Опасни тайни

7. Сега вече чуваш ли ме?

Фаровете на джетата на Лоръл проблясват, когато тя прави обратен завой на калния път. Пробожда ме ревност, когато колата й ускорява, откарвайки Теър все по-далеч от мен. Приятелят ми е сериозно ранен и сестра ми, която ще откачи, щом узнае истината за мен и Теър, ще държи ръката му в болницата. Аз би трябвало да го откарам там, а не тя.

Изправям се иззад храста и си изтупвам дрехите. За да прикрия тайната си връзка с Теър от сестра ми, трябваше да се скрия в шубраците. Но съдейки по погледа, който тя хвърли в моята посока, очевидно се досещаше къде се намирам. Можех само да се надявам, че не е разбрала защо.

Оглеждам терена наоколо. Над главата ми се издига тъмната планина. До мен се намира табела с надпис „Моля, не хранете змиите“, а вляво се вижда туристическото влакче, върху което е изрисувано „Курсове из каньона Сабино от 10:00 часа до 17:00 часа! Пуф-паф, тутууу!“ Намирам се на стотина метра от прашния празен паркинг на каньона и само на метър от мястото, където колата ми блъсна Теър.

Все още не мога да повярвам как се развиха събитията тази нощ. Умът ми не спира да ги превърта като някакъв хорър филм, пуснат на повторение. Спомням си замайването, което ме обзе, когато взех Теър от автогарата и го откарах до каньона Сабино, където като малка, баща ми обичаше да ме води да гледам птиците. Изпитвам отново ужаса, който ме изпълва, докато двамата с Теър бягаме из каньона от непознатия ни преследвач. Единственото нещо, което не мога да видя, е лицето на шофьора зад волана, лицето на човека, който ми открадна колата и се опита да ни прегази. Това в никакъв случай не може да е инцидент. Но дали мишената беше Теър… или аз?

Поглеждам към нощното небе, с надеждата да получа някакъв знак, някакво послание, което да ме увери, че всичко ще бъде наред. Но усещам, как по гърба ме полазват тръпки и знам, че нищо не е наред. Теър е ранен сериозно, а аз все още не знам как нощта, която започна толкова романтично, завърши по този начин.

В далечината се закашля двигателят на мотоциклет, който ме откъсва от мислите ми и ми напомня, че трябва да се махна от каньона.

Докато излизам от гъсталака, под краката ми шумолят сухи листа. Подплашени малки кафяви птички излитат с пърхащи крилца към небето, подвикват си тихи, писукащи звуци, сякаш обсъждат къде да се установят. Изваждам телефона си. Не мога да разкажа на ченгетата какво се случи с Теър — никой не трябва да знае, че той се е върнал в Тусон, за да ме види — но мога да съобщя, че колата ми е открадната. Само се надявам да не изпратят детектив Куинлън. След последния ни номер той беше толкова вбесен, че според мен ще ме арестува дори само, за да си направи кефа.

Каня се да набера 911, но осъзнавам, че телефонът ми няма покритие. Мамка му. Проклинам доставчика — телефонът на Теър работеше, когато се обади на Лоръл да дойде да го вземе, но каньонът, разбира се, пречеше на моя сигнал.

Луната се скрива зад облак. В далечината вие койот. С пълна сила осъзнавам сериозността на положението си. Някой ми краде колата и сега аз се намирам насред нищото, без никаква възможност да потърся помощ.

Къщата на Ниша не е далеч оттук, а аз знам, че момичетата от отбора по тенис са там. Но не мога да се върна до паркинга, защото не съм сигурна дали онзи ненормалник, който блъсна Теър, не е все още там и ме чака. Трябва да избера друг маршрут, който заобикаля входа на каньона. Потеглям, а вятърът надава вой. Пътеката се стеснява, а короните на дърветата се сгъстяват над главата ми. Храстите, които растат покрай пътеката, протягат към глезените ми бодливите си клони и от време на време ми пускат кръв или раздират кожата ми. Не спирам да вървя, защото знам, че няма да съм в безопасност, докато не стигна до някой населен район.

В далечината свистят гуми, последвани от трясък. Обръщам се рязко и се спъвам в някакъв стърчащ от земята корен. Успявам да опра длани в земята и омекотявам падането. Ситните камъчета от чакъла се набиват в ръцете ми и кожата започва да ме смъди сякаш току-що съм се избърсала с шкурка. Телефонът ми се изсипва от джоба и пада върху пръстта, а екранът му светва, показвайки входящо обаждане.

Вместо да се разплача от болка, аз викам от облекчение. Отново имам обхват. Този кошмар е на едно телефонно обаждане от края си. Но тогава забелязвам номера на екрана.

Въздъхвам дълбоко и отхвърлям обаждането на Лоръл. Точно сега не мога да се оправям с нейния гняв — или с въпросите й. Секунда по-късно телефонът ми изжужава — есемес.

Следващия път като те видя си мъртва.

Много преиграваш, сестричке, мисля си аз и натискам ИЗТРИЙ.