Опасни тайни

30. Спринт към закусвалнята

Вратата на колата се отвори преди Ема да успее да побегне. Тя отстъпи назад към стената на мотела, а бащата на Сътън излезе от колата. Лицето му беше изкривено от гняв и раздразнение.

— Какво си мислиш, че правиш тук, по дяволите? — извика той.

Ема се опита да изпищи, но от устата й не излезе глас. В съзнанието й проблеснаха картини за онова, което господин Мърсър би могъл да й причини.

— Остави ме на мира! — изписка тъничко тя.

— Влизай в колата! — излая господин Мърсър.

Ема се плъзна покрай перваза на прозореца, опипвайки стената с мокрите си пръсти. Може би щеше да успее да се шмугне в сенките и след това да побегне. Да отиде в „Подкова“, да разговаря с Рейвън, да се обади в полицията…

— Казах да влезеш в колата!

Ема се завъртя на пети и побягна. Зад нея се чу трясък от затваряне на врата и стъпки. Токчетата й тракаха силно по тротоара; левият й глезен се изкриви и тя потрепна, но продължи да тича. Въпреки това стъпките я доближаваха. Когато се осмели да погледне през рамо, тя видя, че господин Мърсър почти я е настигнал.

Тичай! — изкрещях аз. — По-бързо!

Ема се опита да си поеме дъх; гърлото й пареше. Покрай стените на мотела танцуваха черни сенки. Намираше се толкова близо до колата на Сътън — само още няколко метра, преди да успее да се заключи в нея. Тя зави зад ъгъла и се затича по задния паркинг. За щастие успя да отвори вратата и да пъхне ключа в стартера преди бащата на Сътън да я настигне. Бръмченето на двигателя я изпълни с облекчение.

Тя излезе на заден ход от паркомястото и зави към изхода на паркинга. В огледалото за обратно виждане тя забеляза господин Мърсър, който се спря и облегна длани на коленете си. Изглеждаше задъхан, като че ли не успяваше да си поеме дъх. Добре, помисли си Ема и бързо се отдалечи от хотела.

Когато излезе на главния път, тя натисна докрай педала за газта. Караше с пълна скорост, стиснала здраво волана. В далечината се появи закусвалнята. Ема взе последния завой и влетя със свистене на гумите в паркинга. Тук щеше да намери всички нужни отговори. Рейвън трябваше да е вътре. Защото ако я нямаше, какъв трябваше да е следващият й ход? Не можеше да се върне в дома на Мърсърови. В това беше абсолютно сигурна.

По-късно се оправяй с това, помислих си аз. Сега просто влез вътре.

Сградата на закусвалнята беше дълга и тясна, със сивкави стени, плет, който имаше нужда от подкастряне и прозорци, през които се виждаха клиенти, които ядяха пържени картофи, пиеха кафе или преглеждаха менюто. Над входа примигваше мижава лампа, а тротоарът беше обграден от повехнали кактуси. Ема спря на паркинга зад закусвалнята — не искаше господин Мърсър да види колата на Сътън от пътя, докато се прибираше у дома.

Дъждът продължаваше да вали, затова тя се затича към входа. Когато отвори вратата, звънна мъничко звънче и в носа я удари миризмата на пържени яйца и мазен бекон. Наредените зад щанда готвачи гласяха бургери, а сервитьорите разнасяха по сепаретата кани с кафе и салфетки с прибори.

— Мога ли да ви помогна? — попита я управителката със сънливи очи и накъдрена коса. Тя огледа Ема с любопитен поглед, като очевидно се чудеше какво търси момиче, облечено в скъпа розова парти рокля и размазан грим, в една закъсала закусвалня в петък вечерта.

— Ъъъ, имам среща с един човек — промърмори Ема. — Ще си намеря място.

Управителката сви рамене.

— Както желаете.

Сепаретата бяха почти празни, а по останалите маси седяха най-различни хора: три тийнейджърки, една възрастна двойка, която се държеше за ръце и двама мъже с яркочервени тираджийски шапки, които пиеха кафе. Никой не приличаше на жена, с която господин Мърсър би могъл да има любовна връзка — освен това никой не я гледаше изпитателно, готов на конфронтация.

Ема тръгна между масите с разтуптяно сърце. В дъното имаше врата с надпис „ЖЕНИ“. Ема я бутна и сбърчи нос при острата миризма на лимоновия освежител за въздух.

— Ехо? — извика тя и тасът й отекна в розовите плочки. — Има ли някой тук?

Ема се наведе и огледа за крака под вратите на кабинките, но всички бяха празни. Тя отиде до умивалника и наплиска лицето си с вода. Дали Рейвън не беше оставила съобщението за някой друг? Или може би някой го беше написал и й го беше дал? Пак ли беше стигнала до задънена улица?

Ема погледна в огледалото и видя едновременно себе си и сестра си. Няма да те подведа, Сътън, помисли си момичето.

Тя излезе от тоалетната и отиде до касата. Една доста пълна жена с тънка руса коса набираше някакви цифри на калкулатор.

— Мога ли да ти помогна? — попита най-накрая тя с отегчен глас.

Ема се изпъна в цял ръст.

— Казвам се Сътън Мърсър.

— Браво на теб — отвърна жената, без да изглежда особено впечатлена.

Ема усука кичур коса около пръста си, чувствайки се като пълна идиотка.

— Ами, трябваше да се срещна тук с Рейвън Дженингс. Обаче тя очевидно си е тръгнала, затова се чудех дали не е оставила нещо.

Лицето на жената изведнъж омекна.

— Рейвън ли? — Тя погледна към големия часовник, който висеше над вратата към кухнята. — За малко я изпусна.

Гърлото на Ема пресъхна.

— Беше ли тук?

— Да — кимна жената. — И ти трябваше да се срещнеш с нея?

— Точно така.

Чаках, останала без дъх.

Жената задържа за миг погледа на Ема, сякаш се опитваше да разбере дали казва истината, след което бръкна под купчината двайсетачки в касата и измъкна един плик.

— Тя остави това за теб.

Стомахът на Ема се сви.

— Благодаря ви — рече тя и грабна плика. После се огледа, усещайки нечий поглед в гърба си. Гледаха я тийнейджърките в сепарето. Както и възрастният мъж до щанда. Мястото беше твърде открито, за да проверява тук какво й е оставила Рейвън. Трябваше да се махне.

Ема отвори входната врата и влажният въздух обгърна тялото й. Дъждът беше спрял. Щом стигна до колата на Сътън, тя отвори плика с треперещи пръсти. Вътре имаше бележка, към който беше прикрепена полароидна снимка. В първия момент, когато Ема погледна към лицето, тя примигна, убедена, че зрението й играе номера. Качеството не беше перфектно, но момичето разпозна слабото лице, полегатия нос, високите скули и гарваново-черната коса. Тя светна лампичката и се вгледа по-внимателно, но чертите си оставаха същите. Това не беше възможно.

Аз също погледнах и в главата ми избухнаха искри. Появи се нов спомен и аз отново се върнах назад във времето.