Опасни тайни

19. Едно голямо нещастно семейство

Ема остана така през остатъка от нощта, завита до брадичката. Всяко изскърцване или прошумоляване караше сърцето й да се разтупка. Когато в шест часа чу алармата на часовника на господин Мърсър, последвана от скърцането на стъпалата, когато той слизаше, за да си обуе маратонките, тя се залепи за прозореца и го видя как тича надолу по улицата с лекота и безгрижие. Сякаш не беше убиец. Сякаш не се беше опитал през нощта да влезе в стаята на Ема и може би да убие и нея.

В десет часа Ема вече беше принудена да отиде в банята. Тя неохотно се измъкна от леглото и се затътри до вратата в дъното на коридора, след което я заключи зад себе си. Пусна душа, позволявайки на шумолящата вода да заглуши хлипанията й. Когато най-после успя да се вземе в ръце, тя спря водата и забърса с ръка запотеното огледало. Погледна отражението си и за секунда се престори, че се взира в синьо-лилавите очи на Сътън.

— Имам нужда от теб, Сътън — прошепна тя. Знаеше, че е лудост да разговаря с мъртвата си близначка, но самата тя не се чувстваше психически добре. — Кажи ми какво да правя. Кажи ми как да разгадая убийството ти. Кажи ми как да го улича.

Аз я гледах и си мечтаех да мога да запиша всичките си спомени на дивиди и да ги пусна на полицай Куинлън. Но нямаше как да го направя. Можех само да наблюдавам и да се надявам, че сестра ми няма да свърши като мен.

След като Ема се облече, тя отвори вратата и се озова пред Лоръл, която тъкмо бе вдигнала ръка, за да почука.

— Ето те и теб — каза тя. — Готова ли си за закуска или все още не се чувстваш добре?

Ема се втренчи в сестрата на Сътън. Мускулите й се напрегнаха по навик и тя стисна зъби, но в този момент се усети — Лоръл, всъщност, вече не беше заподозряна. Изведнъж й се прииска да протегне ръце и да прегърне момичето, просто защото то не беше убило Сътън.

В този момент осъзна какво означава въпросът на Лоръл. Закуската означаваше среща с господин Мърсър.

— Ами още не чувствам добре — промърмори тя.

— О, я стига. — Лоръл хвана Ема под ръка. — Прочутите палачинки на татко веднага ще те оправят.

Преди Ема да успее да възрази, Лоръл я поведе надолу по стълбите към кухнята. Когато Ема зърна до печката изпънатия гръб на господин Мърсър, който изливаше тестото за палачинки в тигана, тя замръзна на място. Баща — убиец играе ролята на грижовен глава на семейството, помисли си тя, представяйки си зърнеста черно-бяла фотография на господин Мърсър, който държи шпатула и се хили маниакално на фотографа.

Аз също гледах баща си; искаше ми се да можех да го сграбча изотзад и здраво да го разтърся.

— Как можа да го направиш! — изкрещях в гърба му. — Аз ти вярвах! Обичах те! — Но както обикновено гласът ми веднага се изпари, сякаш бях изкрещяла в безвъздушен тунел.

Господин Мърсър се обърна и погледна към Ема. Устните му потрепнаха конвулсивно, сякаш полагаше огромни усилия, за да прикрие гнева си от Лоръл.

— О, Сътън. Вече си будна. — Той се почеса смутено по носа. — По-добре ли се чувстваш?

Ема наведе очи, усещайки как бузите й пламват.

— Аха — промърмори тя.

Лоръл се настани на обичайното си място край масата.

— Пропусна най-хубавата част от партито на татко, Сътън — тортата. Беше не-ве-ро-ятна! Но като че ли напоследък ти стана навик да си тръгваш по-рано от партита, включително купона за рождения ти ден. — Тя завъртя очи.

— Получих доста неприятно хранително отравяне — промърмори Ема, притискайки демонстративно корема си. — Всъщност май трябва да се кача горе и пак да си легна. Леко ми се вие свят.

— Глупости. Малко храна в стомаха само ще ти помогне — разнесе се остър глас вляво от Ема. Тя се обърна и видя баба Мърсър, която седеше до масата с чаша кафе пред себе си. Очите й бяха студени и тя я огледа от глава до пети със свити устни. — Странно, не ми изглеждаш болна. — Възрастната жена отмести погледа си към господин Мърсър. — Нали?

Господин Мърсър потрепна, изпускайки черпака в купата с тесто за палачинки. Сърцето на Ема биеше толкова бързо, че сигурно всички го чуваха.

— От какво мислиш, че си се натровила? — попита Лоръл с разтревожено изражение на лицето. — Дано не ме хване и мен.

Ема пристъпи от крак на крак; изобщо не можеше да си спомни какво бяха сервирали на партито.

— Ами хотдог, сигурно — изтърси тя, сещайки се за последния път, когато се беше натровила с хотдог във Вегас, купувайки го от една улична сергия.

Баба я погледна навъсено.

— Хм. Според мен храната беше великолепна. Сигурна ли си, че стомахът ти не се е разстроил от… нещо друго?

— Тя каза, че е храната, мамо — сопна й се господин Мърсър. — Остави я на мира.

Баба Мърсър се намръщи, но замълча.

Лоръл се въртеше на масата, шарейки с поглед по лицата им.

— Някой ще ме осветли ли какво става?

Никой не отговори. Ема се сви до стената; искаше й се баба да си беше държала устата затворена. Тя си играеше с огъня — и изобщо не се усещаше.

В този миг в кухнята връхлетя госпожа Мърсър, грейнала от щастие.

— Всички са будни! — пропя тя. — И имаме палачинки за закуска! Превъзходно! — Тя изприпка до господин Мърсър. — А как е моят рожденик? Хареса ли ти партито?

Господин Мърсър преглътна трудно и промърмори едно далеч не толкова ентусиазирано да.

Госпожа Мърсър го смушка в ребрата.

— Можеш да си малко по-доволен! Според мен партито имаше зашеметяващ успех! Не си ли съгласна, Глория?

Тя погледна към баба. Възрастната жена все още гледаше Ема.

— Мисля, че имаше и добри, и лоши моменти — отвърна тя с напрегнат глас.

Госпожа Мърсър замълча и погледът й зашари между тях.

— Пропускам ли нещо? — попита колебливо тя.

— И на мен ми се иска да разбера — рече Лоръл. — Държат се много странно.

— Напълно нормално си се държим — отвърна бързо господин Мърсър и тръсна няколко палачинки в чинията толкова силно, че едната едва не се изплъзна на пода. Той отнесе чинията на масата и седна на един от столовете. — Ето. Приятен апетит.

Госпожа Мърсър се пресегна за една палачинка и закачливото изражение се върна на лицето й.

— Момичета, снощи научих от господин Банерджи, че училищният бал е бил отменен заради някаква вандалска проява — рече тя. — Какво се е случило?

Лоръл грабна сиропа, който беше налят в една раирана керамичка кана.

— О, голяма глупост. Едни първокурснички го направиха, но понеже не пожелаха да си признаят, балът беше отменен. — Тя заля купчинката палачинки със сироп. — Но аз дочух, че всъщност са го отменили, защото учителите искат да използват парите, които са заделили за бала, за да отидат на конференция в някакъв спахотел в Сидона.

— Наистина ли? — рече госпожа Мърсър и сбърчи вежди. — Добре, ще повдигна този въпрос на следващата среща на родителския комитет.

Лоръл отхапа голямо парче от палачинката си и го прокара с портокалов сок.

— Довечера двете със Сътън ще се приберем по-късно. Отборът по тенис се събира на среща след тренировката. — Тя лъжеше, разбира се. Но родителите им в никакъв случай нямаше да одобрят идеята дъщерите им да влязат нелегално в училищния салон, за да организират бал. — Ще бъде забавно да се съберем и извън корта — пропя Лоръл. — Не си ли съгласна, Сътън?

Ема вдигна поглед от чинията с палачинки.

— Ами да — промърмори тя. — Наистина ще е забавно.

— Срещата беше идея на Ниша — продължи Лоръл, улавяйки погледа на Ема.

Очите на госпожа Мърсър грейнаха. Тя бе издигнала Ниша на пиедестал, като някаква тийнейджърска версия на Майка Тереза.

— Това момиче винаги мисли кое ще е най-доброто за отбора — промърмори тя.

Баба Мърсър погледна към Ема.

— Също като теб, Сътън. Помниш ли миналата година, когато направи онези тениски? Баща ти ми каза колко хитроумен надпис си измислила. Какъв беше точно?

Ема вдигна глава, почувствала четирите чифта очи върху себе си. Госпожа Мърсър и баба просто изглеждаха заинтригувани, но погледът на господин Мърсър беше студен и заплашителен. Тя можеше буквално да чуе мислите му: Не спирай да играеш. Дръж си устата затворена.

Ема скочи толкова рязко от мястото си, че една не обърна каната със сиропа. Не можеше и секунда повече да издържа това.

— Ъъъ, ще ме извините ли?

Госпожа Мърсър изглеждаше изненадана.

— Още ли не се чувстваш добре?

Ема поклати глава, като се стараеше да избягва погледите им.

Госпожа Мърсър изхъмка загрижено.

— Ох, горкото дете — каза тя, излизайки заедно с Ема от стаята. — Мога ли да направя нещо за теб? Да ти донеса ли малко джинджифилова бира? Искаш ли някои от любимите ти дивидита?

Ема погледна жената. Лицето й беше толкова мило, открито и щедро. Внезапно тя се изпълни със съчувствие към нея. Искаше й се да й каже: Съпругът ти те мами. Освен това мисля, че е убил дъщеря ти.

— Благодаря — промърмори вместо това тя, изправи се на пръсти и прегърна майката на Сътън. Когато се отдръпна от нея, госпожа Мърсър изглеждаше изненадана, но същевременно с това и трогната.

Тъга стегна гърдите ми. Осъзнах, че точно за това бях копняла в онази последна нощ, когато обикалях изгубена в каньона. Единственото, от което се нуждаех, бе да съм в безопасност при мама и при татко.

Нямаше как да знам, че точно баща ми е човекът, от когото трябваше най-много да се страхувам.