Опасни тайни

27. Това означава война

Когато час по-късно Ема сви в алеята, която водеше към дома на Мърсърови, тя с облекчение установи, че джипът на господин Мърсър не се вижда никъде. Тя се страхуваше да се прибере, но още повече се страхуваше от онова, което щеше да се случи, ако не се върнеше вкъщи. Момичето отвори входната врата и остави ключовете на Сътън до купчината пликове върху лъскавата черна масичка във фоайето. След това прекоси коридора, чиито стени бяха обсипани със снимки — Сътън и баща й, по време на почивка или семейни пикници, винаги усмихнати. Каква глупост. Дали през цялото време е мислел за Рейвън? За какво й е давал онези чекове? За бижута? За хотелски стаи?

Или просто й плащаше, за да я накара да си мълчи за онова, което ми беше причинил?

— Сътън? — извика госпожа Мърсър от кухнята. — Ти ли си?

Ема се спря в коридора, а госпожа Мърсър се появи иззад ъгъла. Момичето наведе глава, защото усещаше, че всичко, което беше научила досега, е изписано на лицето й.

— Здрасти, мамо — рече тя с необичайно висок глас.

Госпожа Мърсър беше събрала косата си на кок и беше пуснала малки кичурчета покрай ушите си. По лицето й нямаше никакъв грим, с изключение на лекия руж на скулите. Беше облякла черно долнище на анцуг и впита блузка с ципче, с логото на Адидас на гърдите. На ушите й все още висяха перлените обеци. Толкова е красива, помисли си тъжно Ема. И е толкова добра майка. Защо изобщо някой ще иска да я мами?

Точно този въпрос и аз не спирах да си задавам.

— Добре ли си, скъпа? Татко каза, че цяла седмица си учила усилено с момичетата — каза госпожа Мърсър и усмивката й се стопи. — Изглеждаш ми бледа. Нали стомахът не те е болял повече?

Бузите на Ема я заболяха от непрекъснатото усмихване.

— О, добре съм. Просто утре имам тест по немски. Ще бъде много труден. А оценката ми много зависи от него. — Тя почука с пръст по парапета. — Просто трябва да се затворя в стаята си довечера и да уча. Имаш ли нещо против поне този път да вечерям горе?

Устните на госпожа Мърсър се разтеглиха в усмивка.

— Разбира се, че нямам нищо против. Знаеш колко сме горди аз и баща ти с оценките ти от този срок.

Ема се заигра с връзките на чантата си. Мърсърови бяха във възторг от високите й оценки на тестовете, които я бяха отървали от наказанието заради кражбата от „Клика“. Всъщност господин Мърсър убеди съпругата си, че дъщеря им трябва да бъде възнаградена за упорития си труд. Но всичко това беше преструвка. Господин Мърсър знаеше, че момичето, което получава високи оценки, не е дъщеря му. Сигурно я награждаваше заради това, че се преструва толкова добре на Сътън.

— Ще си бъда в стаята. — Ема изкачи стълбите по две наведнъж. Затвори вратата зад гърба си и се свлече върху леглото. Входната врата се отвори и затвори, след това се отвори и затвори отново. Първо се прибра Лоръл, след това и господин Мърсър. От долния етаж се разнесоха високи, доволни гласове. На Ема й звучаха като скърцане на нокти по черната дъска. Единственото, за което можеше да мисли, беше обаждането от крайпътния мотел и дишането в другия край на линията.

Когато на вратата се почука силно, Ема подскочи. Преди да успее да каже нещо, бравата изщрака и вратата се открехна.

— Сътън?

Ема погледна към господин Мърсър. Той повдигна тъмнокафявите си вежди. До него стоеше Дрейк, който миришеше на някакъв сладникав кучешки шампоан.

— Прибрала си се. — Господин Мърсър държеше чиния със спагети в доматен сос. — Чух, че искаш да вечеряш тук. — Той застана на прага. — Учиш ли?

Ема продължаваше да го гледа. Той сигурно знаеше, че изобщо не учи, но продължаваше да играе играта, да се усмихва и очите му да блестят от гордост.

— Аха — промърмори тя.

Господин Мърсър кимна.

— Невероятно как ти се повиши успехът от началото на годината. Сякаш си една съвсем нова Сътън.

Ема впери поглед в одеялото на Сътън, като се опитваше да потисне гаденето си. Аз съм една съвсем нова Сътън, защото ти уби истинската, помисли си горчиво тя. Сега доволен ли си, че правя точно онова, което искаш? Доволен ли си, че можеш спокойно да продължиш малката си афера, гаден убиец такъв?

Внезапно тя повече не можеше да търпи присъствието му в стаята. Скочи от леглото, грабна чинията и приборите и му обърна гръб.

— Благодаря, татко — рече тя, изплювайки думите. После затвори вратата с ритник и врътна ключалката.

Точно така, сестричке, помислих си аз. Разкарай го оттам.

Щом се убеди, че господин Мърсър отново е слязъл долу, тя грабна лаптопа на Сътън и потърси в Гугъл местните мотели от веригата „Супер 8“. Вторият адрес й се стори познат — тя можеше да се закълне, че го е видяла на дисплея на телефона в кабинета на господин Мърсър. Момичето си пое дълбоко дъх и набра номера.

След третото позвъняване някой се обади.

— Мога ли да ви помогна? — разнесе се отегчен глас. Някъде отзад се чуваше звукът на телевизор.

Ема си пое дълбоко дъх.

— Можете ли да ме свържете със стаята на Рейвън Дженингс? — попита тя едва чуто.

Портиерът се прозя.

— Разбира се — отвърна той. — Моля, изчакайте.

Гърдите я стегнаха. Правилно беше предположила. Внезапно Ема се изпълни със сигурност, че е права и за всичко останало. Жената, която дишаше в телефона, сигурно бе същата, с която се срещаше господин Мърсър. Онази, с която Теър го беше видял в нощта, когато Сътън бе загинала. Същата жена, която баба Мърсър беше нарекла „отрова“.

Разнесе се изщракване, последвано от сигнала за звънене. Ема нервно потропваше с крак. Моля те, вдигни, моля те, вдигни.

Позвъняването беше прехвърлено на гласова поща — съобщението гласеше, че гостът, отседнал в стая сто и пет не е на разположение.

— Имам информация за Тед Мърсър — каза Ема, преди да успее да обмисли думите си. — Ще бъда в мотела утре вечер, точно в девет часа. Чакайте ме там.

После прекъсна линията и впери поглед в айфона на Сътън. Наистина ли искаше да го направи? Ами ако срещата с Рейвън беше опасна? Но пък кой би могъл да знае колко дълго щеше да остане тази жена в мотела? Това можеше да е единственият й шанс.

Аз също имах въпроси. Бях ли се срещнала с Рейвън през онази нощ в каньона? Или баща ми просто беше предположил, че съм я видяла и ме беше убил заради това? Какви смъртоносни тайни криеше тя?

Внимавай, Ема, помислих си аз. Може би влизаш в капан.