Опасни тайни

10. Димяща изненада

Хората от квартала на семейство Мърсър приемаха футболния отбор на „Холиър“ твърде на сериозно. След победата на училището улиците се напълниха с бибипкащи коли, а семейство Уесмън, които живееха две къщи по-нататък, опънаха над гаража си банер на „Холиър“.

Ема спря пред къщата и чу как телефонът й изписуква. Итън й беше пратил есемес.

Беше неочаквано забавна вечер, пишеше той. Или в новинарския стил на Ема: „Срамежливец удря джакпота по време на футболна среща“.

Ема се изчерви от удоволствие, че Итън е харесал навика й да си измисля новинарски заглавия и дори е започнал да пише свои. Не беше зле, нали?, отвърна тя, изпълнена с топлота. С изключение на лекия сблъсък с Теър, Итън се беше представил блестящо: беше успял да очарова приятелките на Сътън и дори успя да пусне две безумно смешни шеги. А по начина, по който Мадлин и Шарлът я бяха изгледали след края на играта, Ема бе разбрала, че те са го приели. Тя се радваше, че Итън също ги е харесал.

Ема угаси двигателя и се огледа. За нейна изненада беше изпреварила Лоръл, въпреки че първо беше минала да остави Итън у тях. Колите на господин и госпожа Мърсър също не се виждаха и макар автомобилът на баба Мърсър да беше паркиран пред гаража, къщата беше тъмна.

Тя влезе във фоайето и опипа стената, за да намери ключа за лампата. Стъпките й отекнаха шумно в тихата къща. Ема отиде в кухнята, осветена от лунните лъчи, които хвърляха дълги сенки върху дървената маса. Тя се беше прибирала безброй пъти в празни домове, но къщата на Мърсърови изглеждаше странно празна и самотна тази вечер. Момичето се сепна, осъзнавайки колко е свикнала да бъде посрещана с топлото „здравей“ на госпожа Мърсър.

Ема се накани да запали лампата, когато зърна оранжевия проблясък на цигара в задния двор. Пулсът й се ускори. Няколко седмици по-рано, когато Итън я беше завел на откриването на галерията, двамата седяха отвън на една пейка и тя забеляза тъмна фигура, която пушеше наблизо и чуваше всяка тяхна дума. Фигурата беше изчезнала преди Ема да успее да види кой е.

Тя подсвирна на Дрейк. Скоро чу как лапите на грамадния дог пошляпват по пода в кухнята. Дрейк я погледна с големите си очи. Тя го побутна с треперещи ръце към задната врата — колкото и нервна да се чувстваше покрай голямото куче, толкова повече се страхуваше от пушача навън.

— Хайде, момче — прошепна му тя, докато отваряше плъзгащата се врата. Сърцето й подскочи, щом зърна тъмната фигура, която се беше излегнала в един от шезлонгите. Към дърветата се понесе димно облаче, което изглеждаше също толкова зловещо, колкото и свития пръст на вещицата.

— Сътън? — разнесе се познат хрипкав глас.

Ема примигна; очите й бавно привикваха към тъмнината.

— Бабо. — Тя пусна каишката на Дрейк и той тръгна към другия край на поляната, за да подуши един храст азалии.

— А кого очакваше да видиш? Бог? — Баба Мърсър размаха ръката си, с която държеше цигарата, приканвайки Ема да се приближи. — Седни. — Баба Мърсър й направи място на тъмнозеления шезлонг.

Ема неохотно седна. За нейна голяма изненада баба й подаде пакет „Меритс“.

— Искаш ли да запалиш?

Ема сбърчи нос. Винаги бе мразила миризмата на цигарения дим. Но дали Сътън щеше да приеме?

— Малко ми е възпалено гърлото — излъга тя. След това вирна глава. — Защо не си с мама и татко?

— Те излязоха със семейство Финч — отвърна бабата на Сътън и направи гримаса. — Толкова ми е трудно да търпя тези хора. Винаги се опитват да ме уредят с овдовелия баща на тази ужасна жена. Може да съм стара, но мога сама да си уреждам срещи, много благодаря.

Жената стисна цигарата между сбръчканите си пръсти и погледна към Ема.

— И такаааа — рече бавно тя, разтягайки думите. — Наистина ли няма да кажеш нищо за моя… как го нарече последния път? „Гаден навик, който ще те убие и преждевременно ще състари кожата ти?“

Ема се изсмя на глас. Звучеше точно като нещо, което би казала близначката й — освен това се зарадва, че Сътън също не е пушачка.

— Не. Обърнах нова страница. Живей и остави и другите да живеят. Или в твоя случай живей, докато пушенето не те убие — каза тя с крива усмивка.

Баба Мърсър изтръска цигарата си на чашата, която използваше вместо пепелник.

— Това ми стига. И така, Сътън, докъде я докара с търсенето на колеж? — Тя кръстоса краката си. — Смяташ ли изобщо да ходиш в колеж догодина?

— Ами… — запъна се Ема. Нещо в този въпрос й подейства като удар в стомаха и изведнъж усети, че й е адски трудно да диша. Тя не беше открила нищо в нещата на Сътън, което да й подсказва за посещения в колежи или кандидатствания. Сестра й имаше невероятни възможности, а не се беше възползвала от тях.

Хей, не всички хора са родени да ходят в колеж. Може пък да съм имала планове да стана голяма холивудска актриса.

— Просто гледам да не прибързвам — каза най-накрая Ема. — Но кандидатствах в доста добри училища.

— Нима? — попита баба Мърсър, повдигайки побелялата си вежда. — Смяташ ли да останеш в Аризона?

— Аризонският университет е добър — отвърна тихо Ема. Всъщност докато живееше във Вегас, Аризонският университет бе един от колежите, в които, смяташе да кандидатства. Там се предлагаха много стипендии, а тя харесваше журналистическата им програма. Но отдавна беше изпуснала всички срокове за подаване на документите за стипендии. Щеше ли някога да се върне към предишния си живот? Или щеше да кандидатства като Сътън Мърсър? Можеше ли да постъпи така? Да живее в стаята на Сътън и да ходи в нейното училище беше едно, но да кандидатства в университет за сметка на семейство Мърсър, да продължи да се представя за Сътън и там, беше нещо съвсем различно. Не можеше да понесе мисълта, че разследването на убийството на сестра й щеше да продължи толкова дълго.

Баба сбърчи нос.

— Искаш да кажеш, че Аризонският университет има доста сестринства. Животът не е само купони, да знаеш.

Ема заби поглед в сандалите си.

— Знам, вярвай ми.

Баба Мърсър угаси цигарата в облегалката на шезлонга със замислено лице.

— Баща ти обичаше да купонясва — каза тя и въздъхна. — По сърце е калифорнийско момче. Но когато се преместиха в Тусон, двамата с майка ти доста се кротнаха. — Тя изсумтя. — Разбира се, работата му си заслужаваше.

— Преди Тусон са живели в Калифорния? — попита Ема, неспособна да скрие изненадата си. Семейство Мърсър не бяха споменавали никога за това, а и бяха толкова сраснали с тукашната общност, че Ема просто беше предположила, че винаги са живели тук.

Баба я изгледа странно.

— Естествено, че са живели. Преместиха се тук малко след като те осиновиха.

— О, да. Пфу — рече Ема тихо. Толкова й беше странно да си мисли, че някога са имали съвсем различен живот.

Баба въздъхна.

— Толкова ми е трудно, че не живеят на две крачки от дома. Така се забавлявахме, докато Сътън беше още жива.

Сърцето на Ема спря. Правилно ли беше чула старата жена?

Зачаках със затаен дъх. Баба беше казала Сътън. Аз.

— Сестра ми обожаваше бебетата — продължи баба Мърсър и тънките й устни се разтегнаха в усмивка. — Особено много обичаше теб. Трепереше над теб. Наричаше те с всякакви умилителни имена.

Очите на Ема шареха напред-назад, докато постепенно осъзнаваше смисъла на думите. Сътън, за която говореше баба, не беше нейната близначка. Сътън беше кръстена на сестрата на баба Мърсър.

Баба взе чашата си с мартини и отпи от нея.

— Ако живеехме по-близо един до друг, щях да те наглеждам по-добре — и да те държа встрани от неприятности. Родителите ти винаги са били твърде снизходителни. Още няколко уикенда с мен щяха да ти избият глупостите от главата. — Тя погледна към Ема. Но само след миг погледът й омекна и тя положи ръка върху нейната. Ема се усмихна, изненадана от този мил жест.

Баба й сви устни, сякаш искаше да каже още нещо, но не можеше да намери подходящите думи.

— Както и да е — каза тя със сериозен глас и дръпна ръката си.

— Какво и да е — повтори Ема, смутена.

Дрейк надигна глава и погледна към вратата, изскимтявайки тихо. Ема се обърна рязко. Лоръл стоеше зад плъзгащата се врата, която водеше към кухнята, и ги гледаше.

Баба Мърсър й махна.

— Очевидно сестра ти се е прибрала.

След като вече беше забелязана, Лоръл махна небрежно и се отдалечи. Миг по-късно лампата в стаята й светна.

Баба Мърсър изцъка и угаси цигарата си.

— Дано Лоръл не ме е видяла, че пуша. За разлика от теб тя не може да пази тайна.

Ема гледаше как сянката на Лоръл се движи из стаята й.

— Всъщност Лоръл си има своите тайни — промърмори тя. — Ще се изненадаш, ако разбереш на какво е способна.

Като например да убие собствената си сестра, помислих си мрачно аз.