Опасни тайни

6. Шкафче с улики

Същия следобед слънчевите лъчи напичаха безмилостно отбора по тенис на „Холиър“, докато момчетата изпълняваха упражненията си за разтягане. Всички изпълняваха своите собствени версии на различни пози от йога. Клара се навеждаше в поза кучешко протягане. Шарлът протягаше крак зад гърба си. Лоръл седеше на няколко крачки от останалите и увиваше около глезена си бял ластичен бинт. Изглеждаше потънала в мислите си — сигурно свързани с Теър.

Въпреки че имаше забрана да носят телефоните си на тренировки, Ема държеше в ръката си айфона на Сътън и четеше последните есемеси от Итън.

Толкова ме е яд за бала, пишеше той.

Не се ядосвай, написа му в отговор Ема. На нас ни хрумна идея, която ще го компенсира.

Внимавай!, предупреди я Итън. Наистина ли искаш да си създадеш нови неприятности?

Ще бъде страхотно, написа бързо Ема. Гарантирам! Хей, играта довечера остава ли?

Вечерта щеше да има футболен мач с техните конкуренти от училище „Уийлър“, който щеше да затвърди мястото им на областните финали. Като Сътън от нея се очакваше да присъства. Като приятел на Сътън, от Итън също се очакваше да присъства.

Така мисля, написа Итън. Дори през телефона Ема можеше да усети колебанията му. Първият ми футболен мач… а вече съм последен курс. Ха-ха.

И на мен ми е първи, ако това ще те накара да се чувстваш по-добре, написа в отговор Ема. Ще те взема в 7.

— На Итън ли пишеш? — подразни я Шарлът, която се приближи до Ема и се тръсна на пейката до нея.

Ема прикри екрана с ръка.

— Откъде разбра?

— Защото на лицето ти е залепена една голяма, глупава, влюбена усмивка — смушка я приятелката й.

— Преди да отменят бала се носеха слухове, че Итън ще бъде избран за Крал на Жътварския бал.

Ема зяпна изненадано.

— Наистина ли?

— Не се прави на изненадана. Той излиза с теб. Разбира се, че ще бъде номиниран. — Шарлът раздели конската си опашка на две и я стегна здраво.

— Готови ли сте, жени? — прогърмя силен глас.

Всички вдигнаха глави и видяха треньорката Маги, облечена в лъскави, тъмносини шорти и бяха тениска с щампа на „Холиър“, която бе застанала разкрачена, с ръце на кръста, в края на корта. Две момичета се изхилиха. Маги винаги ги наричаше „жени“ или „жените на Холиър“, а веднъж дори „жени с ракети“.

— Днешната тренировка ще подложи на изпитание волята ви — продължи Маги, крачейки покрай осовата линия. — Разпределила съм ви така, че да се паднете с партньор, който напълно отговаря на уменията ви. Ще започнем с нашите капитанки, Ниша и Сътън. — Маги направи драматична пауза, сякаш очакваше да избухнат ръкопляскания. Когато такива не последваха, тя хвърли две мъхести топки за тенис към Ниша. — Корт номер шест, дами — рече треньорката, сочейки към най-отдалечения корт.

Шарлът се усмихна съчувствено на Ема — обикновено спарингите с Ниша не бяха нещо, което Сътън приемаше с въодушевление.

Ема сви рамене.

— Става — промърмори тя.

Шарлът я погледна изненадано, но не каза нищо.

Докато вървяха към корта, Ниша погледна странично към Ема, сякаш се опитваше да отгатне дали двете отново бяха в позицията на съпернички или примирието им от предишната вечер продължаваше.

Ема й се усмихна приятелски, с надеждата, че така ще я успокои.

— Може ли първо да се поразтегнем още малко? — попита тя. — Малко съм схваната след снощи.

Ниша въздъхна с облекчение.

— Да, аз също.

Зад гърба им се разнесе тропот на крака и момчетата от отбора по футбол започнаха да правят загряващите си обиколки на игрището.

— Здрасти, Ниша — извика Гарет.

— Здрасти — отвърна вяло Ниша, махвайки му в отговор.

След това Гарет забеляза стоящата до нея Ема и лицето му помръкна.

Настъпи неловка тишина и момичетата продължиха да вървят мълчаливо няколко секунди.

— Значи все още се виждаш с Гарет? — попита Ема с възможно най-приятелския тон на гласа, който успя да измайстори. Тя си спомни как предишната вечер Ниша беше избягнала отговора на въпроса й.

Ниша придърпа презрамките на тъмнолилавия си потник.

— Всъщност никога не сме излизали сериозно — отвърна тя. — Той тръгна с мен само за да ти отмъсти.

Тогава Ема си спомни въпроса, който всъщност бе искала да зададе на Ниша предишната вечер.

— Мога ли да те попитам нещо, което е доста странно?

Ниша подпря ръце върху облечените си в бели хавлиени шорти хълбоци и зачака.

Ема преглътна тежко.

— Сигурна ли си, че онази нощ, когато отборът по тенис нощува у вас, сестра ми е била през цялата нощ там?

Погледът на Ниша се отмести встрани.

— Защо?

— Просто си мисля, че е била някъде другаде и ме е излъгала. Сестрински работи — отвърна Ема. — Няма да ти създавам неприятности. Но ако си спомняш нещо, моля те, кажи ми.

По веждите на Ниша се появиха ситни капчици пот. Най-накрая тя въздъхна.

— Предполагам, че няма как да съм сто процента сигурна, дали е останала през цялата нощ.

Сърцето на Ема се разтупка.

— Беше ли там на сутринта, когато се събуди?

Ниша отметна кичур коса от лицето си.

— Ами, не.

— Дойде ли на закуска? — попита Ема, стискайки здраво ракетата си.

Ниша повдигна едното си рамо и го отпусна.

— Значи не е останала през цялата нощ — рече Ема. — Но ти ми каза, че е била там.

Очите на Ниша проблеснаха.

— Господи, Сътън. Опитвах се да те ядосам! Бях бясна, че си казала на Лоръл да не се движи с мен. Исках да научиш, че така или иначе те е пренебрегнала и е дошла на гости.

Ема едва чуваше думите й. Тя отстъпи назад и се обърна да погледне към Лоръл, която играеше срещу Шарлът на корт номер едно. Сестра й изпрати една висока топка, която прелетя покрай протегнатата ракета на Шарлът. После се разтанцува победоносно, като някой съвсем нормален тийнейджър. Но Ниша току-що й беше дала потвърждение. В онази нощ Лоръл не се беше върнала у тях. Внезапно Ема се почувства така, сякаш някой бе изсмукал всичкия въздух от дробовете й. Тя се наведе напред, взирайки се в спечената кал на земята.

— Хей, добре ли си? — Сянката на Ниша падна върху Ема. — Изглеждаш така, сякаш всеки момент ще припаднеш.

— Аз просто… имам нужда от вода — заекна Ема. — Веднага се връщам.

Тя се отправи към училището, стараейки се да запази спокоен вид. Бутна двойната врата и влезе в съблекалнята на момичетата. Повдигна й се от миризмата на пластмаса и застояла храна. До дървената пейка се въргаляше половин шоколадова бисквита. Тя огледа кабинките, успокои се, че няма никой и потърси шкафчето на Лоръл, което беше украсено със стикери на метеори, златисти тенис ракети и името й, написано с лилави заоблени букви. Ема докосна ключалката и занули комбинацията й. Трябва да намеря нещо, помисли си трескаво тя. Каквото и да е.

Затаих дъх. Това ми изглеждаше много опасно. Оставаше ми само да се надявам, че тя знае какво прави.

Ема се извъртя и ритна силно основата на шкафчето — в предишното й училище в Хендерсън Алекс я беше научила, че ако занули ключалката и ритне вратичката, ще я отключи. Шкафчето изскърца и се отвори. Бинго.

На дъното му лежаха няколко тетрадки, заедно с дебел учебник по химия. На най-горния рафт имаше дезодорант с аромат на пъпеш. Ема свали кафявата кожена чанта на Лоръл от закачалката и я отвори нетърпеливо, също като някое хлапе, което бърза да си види подаръците на Коледа. Айфонът на Лоръл, пъхнат в розов неопренов калъф, се намираше в страничния джоб, заедно с няколко обвивки от дъвки и разни химикалки. Ема прибра отново мантата в шкафчето и затвори вратата за всеки случай, ако някой се появи. Последното нещо, от което имаше нужда, бе някой да каже на Лоръл, че е видял сестра й да рови из нещата й.

След това с треперещи пръсти Ема прегледа есемесите — от най-новите, до онези отпреди месец. В понеделник беше писала на Теър:

Радвам се, че поговорихме.

Друг есемес до Теър, по-рано същия ден:

Важно е, не казвай на никого.

Докато Теър беше в клиниката имаше само няколко Къде си? Но дори есемесите на Лоръл до Шарлът и Мадлин бяха странно лаконични — неща като изв. че не дойдох, нещо изникна и трябва да поговорим, без всякакви подробности. Сякаш бе очаквала, че някой ще рови в телефона й.

Ема взе айфона на Сътън и бързо направи няколко снимки на съобщенията — щеше да се занимава с разшифроването им по-късно. Най-накрая стигна до трийсет и първи август, денят, в който Сътън беше умряла. Лоръл бе изпратила сума ти есемеси през този ден, но само един до Сътън, в 22:43 часа. Когато Ема го прочете, гърлото й пресъхна и зрението й се замъгли.

Следващия път като те видя си мъртва.

Ема се облегна на шкафчето, притиснала длан към устата си.

Аз продължавах да надничам през рамото й и да чета есемеса; черните букви изпъкваха на фона на зеленото прозорче. Внезапно екранът ми се стори твърде ярък, неоновия му блясък ме заслепи изцяло. И тогава сякаш нещо се размести в съзнанието и се потопих в спомена.