колелцата в съзнанието ми и внезапно се хвърлих с главата напред в поредния спомен.

Който определено нямах никакво желание да виждам.