Опасни тайни

32. Клаузата дядо

С треперещи пръсти Ема отдели снимката на майката, която не беше виждала от тринайсет години, и погледна към бележката. Погледът й пробяга по думите; момичето не можеше да повярва какво четеше.

Рейвън беше… Беки? А Беки беше… дъщеря на семейство Мърсър? А баба Мърсър беше нейната и на Сътън прабаба?

— Да, прошепнах аз. Да, работата е адски омазана, но това е истината.

— О, Господи — прошепна Ема. Беки. Не можеше да повярва. Собствената й майка е дъщеря на Мърсърови. И само преди няколко минути се е намирала тук. Беки беше близо и същевременно толкова далеч. Послеобраз, спомен.

Ема отново прочете писмото. „Онази нощ в каньона“ беше фразата, която господин Мърсър беше използвал, когато я беше хванал на училищния паркинг. Внезапно нещо в ума й прещрака и нещата започнаха да си идват по местата. Теър беше видял господин Мърсър с жена… Беки. Но той не е имал любовна връзка с нея — срещали са се, защото тя му бе дъщеря. И по всичко личеше, че двамата бяха разяснили нещата на Сътън. Дали тя е била толкова разстроена от истината, че е побягнала, само за да умре малко по-късно? И в двата случая очевидно Ема беше сбъркала много относно господин Мърсър. Беки го беше нарекла добър човек. Може би тревогата му за Ема, предупреждението да играе играта са свързани с нещо, което бе казал на Сътън.

Не го е направил той, опитвах се да й кажа аз. Избягах от него. Избягах от мъжа, който можеше да ме откара на безопасно място.

Някой почука тихо на стъклото на волвото и Ема подскочи. Пред очите й се появи бащата на Сътън. Тъмните му очи примигнаха и лицето му се смръщи в познатата комбинация от тъга, тревога и умора.

Ема пъхна писмото в чантата си и хвана ръчката на вратата. Чу се изщракване и прозорецът започна да се смъква. Тя вече не се страхуваше от господин Мърсър. Просто беше изморена — и объркана.

— Откъде разбра, че съм тук?

Гледах мъжа, за който бях свикнала да си мисля като за мой осиновител, изучавах чертите на лицето, което познавах толкова добре. Не бях сигурна колко време ще ми трябва, за да свикна с мисълта, че той е биологичният ми дядо, но докато го гледах, започнах да забелязвам приликите между нас двамата — е, като се брои и Ема, между нас тримата. Имахме еднакви полегати носове. Еднаква заострена брадичка. Еднакви дълги, слаби ръце. Как не го бях забелязала досега?

Господин Мърсър наведе глава и подпря ръцете си на вратата на волвото.

— Тя… Беки… ми се обади и каза, че си поискала да се срещнете в мотела. Не беше в стаята си, но това е любимата й закусвалня.

Ема кимна.

— Беше оставила един кибрит в стаята си, на който пишеше „да се видим“.

Господин Мърсър поклати глава.

— Тя винаги е обичала тази игра — рече той с тъжна усмивка.

Ема също се усмихна. Беки обичаше да й организира игра на търсене в двора на стария им блок, като оставяше на масата семенца като подсказка да търси хранилката за птици в ъгъла, а в нея оставяше откъснато парче от програмата за телевизията, като следа за Ема да търси върху телевизора и така нататък.

— Тя беше ли в закусвалнята? — попита господин Мърсър, прекъсвайки мислите на Ема.

Тя поклати бавно глава.

— Не. Просто ми е оставила бележка. И снимка.

Вятърът разроши късата му коса и тя щръкна.

Той погледна пред прозореца на закусвалнята, преди да се обърне и да се взре в очите на Ема.

— Мога ли да седна при теб? Само за минутка? — попита той.

Ема кимна. Тя вдигна прозореца си, а господин Мърсър заобиколи колата и отвори пасажерската врата.

После въздъхна дълбоко и се загледа в жабката. Ръцете му лежаха отпуснати в скута, а главата му беше наведена, което го правеше да изглежда като някое малко момче.

— Трябваше да седнем и да си поговорим истински след онази нощ — каза най-накрая той. — Не трябваше да те оставям да избягаш така. Особено след като Теър те остави съвсем сама там. — При споменаването на името на Теър очите му помръкнаха.

Ема кимна, без да каже нищо. Думите му потвърдиха подозренията й: че в нощта, когато Сътън беше умряла, той й беше обяснил ситуацията с Беки и Сътън беше избягала разстроена и ядосана. И щом господин Мърсър смяташе, че Теър я е изоставил сама в каньона, значи не той го беше блъснал с колата на Сътън. Това също обясняваше защо той мразеше толкова момчето: явно смяташе, че Теър е зарязал дъщеря му в каньона Сабино.

— Но след като избяга, ме повикаха спешно в хирургията — продължи господин Мърсър. — Изобщо не ми се искаше да те оставям там, но ти беше толкова ядосана. Реших, че ще ми е по-лесно да говоря с теб след като осмислиш нещата. Когато онази нощ се върнах от болницата, започнах да ти пиша писмо. Може би ако бях обяснил по-ясно нещата, ти щеше да разбереш защо бях мълчал толкова дълго. — Той се обърна и погледна Ема. — Не е защото се срамувам от теб, а защото исках да те защитя от майка ти. Обичам те повече отколкото можеш да си представиш. Ти си ми дъщеря и аз те обикнах още от момента, в който Беки те остави в дома ни.

Ема наведе глава, осмисляйки думите му.

— Написал си писмо?

Господин Мърсър се размърда смутено.

— Но не го довърших. На следващия ден ти се държеше така, сякаш нищо не се беше случило, и аз не бях сигурен какво да правя. Но мога да го довърша — стига да искаш. Или ако смяташ, че вече си готова, можем просто да поговорим.

Мислите на Ема жужаха в главата й. Щом са го извикали в хирургията, значи той имаше солидно, лесно доказуемо алиби. Нямаше как да е убил Сътън, ако е бил в операционната. Но по-важното е, че тя нямаше представа за какво му е да убива Сътън. Той беше неин дядо. Пазил е тайната заради нея и заради Беки, а не заради себе си.

Облекчението, което изпитах щом разбрах, че баща ми не ме е убил, подейства като хладен вятър на кожата ми — пречистващ, живителен. Баща ми отново ми беше баща, някой, когото да обичам, липсата на когото да усещам с цялото си сърце. Чувствах се така, сякаш разбитото ми сърце беше излекувано. И Ема беше права: не виждах причина да иска да ме убие. По лицето му си личеше, че ме обича повече от всичко на света. Освен това усещах, че напрежението, което съществуваше между нас, направо го убива, че единственото, което иска, е да сложи край на патовата ситуация и да оправи нещата.

Но в главата ми отново изникна споменът и аз почувствах как ме жегва разкаяние. Последните думи, които бях казала на мъжа, когото смятах за мой баща — а всъщност бе мой дядо — бяха изпълнени с омраза. Само ако можех да се върна и да променя нещата. Да променя всичко.

Господин Мърсър изпъна краката си.

— Знаеш ли, тя наистина те обичаше по свой си странен начин — продължи той. — Когато първия път ми се обади преди няколко месеца, аз бях толкова въодушевен. На Кристин й беше писнало от лъжите й, но на мен просто сърце не ми даваше да прогоня Беки. Бащи и дъщери… нали знаеш. — Той нежно разроши косата й.

Ема кимна, чудейки се как ли са се почувствали преди всичките тези години, когато Беки се е появила с бебето. Сигурно е била горе-долу на годините на Ема. Момичето се чудеше защо Беки не им е казала за нея, за другата им внучка — и защо им е оставила само едната си дъщеря. Може би е смятала, че ще бъде добра майка на едното момиче. Но, разбира се, когато Ема бе навършила пет годинки, Беки изобщо се беше отказала да бъде майка.

— Така и не успях напълно да я забравя — продължи господин Мърсър. — Тя имаше проблеми, Сътън. Винаги е била такава. От време на време й давах пари, но това не ги решаваше. Само влошаваше нещата.

Очите му се покриха с мъгла и той примигна, опитвайки се да прогони сълзите.

— Винаги съм се чувствал виновен. Сякаш двамата с майка ти не бяхме добри родители. — Широките му рамене клюмнаха под тежестта на тъгата. — Цялата ситуация стана… непоносима. — Внезапно в гласа му се появиха панически тонове. — Обичам Беки. Но тя направо разруши живота ни. А и начина, по който се държеше с теб…

Очите на Ема се напълниха със сълзи. Тя знаеше много добре какво представляваше Беки — беше живяла с нея почти пет години. И въпреки това майка й продължаваше да й липсва, всеки ден. Все пак й беше майка, а тази връзка не се прекъсваше лесно.

Ема погледна към господин Мърсър, нейния дядо, и посочи с пръст писмото на Беки, което лежеше в отворената й чанта. Само ако можеше да му разкрие и последното парче от пъзела: че има още една внучка, близначката на Сътън. Но докато убийството на сестра й не бъдеше разкрито, тя не можеше да го направи. Щеше да е основния заподозрян, бедното момиче, което е откраднало живота на близначката си, за да се отърве от приемните родители. И за пореден път Ема се беше върнала в началото.

Но не съвсем. Луната се появи иззад облака и увисна в средата на предното стъкло. Ема погледна към небето, което двете с близначката й бяха споделяли толкова много години, без да го знаят, небето, към което Ема беше гледала и беше мечтала за семейство. Тя беше изгубила Сътън и Беки, но беше намерила своето семейство — истинското си семейство. Баба и дядо. Прабаба. И леля в лицето на Лоръл.

Тя се наведе към дядо си и го прегърна през раменете. Той въздъхна дълбоко и я притисна силно съм себе си. Колата тихо изскърца по тежестта на телата им.

— Ще ми разкажеш ли малко за нея? — попита Ема, заровила лице в гърдите на господин Мърсър. — За мама? — Тя не знаеше толкова много неща за Беки, имаше толкова подробности, които копнееше да научи, толкова много въпроси се бяха натрупали през тези тринайсет години. — Като например каква беше като дете? — попита Ема. — Доколко ти напомням за нея? — Задавена от ридания, тя едва успяваше да говори.

Когато господин Мърсър я притисна още по-силно към себе си, Ема усети сълзите и по неговите бузи.

— Разбира се — отвърна той, галейки я по косата. — Ще ти разкажа всичко, което искаш да узнаеш.