Опасни тайни

1. Не хранете земляните

Ема Пакстън се наведе към огледалото с форма на Сатурн, което висеше на стената в Планетариума на Тусон, и сви устни, за да положи върху тях нов пласт гланц с вкус на череши. Цялата слабо осветена тоалетна беше декорирана с астрономически теми. По вратите на кабинките имаше светещи в тъмното стикери на звезди, кошчетата за отпадъци имаха формата на ракети. Над умивалника имаше табела с надпис „ДОБРЕ ДОШЛИ, ЗЕМЛЯНИ“. Две извънземни с поклащащи се глави стояха отстрани, вдигнали за поздрав ръцете си с къси и дебели пръсти.

Ема си пое дълбоко дъх и погледна към отражението си в огледалото.

— Това е първата ми официална среща с Итън — каза си тя. Повъртя последната дума в устата си, наслаждавайки се на вкуса й. Не можеше да си спомни кога за последен път се беше вълнувала толкова заради момче — и преди беше излизала на срещи, но се беше местила твърде често в различни приемни домове, за да има време наистина да си падне по някого. Но напоследък животът й се беше променил. Нов дом, ново семейство и ново готино момче, Итън Ландри.

И нова самоличност, искаше ми се да добавя, докато се носех из въздуха около нея и я наблюдавах в огледалото. Както обикновено отражението ми не се виждаше никъде. Така беше откакто се бях появила в живота на Ема още докато се намираше в Лас Вегас. Във всяко едно отношение тя вече не беше Ема. Беше се превърнала в мен, Сътън Мърсър. Освен моя убиец, Итън беше единственият човек, който познаваше истинската й самоличност. Дори й помагаше да разбере какво се беше случило с мен.

Телефонът на Ема изпиука, подсказвайки й, че е получила есемес. Беше от Итън.

Готово. Токущо взех билетите._

Идвам след минутка!, написа в отговор тя.

Ема изсуши ръцете си и излезе през люлеещите се врати, въртейки около пръста си медальона на Сътън. Щом забеляза Итън, който се беше облегнал на извитата стена в другия край на залата, сърцето й заби ускорено.

Харесваше й колко широки изглеждаха раменете му в сивата блуза и как косата скриваше тъмносините му очи. Връзките на морскосините му кецове „Конвърс“ бяха развързани, мускулестите му ръце изпълваха ръкавите на тъмнозелената тениска, а дънките му стояха перфектно. Тя се промъкна покрай опашката от хора, които чакаха да влязат в Планетариума, и го потупа по рамото.

Той се обърна.

— О, здрасти.

— Здрасти — отвърна Ема, която внезапно се смути. Последния път, когато се бяха видели, ситуацията беше доста неловка. Теър Вега се беше появил в къщата й, а Ема не беше представила Итън като свое гадже. Струваше й се доста жестоко да каже на момчето, което беше обичало толкова отчаяно Сътън, че просто е продължила напред. По-късно се беше обадила на Итън, за да му обясни и той като че ли я беше разбрал. Ами ако не беше?

Преди да успее да каже каквото и да било, Итън я придърпа към себе си и устните им се срещнаха в целувка. Ема въздъхна.

Късметлийка, помислих си аз. Какво ли не бих дала да можех отново да целуна някого, макар че Теър щеше да бъде първия ми избор. Радвах се за Ема, но се надявах цялата тази любовна химия да не я отвлече от първостепенната й задача: да разбере какво, по дяволите, ми се беше случило.

— Изглежда ми забавно — каза Ема и пъхна ръката си в неговата, след като се откъснаха един от друг. — Благодаря ти, че ме доведе тук.

— Благодаря ти, че дойде. — Итън измъкна два билета от задния си джоб. — Стори ми се подходящо за първата ни официална среща. Напомня ми за първия път, когато се срещнахме — рече той някак плахо.

Ема се изчерви. Това определено отиваше на трето или четвърто място в списъка с Десетте най-сладки мигове с Итън. Нощта, когато беше пристигнала в Тусон, преди той да разбере истинската й самоличност, те бяха гледали заедно небето и Ема му беше казала какви имена е дала на звездите. Вместо да й се подиграе, Итън го беше намерил за доста интересно.

Младежът се обърна към входа на Планетариума.

— Готова ли си? — попита той, когато тръгнаха по боядисания в кафяво под към тежката черна завеса.

Ема му се усмихна и двамата потънаха в мрака. Въздухът беше хладен и в залата беше тихо. През стъкления таван над главите им се виждаха мънички блещукащи звезди, които обсипваха нощното небе. За миг тя замръзна на мястото си, изгубена в сложната плетеница от съзвездия. Небето беше толкова обширно и всепоглъщащо, че поне за няколко секунди Ема успя да забрави колко сложен е собственият й живот. Нямаше значение, че тя играе ролята на някой друг. Нямаше значение, че близначката й беше убита и последният заподозрян за това беше по-малката сестра на Сътън, Лоръл, за която Ема си мислеше, че е била у Ниша Банерджи в нощта на престъплението, но която се беше измъкнала, за да откара Теър в болницата, след като някой го беше блъснал с колата на Сътън. В сравнение с мащабите на вселената, нищо на земята нямаше значение.

— Имаме още малко време до появата на кометата — каза Итън, натискайки едно копче на часовника си, за да освети дисплея. — Искаш ли да разгледаме изложбите в другите зали?

Под звуците на ню ейдж музика, Итън и Ема се спряха пред една изложба, озаглавена „Мръсните снежни топки на нашата Слънчева система“. Тя показваше как се образуват кометите. Итън се изкашля, после се затътри до една снимка на въртяща се комета и заговори с писклив, зубърски глас:

— И така, кометите започват като късчета скала и лед, останали от формирането на звезди и планети. След това скалните късчета се приближат до слънцето и топлината му стопява леда. Как ти се струва това, госпожичке?

Итън издърпа нагоре панталоните си и се почеса по носа, и Ема внезапно осъзна, че той пародира господин Биърдсли, учителят по физика в „Холиър“. Тя избухна в смях. Господин Биърдсли беше на милион години, винаги говореше с този зубърски глас и се обръщаше към всички момичета с „госпожичке“, а към момчетата със „синко“.

— Много те бива — каза тя, — но за да ти се получи наистина, трябва по-често да си облизваш устните. И да си бъркаш в носа.

Итън направи физиономия.

— Само при мисълта, че той си бърка в носа, а след това ми пипа контролното…

— Ужас! — Ема потрепери.

— Иска ми се учителите да представят космоса по по-интересен начин — каза Итън, преминавайки към следващата снимка. Докато я разглеждаше, той смръщи съсредоточено вежди. Дълбоките му сини очи пробягаха по текста отдолу и докато четеше, той едва забележимо мърдаше устните си. — Те говорят за него толкова сухо и скучно, че нищо чудно, че никой не се интересува.

— Разбирам какво имаш предвид — отвърна Ема. — Затова харесвам „Стар Трек: Следващото поколение“. Космосът там е толкова удивителен, че ти дори не осъзнаваш, когато научаваш нещо.

Очите на Итън се разшириха леко.

— Ти си Треки?

— Виновата. — Ема наведе глава, като веднага съжали, че е разкрила нещо толкова глупаво за себе си.

Огледах се бързо. Слава богу, наблизо нямаше никой от познатите ми, който да чуе срамното признание на Ема. Последното нещо, от което се нуждаех, бе да плъзне слух, че Сътън Мърсър си пада по най-зубърския сериал.

Итън просто се ухили до уши.

— Леле. Ти наистина си идеалното момиче. В седми клас организирах фен клуб на Следващото поколение. Смятах, че можем да си правим филмови маратони, да се обличаме като любимите си герои, да ходим на конвенции, такива неща. Изненадах се, че никой не се включи.

Ема завъртя очи.

— Аз щях да се включа. Винаги съм гледала сама сериала. Няма да ти казвам колко от приемните ми братя и сестри са ме скъсвали от подигравки заради това.

— Знаеш ли какво — рече Итън. — Какво ще кажеш някой от следващите дни са ни направим Треки маратон? Имам всичките сезони на дивиди.

— Дадено — отвърна Ема и облегна главата си на рамото му.

Итън наведе глава и я погледна. Лицето му леко се изчерви.

— А дали това Треки има някакъв шанс да те заведе на Жътварския бал?

— Мисля, че може да се уреди — отвърна престорено свенливо Ема. В съзнанието й проблесна поредното заглавие: „Сираче е поканено на Жътварския бал: Чудо!“ Откакто се помнеше, тя превръщаше почти всичко, което й се случваше, в новинарски заглавия, а това направо си плачеше за първа страница.

От известно време навсякъде се появяваха плакати за училищния Жътварски бал, които рекламираха групата, поканена за празненството, шествието на украсени платформи и, разбира се, конкурса за Кралица и Крал на Жътварския бал. Този бал беше като излязъл от някой филм, нещо, на което Ема никога не бе очаквала, че ще присъства. В главата й танцуваха образи на Итън, облечен в тъмен костюм, който я е прегърнал през кръста, докато те двамата танцуват бавен танц. Представи си роклята, която щеше да избере от гардероба на Сътън, онази шифонената, която щеше да стои страхотно на бледата й кожа и кестенявата коса. Щеше да се чувства като принцеса.

Идваше ми да я хвана и да я разтърся. Тя не знаеше ли, че Сътън Мърсър винаги си взима нова рокля за баловете?

Едно малко дете изтича покрай Ема, притисна дланите си върху стъклото, което покриваше снимките на комети, и я изтръгна от бляновете й. Тя се съсредоточи върху фотографията, пред която бе застанала — на черна дупка, заобиколена от тъмносиньо небе, осеяно с ярки звезди. Черната дупка е част от космоса, от която не може да се изплъзне нищо, дори светлината, гласеше надписът до снимката. Ема потрепери, връхлетяна внезапно от мисълта за Сътън. Там ли се намираше тя? Така ли изглеждаше задгробният живот?

Ами, не съвсем, помислих си аз.

— Добре ли си? — попита Итън и веждите му се смръщиха загрижено. — Внезапно пребледня.

— Имам нужда от малко въздух — промърмори Ема, леко замаяна.

Итън кимна и я изведе през вратата с табела ИЗХОД към кръглия двор. От него започваха шест каменни пътеки, подредени като спици на колело. В центъра му се намираше масивен старинен черен телескоп. В живия плет имаше отвор, от който започваше малка уличка, а от другата страна на пътя имаше домашен ресторант, наречен „При Педро“. По прозорците му бяха подредени шарени мексикански саксии, а от тавана висяха лампи във формата на люти чушки.

Итън и Ема седнаха на една пейка. Тя си пое дълбоко дъх няколко пъти, изпълнена с чувство за вина.

— Мислиш си за Сътън, нали? — попита я Итън, сякаш можеше да чете мислите й.

Ема го погледна.

— Може би не трябва да се целувам с момчета и да се радвам, че ще ходя на бал, когато сестра ми е мъртва.

Пръстите на Итън се свиха около нейните.

— Но не смяташ ли, че тя би искала да си щастлива?

Ема затвори очи, надявайки се, че Сътън е искала точно това. Но точно мислите за Сътън напомниха на Ема, че тя се намира в своя собствена версия на черна дупка: животът на Сътън. Ако се опиташе да избяга от него, може би щеше да умре. Дори да намерят убиеца на сестра й, Ема щеше да бъде изобличена като измамница — и какво щеше да се случи тогава? Тя си мечтаеше, че семейство Мърсър ще я приеме и приятелките на Сътън ще я посрещнат с отворени обятия, но бе напълно възможно всички да се разгневят заради това, че толкова време ги е заблуждавала.

— Искам да бъда с теб — каза тя на Итън след продължително мълчание. — Не като Сътън. Като мен. Страхувам се, че това никога няма да стане.

— Разбира се, че ще стане. — Итън улови брадичката й в шепата си. — Всичко това някой ден ще свърши. Каквото и да се случи, аз ще бъда до теб.

Ема се изпълни с толкова силна благодарност, че очите й се насълзиха. Тя се приближи до Итън, бедрото й се допря до неговото. Пеперудите отново запърхаха в стомаха й, когато се взря в езерните му очи и помириса афтършейва му с аромат на гора. Итън се наведе напред, докато устните му се не озоваха на един дъх разстояние от нейните. Тя тъкмо се канеше да го целуне, когато чу познат смях.

Ема рязко се извърна настрани.

— Това не е ли…? — Две фигури се бяха запътили към една от масите на верандата на Педро. Едната имаше руса коса и беше облечена в розов пуловер, а другата носеше торбести дънки и леко накуцваше, докато вървеше.

— Лоръл и Теър — прошепна Итън мрачно и се намръщи. — Отиде ми идеята за вечеря след това.

Лоръл отметна назад русата си коса и хвана Теър под ръка. Направи го небрежно и за миг Ема се зачуди дали сестра й наистина я е видяла. Но след това Лоръл впери поглед право в Ема. Устните й потрепнаха в съвсем лека усмивка. Тя не само знаеше, че Ема е там, но и стискаше ръката на Теър само за да я подразни.

Кучка, помислих си аз. От доста дълго време Лоръл ме ненавиждаше заради тайната ми връзка с Теър. Сигурна бях, че цяла вечност бе очаквала настъпването на този момент.

Теър също се обърна и леко махна с ръка. Ема му се усмихна в отговор, но Итън стисна покровителствено ръката й.

Тя се обърна към него.

— Виж, знам, че не го харесваш — каза тихо тя. — Но той не е опасен. Няма начин да е убил Сътън. Цяла нощ е бил в болницата, забрави ли?

Итън изглеждаше така, сякаш имаше какво още да добави по темата, но вместо това просто въздъхна.

— Да — отвърна с неохота той. — Сигурно е така. И с какво ни помага това? Имаме ли друг заподозрян?

Ема погледна към Лоръл, която я поглеждаше над ръба на менюто.

— Помниш ли, че си мислех, че Лоръл е била у Ниша в нощта, когато Сътън е изчезнала?

— Да, когато са били целия отбор по тенис — отвърна Итън, кимайки с глава.

— Ами всъщност не е била. Поне не през цялото време.

Итън рязко повдигна вежди.

— Сигурна ли си?

Пръстите на Ема забарабаниха по кованото желязо на облегалките за ръце на пейката.

— Лоръл е прибрала Теър в нощта, когато е бил блъснат от колата. Тя го е откарала в болницата. Няма как да се е намирала на две места едновременно. А щом е излъгала за това…

Итън се наведе напред и очите му проблеснаха.

— Смяташ, че е оставила Теър в болницата, а след това се е върнала в каньона, за да убие Сътън?

— Надявам се, че не. Но няма как да я изхвърля от списъка със заподозрени, ако не знам къде се е намирала в действителност. Трябва да разбера дали се е върнала в дома на Ниша или е останала навън през цялата нощ. — Тя усука около пръста си подгъва на късата черна памучна пола. — Откакто пристигнах в Тусон, прекарвам с Лоръл повече време, отколкото с който и да е друг, но въпреки това не мога напълно да я разбера. В един момент се държи толкова мило. В следващия сякаш иска да ме убие.

— Ти самата си ми казвала, че отношенията между Сътън и Лоръл изглеждат доста… обтегнати.

Ема кимна.

— Знам. Миналата седмица госпожа Мърсър разговаря с мен за това. Тя каза, че Лоръл винаги ме е ревнувала — имам предвид Сътън. — Ема поклати леко глава. Колкото по-дълго време се представяше за сестра си, толкова повече избледняваше границата, която разделяше собствената й същност и тази на Сътън.

Итън погледна към заведението, където Лоръл и Теър похапваха тортила чипс от едно панерче.

— Може би. Но поне погледнато отстрани изглежда, сякаш и Сътън е ревнувала сестра си. Все пак Лоръл е биологична дъщеря на Мърсърови. Фактът, че е осиновена, винаги е карал Сътън да се чувства някак… изгубена. Веднъж я видях в училищната библиотека да разглежда една книга по генеалогия. Изразът на лицето й… — Итън се поколеба. — Да речем, че никога преди не бях виждал Сътън Мърсър тъжна.

Внезапно се почувствах адски уязвима. Не си спомнях за това, но още щом се бях събудила в дома на Ема в Лас Вегас, аз бях почувствала дълбока, позната болка, която нямаше нищо общо с това, че бях мъртва. Винаги съм знаела, че съм осиновена, а родителите ми не спираха да ми повтарят, че съм специална, защото те ме бяха избрали за своя дъщеря. Но мисълта, че истинската ми майка не ме искаше, ме караше да се чувствам изоставена на произвола на съдбата, оставяйки завинаги в мен една празнота.

Но как беше успял Итън, когото едва познавах, да прозре в мен с такава лекота? Нима бях по-прозрачна, отколкото си мислех?

— Предполагам, че Лоръл е притежавала онова, което Сътън никога не би могла да има — биологично семейство — отвърна тихо Ема, която можеше с лекота да си представи как се е чувствала близначката й. Когато беше на пет години, нейната и на Сътън рождена майка, Беки, я беше оставила в дома на приятели… и повече не се беше върнала за нея.

Ема въздъхна дълбоко.

— Лоръл изглежда толкова гневна. Успяваше да прикрива всичко, докато Теър не се появи в стаята на Сътън и господин Мърсър не повика ченгетата да го заловят. Но след като вече си е тук, имам чувството, че тя е готова на всичко, за да го държи по-далеч от момичето, което той мисли за Сътън — и в което тя знае, че е влюбен.

— Каква беше онази поговорка? Че хората убиват за пари, любов и отмъщение? — попита Итън и потърка ръцете си при порива на хладния вятър. — Може би тя иска да се отърве от конкуренцията.

— По всичко личи, че го е постигнала. Двамата като че ли са на среща. — Ема отново погледна към терасата на ресторанта. Теър беше положил ръка върху рамото на Лоръл. Тя пъхна в устата му чипс с гуакамоле и отново се усмихна самодоволно на Ема. Ема се зачуди какво ли се е случило с Кейлъб, който до предишния ден бе гадже на Лоръл. Сега тя сигурно дори не си спомняше името му.

Аз също погледнах към по-малката ми сестра. Теър даваше поръчка на сервитьорката. Лоръл го наблюдаваше с обожание, сгушена в бледорозовата жилетчица, която обвиваше дребничката й фигура. Присвих очи. Познавах тази жилетка. И също като Теър, тя беше моя.

Може би мама и Итън бяха прави — може би Лоръл искаше всичко, което беше мое. И може би беше убила, за да го получи.