Опасни тайни

17. Удряш и бягаш

Пръстта хрущеше под краката на Ема, докато тя тичаше по пътеката в пустинята. Единственото, което искаше, бе да се махне колкото се може по-далеч от господин Мърсър. Беше виждала този поглед и преди, в очите на своите бащи — осиновители. След всичко, което се случваше, последното нещо, от което се нуждаеше, бе да се разправя и с него.

Но може би сестра ми трябваше да се разправи точно с баща ми. Отчаяно се надявах, че съм интерпретирала погрешно спомена. Може би мъртвият ми мозък си играеше лоши шеги с мен. Може би това беше просто сън, който си бях спомнила. Баща ми никога досега не ме беше поглеждал по този начин — никога не бе беше хващал толкова грубо, не ме беше наранявал. Никога. Но онази нощ го беше направил.

Скоро звуците от партито утихнаха и единственото, което Ема чуваше, бяха ударите на сърцето й и хрущенето на пясъка под краката й. Тя постепенно си припомни репликите, които си бяха разменили господин Мърсър и майка му и режещите им гласове отекнаха в съзнанието й. Господин Мърсър си имаше любовница. Сериозна ли беше връзката му?

Пред нея се появи гладка скала, обляна от лунна светлина. Ема се отпусна върху нея; краката я боляха от тичането на високи токчета. Докато оглеждаше малките пукнатини по повърхността на скалата, в главата й се появи един спомен от детството й. Понякога майка й си намираше приятели и въпреки че Беки беше изоставила Ема, когато тя беше само на пет годинки, момичето все още си спомняше някои от тях.

Повечето от мъжете работеха като тираджии, като търговски пътници или изобщо не работеха, но имаше един, когото Беки обичаше много. Той се казваше Джо и Ема също го харесваше. Той гледаше анимационни филмчета заедно с нея и й носеше бонбони и малки играчки от супермаркета, където работеше нощна смяна. Държеше се с нея толкова по-добре от останалите мъже, че Ема беше започнала тайно да се надява, че Джо е баща й — а тя си умираше да има татко. Но един ден Джо спря да идва, а Беки спря да говори за него.

— Този гадняр ме е мамил — отвърна сопнато тя, когато Ема попита къде е той. Тя не знаеше какво има предвид майка й — в нейния свят маменето означаваше да премести пионката от „Не се сърди човече“ с едно или две квадратчета по-напред. Но тя пък никога не беше виждала Беки и Джо да играят на „Не се сърди човече“.

Ема въздъхна, стана от скалата и се протегна, защото трябваше да се върне на партито преди някой да започне да задава въпроси.

Една ръка се отпусна на рамото й и Ема подскочи. Лоръл. Сигурно беше тя. Пред очите й прелетяха образите на окървавената тенис ракета. Тя се обърна рязко, убедена, че сестрата на Сътън стои зад гърба й. Вместо това очите й срещнаха лешниковите очи на Теър.

— О! — прошепна Ема и отстъпи назад.

Бялата му риза се беше измъкнала от колана на панталоните.

— Добре ли си? Ти… чу ли ги?

— Да — призна тя. — Чух всичко.

Теър протегна ръка, сякаш искаше да я прегърне, но очевидно си спомни, че отношенията им са се променили и неловко напъха ръце в джобовете си.

— Точно от това се опитвах да те предпазя онази нощ в каньона Сабино — каза той. — Видях баща ти на пътеката със… е, с някой, който не беше майка ти. Затова се опитах да те отведа по-далеч от тях — и затова ти казах да бягаш.

Ема рязко вдигна глава. Не очакваше да й каже точно това.

— Чакай малко. Баща ми е бил на пътеката?

Теър шумно въздъхна.

— Да. Затова той хукна след нас. Разбра, че съм го видял — продължи той със задавен глас. — Съжалявам, че не ти казах. Щях да го направя… но се озовах в болницата, а след това се върнах в клиниката и ти спря да отговаряш на имейлите ми.

Главата ми се завъртя заедно с Емината. Праха от пустинята, който видях по баща ми. Бях права. От него бяхме бягали. От него и от някаква ужасна, разбиваща семейства жена. Затова искаше да знае какво съм видяла. Но дали ме беше подгонил, за да се опита да ме подкупи по някакъв начин — или за да затвори устата ми завинаги?

— Не съм казвал на Лоръл — продължи Теър, след като спря за миг, за да избърше потта от веждите си. — И мисля, че и ти трябва да си мълчиш.

Ема го погледна; чувстваше главата си лека, като запълнена с памук.

— Защо?

Той прехапа устната си.

— Тя не е силна като теб. Току-що разбрах, че след като ме откарала в болницата, направо рухнала.

— Ами нали ми била ядосана — отбеляза Ема. — Ти каза, че искала да ме убие.

Теър поклати глава.

— Да, но тази сутрин ходих на физиотерапия и сестрата ме попита как е приятелката ми. Първоначално си помислих, че става дума за теб, но тя говореше за „русото момиче, което остана през нощта“, когато ме раниха. Въпреки че й казах да си върви, Лоръл седнала в чакалнята и се разплакала. — Теър си пое дъх и прокара пръсти през косата си. — Сестрата каза, че изпаднала в такава истерия, че й дали успокоителни и я задържали през нощта в болницата под наблюдение. Не й позволили да шофира в това състояние.

Ема примигна, осъзнавайки постепенно какво означават думите на Теър. Тя сплете пръсти зад тила си, опитвайки се да събере мислите си.

— Чакай малко. Лоръл е останала в болницата цялата нощ… а в каньона е бил баща ми — повтори тя.

— Да — отвърна тихо Теър.

В далечината се обади бухал. Един облак премина пред луната. Ема погледна към Теър.

— Баща ми разговарял ли е с теб за онази нощ? Даде ли някакво обяснение какво е търсил там?

Теър присви очи и изпръхтя презрително.

— Бих казал, че като ме прегази с твоята кола даде много ясно да се разбере, че повече не иска да споменавам за онази нощ.

Ема скочи като попарена.

— Той те е блъснал?!

Това не може да е вярно, помислих си аз. Не може да е вярно. Споменът ми не беше сън. Всяка страховита, ужасяваща подробност беше истина.

Теър погледна към Ема и сви рамене.

— Че кой друг може да бъде? Баща ти ни преследваше. А онзи, който ме блъсна, караше твоята кола. Той има ключове за нея, нали?

Онази нощ бях изпуснала ключовете си край колата, но резервните със сигурност бяха у баща ми.

Ема се замисли и внезапно всичко, което смяташе за истина, се разбърка в главата й и на негово място започна да се оформя една нова картина. Значи Лоръл не го беше извършила. Но в нощта, когато беше умряла Сътън, там е имало и някой друг. Някой, който е имал мотив да затвори устата на Сътън. Господин Мърсър. Тогава й хрумна нещо друго. Ами ако господин Мърсър не се е опитвал единствено да скрие връзката си? Ами ако Сътън го е заплашила, че ще разкаже в полицията, че е прегазил Теър? Ами ако я е убил, за да й попречи да го направи?

Но господин Мърсър беше баща на Сътън. Възможно ли беше това?

Ема отново седна на скалата, подпря глава на дланите си и неочаквано се разплака. Причината може би беше натрупаният стрес, но сълзите изведнъж потекоха по лицето й.

Искаше ми се и аз да мога да заплача. От шок. От вцепенение. От това колко нечестно беше всичко. Но колкото и да се опитвах, не успях да отроня и една сълза.

— Затова ли татко иска двете с Лоръл да стоим далеч от теб? — попита тя с приглушен глас. — Защото ще ни кажеш за изневярата му? — И защото ще ни кажеш, че той те е блъснал с колата, а след това е убил и близначката, за чието съществуване дори не подозирах?, додаде тя на ум.

— Не знам — отвърна тихо Теър. Той пристъпи към Ема. — Но е възможно. — После седна до нея, притегли я към себе си и силно я прегърна. — Всичко ще бъде наред. Обещавам — прошепна нежно в ухото й.

В началото Ема се вцепени, но топлината на тялото му й действаше толкова добре, че тя постепенно се отпусна. Точно в момента отчаяно искаше някой да я прегърне. Нуждаеше се някой да й каже, че всичко ще бъде наред. Ема си позволи да поплаче още няколко минути, докато сълзите й не пресъхнаха и плачът премина в тихи хълцания.

Гледах ги, изпълнена с безпокойство, което нямаше нищо общо с онова, което току–що бях научила за баща ми. Теър прегръщаше момиче, което изглеждаше точно като мен… но не бях аз и не можех да направя нищо, за да му попреча.

След миг Ема смутено се отдръпна от Теър.

— Аз трябва… искам да остана сама — промърмори тя, избърсвайки сълзите от лицето си. Наистина беше така, но тя искаше и да се махне от него. Не беше честно спрямо Итън да търси утеха в прегръдките на друго момче — особено, ако това момче беше Теър.

Той я погледна нежно и очите му проблеснаха на лунната светлина.

— Знаеш, че винаги можеш да разчиташ на мен, Сътън.

— Благодаря ти — рече тихо Ема и тръгна по пътеката към хотела, опитвайки се да диша равномерно, докато обмисляше всичко, което й беше разказал Теър. Господин Мърсър беше убил собствената си дъщеря, защото тя бе разбрала какво е направил.

Но аз не знаех, че е той — докато не се беше подал от прозореца на собствената си кола. Онази нощ беше толкова тъмно, че не можех да видя шофьора. Освен това не бях успяла да видя и любовницата му, защото Теър ми беше попречил да науча истината. Той беше направил онова, което се очакваше от баща ми — беше се погрижил за мен и ме беше предпазил. Как можеше баща ми да живее с онова, което беше сторил? Не ме ли обичаше? Но споменът отново проблесна в съзнанието ми. Колкото и да ми се искаше да го изтрия, той просто ставаше по-тъмен, по-сенчест. Колата, която се приближаваше към мен. Грубите думи „Влизай в колата, Сътън“. Ръката, която стискаше китката ми, силните мускули, които ме влачат в прахта.

И макар че никой не можеше да ме чуе, аз отворих уста и завих от мъка. Моят убиец бе баща ми.