Опасни тайни

21. Блуждаещи съзнания

— И така, имаме голям пробив за партито в петък! — пропя Шарлът, когато в понеделник следобед се тръсна на стола до Ема в училищната библиотека. — Разговарях с мъжа от „Плюш“ и той се съгласи да е нашият бияч. Освен това получих страхотно предложение за ордьоврите от доставчика на храна, който мама използва. Не е ли страхотно?

Ема се опита да се усмихне, макар че беше изненадана от високия тон, на който говореше Шарлът. Не че дежурният библиотекар, колежанин с големи слушалки на ушите, им обръщаше внимание. Читалните в „Холиър“, беше забелязала Ема, почти не се използваха за учене. Дори децата, които четяха, всъщност бяха взели оръфани броеве на „Воуг“ и „Спортс Илюстрейтид“.

— И аз свърших доста неща! — възкликна Габи, придърпвайки си един стол. — Двете с Лили изпратихме поканите през уикенда и като че ли всички са навити. Някои хора ми се сториха доста нервни, тъй като ще се намираме в училищна собственост, но от сигурен източник научих, че Амброуз и останалите от администрацията ще са на онази конференция в Сидона.

— Теренът е чист — потвърди Лили. — Освен това казахме на всички да паркират по-далеч колите си, за да не привличаме внимание.

Шарлът се ухили на Ема.

— Наш собствен бал, спонсориран от „Игра на лъжи“.

— Аха — отвърна неопределено Ема. Тя се пресегна, за да извади телефона на Сътън от чантата си, но вместо това наклони масата. Книгите се изсипаха върху килима. Бутилката й с минерална вода се претърколи под съседната маса. Две момичета веднага скочиха и грабнаха книгите. Някакво момче, което Ема не познаваше, улови бутилката и събра гримовете на Сътън. Всичко се озова обратно в чантата й, без Ема дори да помръдне пръста си.

— Типично — рече Габи и завъртя очи. — Пак сме на върха, след като всички научиха за тайния бал и искат да бъдат поканени.

— Нещо притеснява ли те, Сътън? — попита загрижено Шарлът.

— Разбира се, че не — отвърна бързо Ема, макар да знаеше, че лъжата веднага ще бъде усетена. Цял ден си беше мислила за господин Мърсър, прехвърляйки всички подробности от случая в ума си.

— Така, поканих обичайните хора, плюс група ученици от училищния вестник, ученическия съвет, модния клуб и екипът, който прави годишника — докладва Габи, приглаждайки плисираната си, карирана пола. — Лили изпрати покани на второкурсниците и онези, които са предпоследна година, както и на няколко първокурсници. Гледаме да ограничим кръга, за да не ни спипат. Подлата четворка адски ще се вбесят — тях ги няма в списъка.

— Но няма да им пречим твърде усилено да ни се натресат, нали? — попита Шарлът.

— Аха. — Лили пишеше нещо на телефона си. — И тогава ще ги спипаме.

Шарлът погледна към Ема.

— Как се справя Итън с онзи запис? Идеята ти да го прожектираме на стената адски ми харесва.

— Мисля, че скоро ще го имаме — отвърна Ема. Всъщност нямаше представа как се справя Итън — записът не беше сред най-големите им приоритети.

Остатъка от предишната нощ бяха прекарали в мълчание, хванати за ръце и взрени в звездите, докато накрая Ема не се принуди да се прибере в дома на Мърсърови.

Момичето поклати глава. Господин Мърсър определено беше добър актьор — държеше се така, сякаш нямаше представа къде се е намирала колата на Сътън, преструваше се, че вярва на историята й, че е при Мадлин. Играеше перфектно ролята на любящ, макар и понякога строг баща. Възможно ли бе да е свикнал да лъже, да прикрива тайни? Възможно ли бе да има престъпно минало?

Тя си спомни за думите на баба Мърсър, че години наред са живели в Калифорния, преди внезапно да се преместят в Тусон, малко след като са осиновили Сътън. Може би там е имал криминално досие. Все пак хората не стават убийци просто ей така. Четвъртък, когато щеше да претърси кабинета на господин Мърсър, й се струваше толкова далеч. Може би ако преровеше миналото на господин Мърсър, тя щеше да открие предишни инциденти, които да й помогнат да докаже склонността му към насилие.

Склонност към насилие. Не можех да го възприема. Баща ми беше ли проявявал насилие преди онази нощ? Само да можех да си спомня.

— Земята вика Сътън — рече Габи, размахвайки ръце пред лицето на Ема. — Чуваш ли ме изобщо какво говоря?

Ема се обърна към тях и видя, че Габи, Лили и Шарлът я гледат озадачено. Тя се зачуди колко дълго се е отнесла. Отметна косата си през рамо и изпъна гръб.

— Абсолютно — излъга тя.

В този момент се разнесе пронизителният звук на звънеца. Всички се надигнаха от местата си и тръгнаха към вратата, като бъбреха ентусиазирано, тъй като това беше последният час за деня. Край тротоара чакаха автобусите. На изхода вече беше започнала да се образува верига от автомобили.

Мадлин ги чакаше в коридора, облякла палтото си. Шарлът бързо ги осведоми за намерението да съгласуват облеклата си.

Очите на Мадлин грейнаха.

— Ооо, пазаруване! Искате ли да отидем утре, когато приключите с тренировката?

Всички закимаха. Шарлът се обърна към Ема.

— Предполагам, че ще съобщим на Лоръл по време на тренировката.

Мадлин се намръщи.

— Не знам дали трябва да я включваме — тя ми изглежда твърде ангажирана с брат ми, за да ни помогне да осъществим плана. Мисля, че дори трябва да я лишим от привилегиите й в клуба „Игра на лъжи“.

— Това е малко прекалено, Мадс — рече Шарлът с успокояващ тон и пристъпи от крак на крак. — Нали, Сътън?

Ема бързо кимна. Сега, когато Лоръл вече не беше заподозряна, тя виждаше нещата в реалното им състояние: момиче, което си пада здраво по най-добрия й приятел. Лоръл искаше да прекарва колкото се може повече време с Теър, за да успее да го спечели — или за да го държи настрани от по-голямата си сестра.

Мадлин сви рамене, завъртя се на токчетата си и закрачи в обратната посока. Лили и Габи я последваха, без да спират да пишат на телефоните си. Шарлът хвана Ема за ръката и я поведе по коридора.

— Притеснява ли те нещо? — попита тихо тя.

Ема махна ластика от косата й и я остави да се разпилее по раменете й.

— Добре съм — отвърна тя. — Предполагам, че напоследък стресът ми идва в повече. — Макар че не можеше да разкаже на Шарлът какво точно става, тя се почувства добре, когато призна, че нещо не е наред.

— Мога ли да те питам нещо? — рече Шарлът, докато заобикаляха група момичета, които гледаха нещо на телефоните си. Ема дочу думите покана и таен бал. — На партито на баща ти не получи хранително отравяне, нали?

Ема рязко врътна глава. Отвори уста, но от нея не излезе никакъв звук.

— Някой каза, че те е видял навън с Теър — промърмори Шарлът през стиснатите си устни.

Ема започна да се изкачва по стълбите с пламнали бузи.

— Казаха, че сте се държали за ръцете — продължи Шарлът. — И че си изглеждала много разстроена.

Ема я погледна през рамо.

— Кой ти го каза това?

Шарлът спря на площадката между етажите и пропусна няколко ученици да минат покрай нея. После сведе поглед.

— Всъщност бях аз — аз ви видях. Но се притеснявам. Наред ли е всичко? За какво разговаряхте?

Ема погледна към Шарлът. За части от секундата се зачуди дали да не й признае всичко. Но как? Всъщност, Шар, аз не съм Сътън, а нейната близначка. Мисля, че баща й я е убил, а мен ме принуждава да се представям за нея, докато не реши, че и аз съм излишна. А, и още нещо, мисля, че той е блъснал Теър с колата на Сътън. Не е кой знае какво.

— Просто разговаряхме за миналото — отвърна тя с равен глас.

— Мислите ли пак да се съберете? Ами Итън?

— С Итън всичко е наред — отвърна Ема. — Както вече казах, просто говорехме за нещо, което се случи преди много време. Не е кой знае какво, кълна се. Спри да се притесняваш, чу ли?

— Просто напоследък не се държиш като себе си — възрази Шарлът. — Все едно от космоса са се спуснали извънземни и са подменили оная Сътън, която познавам, с някой друг.

Ема впери поглед в нея. Невероятно колко близо бе Шарлът до истината. Но после си пое дълбоко дъх, прегърна приятелката си през раменете и силно я притисна към себе си.

— Гарантирам ти, че не съм отвлечена от извънземни — рече тя. — Хайде да вървим на тренировка и да забравим за всичко това.

— Щом така смяташ — каза Шарлът поуспокоена.

След това двете тръгнаха към вратата, поемайки напряко към съблекалните. Някъде по средата на пътя Шарлът се спря и каза, че е забравила учебника си по математика в гардеробчето — трябваше да се върне да го вземе.

— Ще те настигна — извика тя, докато тичаше назад.

Ема продължи към съблекалнята. Автобусите бяха обвити в газовете, изпускани от ауспусите им. Някой от улицата наду клаксон. За да стигне до съблекалнята, тя трябваше да мине през задния паркинг, но по това време на деня там беше спокойно, защото на него обикновено паркираха учителите и персоналът. Но днес нещо привлече вниманието й. Някой беше застанал до черния си джип и я гледаше втренчено. Когато осъзна кой стои там, тя се спря и кръвта й изстина.

Това беше баща ми. И той гледаше Ема така, както беше гледал мен в нощта, когато умрях.