Опасни тайни

2. Гостуването на баба

На следващата вечер Ема зави по улицата към квартала на семейство Мърсър и изпъшка, когато кракът й натисна педала.

— Боли — изръмжа тя. Току-що бяха приключили една ужасна тренировка по тенис — тя включваше и пробягването на осем километра, преди изтощителните двубои и гимнастически упражнения — и тя едва успяваше да движи краката си. Защо Сътън не беше от ония хора, които обичаха да се свиват на дивана пред телевизора?

Лоръл седеше на пасажерското място и ровеше нещо в айфона си. Тя не обърна никакво внимание на коментара на Ема, макар че сигурно също изпитваше болка.

— Приятно ли си изкарахте снощи с Теър? — не можа да се сдържи Ема.

Лоръл вдигна глава и й се усмихна сладко.

— Всъщност, да. Беше наистина романтично — мисля, че може би дори ще отидем заедно на Жътварския бал.

— Ами Кейлъб?

Лоръл примигна, хваната натясно.

— Двамата не ходехме сериозно — отвърна най-накрая тя.

Ема изсумтя. Прииска й се да каже, че на Бала за Хелоуин всичко беше изглеждало твърде сериозно.

— А и теб какво те интересува? — сопна й се Лоръл, захващайки се отново с телефона си. — Нали сега си имаш Итън?

Ема потрепна, долавяйки отвращението в гласа на сестра си, когато произнесе името му. Приятелките на Сътън като че ли го приемаха доста добре, особено Лоръл. Всъщност тя я бе подтикнала да разкаже на останалите за връзката си. Дали се беше преструвала? Или пък, ако Лоръл настина беше убила Сътън, това бе нещо като таен знак, сякаш искаше да й каже „Знам, че ти не си истинската ми сестра. Знам, че никога не ти е пукало за Теър.“

— Не, не ме интересува — отвърна напрегнато Ема. — Просто се опитвах да водя разговор.

Но мен ме интересуваше. Ами ако Теър всъщност харесваше сестра ми? Можеше ли да ми причини това? Но пък той сигурно беше решил, че аз съм го зарязала заради Итън. Само ако знаеше истината.

Ема сви по алеята към къщата на Мърсърови. Слънцето почти се беше скрило зад двуетажната къща, която беше накарала Ема зяпне първия път, когато я видя. Все още не можеше да свикне, че живее тук. Рейндж-роувърът на господин Мърсър проблесна под оранжевите слънчеви лъчи. До него блестеше лъскав черен кадилак, който Ема не беше виждала досега. Той имаше калифорнийски регистрационен номер с надпис „ФОКСИ 70“.

— Чия е тази кола? — попита Ема, изключвайки двигателя.

Лоръл я изгледа странно.

— Ъъъ, на баба? — отвърна презрително тя.

Бузите на Ема пламнаха.

— А, да. Познах я. Просто отдавна не е идвала. — Досега бе успявала да прикрива гафовете си, но въпреки това все още не се чувстваше в свои води. А баба Мърсър бе поредният човек, когото Ема трябваше да убеди, че е Сътън.

Лоръл вече излизаше от колата.

— Супер — рече тя и отметна кичур от меднорусата си коса през рамо. — Любимката на татко. — И с тези думи тя затръшна вратата.

Ема дръпна ръчната спирачка. Беше забравила, че майката на господин Мърсър ще долети за партито по случай петдесет и петата годишнина на баща й, което госпожа Мърсър трескаво организираше през последните няколко седмици. Досега беше успяла да уреди кетъринга, да намери група, да състави списък с гостите, да разпредели местата по масите и да се справи с още десетина дребни подробности. Баба беше дошла да помага.

Ема си пое дълбоко дъх, за да се ободри, слезе от колата и отиде да извади сака си от багажника. После тръгна след Лоръл по каменната пътечка, която водеше към задния двор на къщата. Дочу се дрезгав и гърлен женски смях и щом Ема зави зад ъгъла, тя видя господин Мърсър, който стоеше до барбекюто, стиснал в ръката си поднос с нанизани на шишчета зеленчуци. До него се беше изправила добре запазена за годините си възрастна жена, която държеше чаша с мартини. Тя до голяма степен отговаряше на представата на Ема за баба Мърсър: достолепна, класическа, елегантна.

Щом видя момичетата, устните й се разтеглиха в хладна усмивка.

— Скъпи мои.

— Здрасти, бабо — извика Лоръл.

Възрастната жена тръгна към тях, без да разлее нито капка алкохол върху плочките на верандата. Тя огледа Лоръл от главата до петите.

— Великолепна, както обикновено. — След това се обърна към Ема и я прегърна силно. Перлената й огърлица се притисна в ключицата на момичето и Ема остана изненадана от силата на тази дребна жена.

Тя отвърна на прегръдката, вдъхвайки парфюма й с аромат на гардения. Когато бабата на Сътън се отдръпна назад, тя улови Ема за ръката и я огледа напрегнато.

— Мили боже — рече жената, поклащайки глава. — Наистина отдавна не съм идвала. Изглеждаш толкова… различно.

Ема се опита да сдържи желанието си да издърпа ръката си. Със сигурност не се стремеше да изглежда различна.

Бабата на Сътън я погледна с присвити очи.

— Дали е заради прическата? — Тя опря пръста си с перфектен маникюр върху устните си. — Дали е заради бретона? Как изобщо можеш да виждаш през него?

— Така е модерно напоследък — отвърна Ема, отмятайки бретона от очите си. Беше го оставила да порасне, защото Сътън го беше носила така, но дълбоко в себе си бе напълно съгласна с баба й.

Жената сбърчи нос недоволно.

— Двете с теб трябва да си поговорим — рече остро тя. — Чувам, че продължаваш да създаваш проблеми на вашите.

— Проблеми ли? — изписука Ема с тънък глас.

Устните на баба се свиха в тънка линия.

— Чух нещо за неотдавнашна кражба от някакъв бутик.

Гърлото на Ема пресъхна. Тя наистина беше откраднала чанта от един бутик, за да се помъчи да получи достъп до полицейското досие на Сътън — Куинлън, детективът от полицията, имаше огромна папка за Сътън с всички номера от „Играта на лъжи“, които беше погаждала на разни хора през годините.

Докато баба гледаше строго Ема, в съзнанието ми изплува един спомен: седях в стаята си и се канех да кача във Фейсбук разни снимки на отбора по тенис, когато чух гласове в дневната. Без да изпускам фотоапарата от ръката си, аз отидох на пръсти до стълбището и напрегнах слух. Като че ли баба и татко се караха, но за какво? И точно в този момент чисто новият ми цифров фотоапарат се изплъзна от ръката ми и падна със силен удар на пода.

— Сътън? — извика баща ми. Преди да успея да избягам, двамата с баба излязоха от дневната и застанаха в подножието на стълбището. Те ме гледаха точно така, както баба гледаше сега Ема.

— Това вече го обсъдихме — каза господин Мърсър, обръщайки пържолите на грила. Той си беше сложил черна престилка с щампа на свита на кълбо гърмяща змия, а прошарената му коса беше сресана назад. — Напоследък всъщност се справя много добре. Има най-високата оценка на теста по немски. Получава добри оценки и по английски и история.

— Държиш се твърде меко с нея — сопна му се баба. — Наказа ли я за това, което е направила?

Господин Мърсър като че ли увехна леко.

— Ами, да. Беше й забранено да излиза.

Баба се изсмя.

— За колко време? Един ден?

Всъщност господин Мърсър беше отменил наказанието. Всички се умълчаха и за няколко минути единствените звуци наоколо бяха цвъртенето на пържолите и песента на птичките. Ема погледна към баба Мърсър, която беше вперила поглед в сина си. Струваше й се доста странно да вижда как някой командва така господин Мърсър.

След минутка той се прокашля.

— И така, момичета, пиле или котлет?

— Пиле, ако обичаш — каза Ема, нетърпелива да смени темата. Тя седна до Лоръл в един от зелените градински столове, събрани около стъклената маса. Вратата на верандата изскърца и се отвори, пропускайки Дрейк, огромния датски дог на семейство Мърсър. Както обикновено той се отправи директно към Ема, сякаш усещаше, че момичето не се чувства удобно край него и по всякакъв начин се опитваше да я накара да го хареса. Тя колебливо протегна ръка и му позволи да я оближе. Страхът й от кучета се беше появил още когато Чоу я беше ухапал, но постепенно бе започнала да свиква с грамадното животно.

След това от къщата излезе госпожа Мърсър, стиснала в едната си ръка синьо-бяла карирана покривка за маса, а в другата блекбърито, което не спираше да звъни. Лицето й беше напрегнато, но щом видя седналите си край масата дъщери, тя се усмихна. Винаги, когато госпожа Мърсър се намираше под голямо напрежение, видът на Ема и Лоръл като че ли й оправяше настроението. Това беше нещо ново за Ема. Обикновено всичките й тъй наречени родители я гледаха с онова гладно изражение, което като че ли казваше „Къде ми е чекът?“

— И така, момичета, как беше тренировката? — Госпожа Мърсър разгъна покривката във въздуха и я разстла върху масата.

— Убийствена. — Лоръл грабна един морков от подноса със зеленчуци до грила и шумно захрупа.

Ема потрепна при избора й на дума, но се насили да се усмихне изморено.

— Трябваше да бягаме осем километра — обясни тя.

— В допълнение към упражненията? — Госпожа Мърсър стисна леко рамото на Ема. — Сигурно сте изтощени.

Ема кимна.

— Тази вечер определено ще имам нужда от един горещ душ.

— Да, и аз — рече капризно Лоръл. — Гледай да не киснеш пак половин час.

Ема отвори уста, за да каже на Лоръл, че никога не е киснела по половин час, но тогава се сети, че Сътън сигурно е правела така. Беше започнала да си съставя още един списък: По какво се различавам от Сътън. Той й помагаше да не забравя коя е. Когато беше пристигнала в Тусон, тя носеше със себе си само малка раница, която й бяха откраднали. Останалите й вещи — китарата, спестяванията й и лаптопът втора употреба — бяха прибрани в едно шкафче на автогарата във Вегас. Напоследък имаше чувството, че е оставила и истинската си самоличност в това шкафче. Единственият човек от предишния й живот, с когото поддържаше контакт, бе най-добрата й приятелка, Алекс Стоукс, с която почти не беше разговаряла след пристигането си в Тусон. Алекс си мислеше, че Ема живее щастливо със Сътън в дома на Мърсърови. Ема не можеше да й каже истината и всичките лъжи правеха разстоянието помежду им още по-трудно за прекосяване.

Господин Мърсър се приближи до масата и постави върху нея пет чинии, пълни с печени на скара нещица.

— Пиле за моите момичета, котлет за мен и баба — средно опечен — и по-препечен за красивата ми съпруга. — Той отметна един кичур от очите на госпожа Мърсър и я целуна по бузата.

Ема се усмихна. Колко беше хубаво да види двама души, които живееха заедно от години и въпреки това все още се обичаха. На самата нея рядко й се беше случвало да попада в приемни семейства от двама родители, като ли такива, които да се обичат.

Това беше нещо, което и аз забелязах едва след като умрях — родителите ми наистина се обичаха. Довършваха си изреченията. Държаха се мило и с привързаност един към друг. Това беше нещо, което не оценявах, докато бях жива.

Баба Мърсър погледна господин Мърсър със стоманеносините си очи.

— Виждаш ми се поотслабнал, скъпи. Храниш ли се достатъчно?

Господин Мърсър се изкиска.

— Сериозно ли говориш? Релефният ми корем отдавна го няма.

— Хапва си достатъчно, вярвай ми — рече госпожа Мърсър. — Трябва да видиш сметките ни за храна. — Блекбърито й пропя, тя погледна към екрана и се намръщи. — Не мога да повярвам. Партито е в събота, а цветарката едва сега ми казва, че не може да направи букети от оранжев слез. Толкова ми се искаше да използвам само цветя и растения, които са типични за Аризона, а сега ще трябва да се примиря и с няколко букета от калии.

Ема се разсмя сърдечно.

— Същинска трагедия, мамо!

Бабата на Сътън присви очи и в гласа й внезапно се промъкна стоманена нотка.

— Внимавай с езика — предупреди я тя. Гласът й прозвуча толкова остро, че сигурно можеше да среже стъкло.

Бузите на Ема пламнаха.

— Просто се шегувах — рече тя с тъничко гласче.

— Едва ли — отвърна баба, забождайки пържолата си.

Отново настъпи продължителна, неловка тишина. Господин Мърсър попи леко устата си със салфетка, а госпожа Мърсър се заигра с гривната си „Шанел“. Ема се зачуди какво ли пропуска.

Опитах се да открия нещо в замъглената ми памет, но не успях. Но баба определено ми имаше зъб.

Госпожа Мърсър огледа масата и затвори очи.

— Забравих каната с вода и чашите. Момичета, ще отидете ли да ги донесете? — Гласът й прозвуча изморено, сякаш баба беше изцедила цялата й сила.

— Разбира се — отвърна с готовност Лоръл. Ема също се надигна, нетърпелива да се махне от баба. Двете отидоха в кухнята. Плотовете от тъмен стеатит лъщяха, а кърпите с щампи на ананаси висяха прилежно на дръжката на фурната. Ема посегна да вземе каната с вода, но усети нечия ръка на рамото си.

— Сътън — каза тихо господин Мърсър. — Лоръл.

Лоръл застина на мястото си, хванала подноса с чаши с двете си ръце.

— Чух, че Теър се връща утре в училище — каза господин Мърсър, затваряйки вратата към верандата. Гласът на баба, която критикуваше избора на госпожа Мърсър за музика за партито веднага утихна. — Но това, че не е в затвора, не променя нищо. Искам вие двете да стоите далеч от него.

Лоръл сви устни.

— Но татко, той е най-добрият ми приятел. Преди нямаше проблеми с него.

Веждите на господин Мърсър подскочиха нагоре.

— Това беше преди да нахълта в дома ми, Лоръл. Хората се променят.

Лоръл наведе глава и сви рамене. Ема забеляза, че тя изобщо не спомена за срещата си с него предишния ден.

— Сътън? — Господин Мърсър впери поглед в Ема.

— Ъм… ще стоя настрани — промърмори тя.

— Сериозно говоря, момичета — рече твърдо господин Мърсър. Докато говореше, той не сваляше поглед от Ема и тя отново се зачуди какво ли пропуска.

— Ако разбера, че си се виждала с него, ще има последствия.

След това се обърна и с широка крачка се отправи към верандата.

Щом затвори вратата, Лоръл погледна Ема. Устните й бяха разтегнати в противна усмивка.

— Много умно от твоя страна, че не спомена за срещата ни снощи — рече тя с леден глас.

Ема се намръщи.

— Щом Теър означава толкова много за теб, трябва да направиш нещо. Да убедиш татко да не се притеснява.

Лоръл отметна русата си коса назад и пристъпи към нея. Дъхът й миришеше на пикантен сос за барбекю.

— Всички знаем, че татко понякога прекалява с покровителственото отношение. Ако знаеш кое е добре за теб, ще си затваряш устата. Ясна ли съм?

Ема кимна леко. Когато Лоръл тръгна към верандата, тя се облегна отмаляла на плота. Ако знаеш кое е добре за теб. Това… заплаха ли беше?

Аз също не знаех. И не умирах от нетърпение да разбера.