Опасни тайни

16. Лице в прахта

Следващия път като те видя си мъртва.

Колко драматично, мисля си аз и прибирам телефона в джоба си, след като съм изтрила съобщението. Но в мен остава някакво безпокойство. Може би не трябваше да викаме Лоръл да откарва Теър в болницата. Знам, колко си пада по него. Знам как ще се почувства, когато разбере, че двамата се срещаме тайно. Вярно, че някак си ми се искаше да й натрия носа. Вярно, че някак си ми се искаше пак да й демонстрирам, че „виждаш ли, аз съм много по-добра от теб!“ Но може би бях прекалила.

Оглеждам се. В каньона е толкова тъмно, че едва успявам да видя ръцете си, които са съвсем близо до лицето, а телефонът ми отново няма покритие. Пътят към хълма почти не се различава. Пътната настилка поскръцва под краката ми. Усещам как сърцето ми бие в гърлото. Досега трябваше да съм стигнала до квартала на Ниша. Изгубих ли се? Да не би да съм свила в погрешната посока? Мисля си за историите, които съм гледала по новините, за хората, които са се изгубили тук и повече никога не са били намирани. Ами ако същото се случи и с мен? Ако умра тук и койотите изядат костите ми?

Никога няма да отида на абитуриентския бал. Никога няма да получа онази чанта на Марк Джейкъбс, която толкова си харесах. Никога повече няма да кажа на Теър, че го обичам. Никога няма да мога да направя нищо, което съм искала да направя.

Вървя, докато вече не усещам крайниците си. Пустинята ме заобикаля от всички страни. Обръщам се, за да погледна към каньона, с надеждата, че ще успея да се ориентирам. Наоколо стърчат назъбени скали, но нито една от тях няма позната форма. И докато вървя, олюлявайки се, и се опитвам да разбера къде, по дяволите, се намирам, зървам една пейка под скалите. Това там… човек ли е? И ме гледа?

Но луната се скрива зад облак и повече нищо не се вижда. Започваш да откачаш, Сътън, казвам си аз. Вземи се в ръце. Съсредоточи се. Няма да умреш тук. Ще намериш изход. И само защото двамата с Теър сте бягали от някакъв психопат, това не означава, че той е все още тук. Аз съм Сътън Мърсър и ако някой успее да намери изход оттук, то това съм аз.

В далечината се чува рев на двигател. Обръщам се и виждам светлини от фарове, които осветяват хребета.

— Хей! — крещя аз и започвам да махам с ръце. През живота си не съм се радвала толкова много да видя кола. Мисля да се прибера на стоп — и преди съм го правила, а наистина имам нужда някой да ме закара до дома. Точно това е мястото, където отчаяно искам да се озова. Не у Ниша. Не у Мадлин. У дома. Внезапно ме изпълва такова желание да видя семейството си, че стомахът ме присвива като от глад. Искам мама да ми направи пилешка супа и да ми каже, че всичко ще бъде наред. Искам татко да ме гушне и да ме увери, че лошите никога няма да се доберат до мен.

Искам да им кажа, че съжалявам за всичко, което съм свършила напоследък. Създавам такова напрежение у дома, като не спазвам правилата им и непрекъснато им се сопвам. Просто с наближаването на осемнайсетия ми рожден ден ми се иска да науча повече за рождената ми майка — за това откъде идвам. Може би някъде имам още едно семейство, за което не знам нищо. Може би дори имам кръвни брат или сестра. Но всеки път, когато повдигам този въпрос, мама започва да плаче, а татко свива устни и ме поглежда така, сякаш съм го улучила в сърцето. Винаги получавам каквото поискам, но родителите ми не ми казват нищо, затова ги наказвам като ходя на нощни купони с Мадс или се измъквам тайно от къщи, за да се видя с Теър, когато се връща в града.

Приближаващата се кола подскача върху неравния път и вдига облак прах.

— Хей! — крещя отново аз и размахвам ръце. Но когато тя стига още по-близо, аз отпускам ръце. Какво ще търси кола по това време на този задънен път? И защо фаровете ми изглеждат толкова познати? Това моята кола ли е? Дали загадъчният шофьор не се е върнал?

Само че фаровете не са точно като моите. Въпреки това отнякъде са ми познати. Хуквам напред, защото колата ускорява ход и с ръмжене се засилва право към мен, поглъщайки разстоянието с умопомрачителна скорост. „Ще ме прегази!“, осъзнавам аз, докато тичам по пътя. Точно както прегази Теър.

Мислите препускат в главата ми. Следващият път като те видя си мъртва. Възможно ли е това да е Лоръл? Да не е полудяла?

Свивам встрани и се спускам навътре в пустинята. Двигателят реагира, изревава по-силно и колата завива след мен. Чувам някакъв глас, но не мога да различа думите заради рева на двигателя и хрущенето на чакъла под гумите. Тичам колкото се може по-бързо, но колата набира скорост, докато накрая започвам да усещам топлината й в гърба си. Фаровете осветяват земята пред мен и аз виждам сянката ми с размахващи се ръце.

— Моля те! — крещя аз, извивайки се назад. Опитвам се да видя кой е шофьорът, но е твърде тъмно — а очите ми са пълни със сълзи. — Моля те, спри!

Колата вече се намира само на няколко метра от мен; всеки момент ще ме връхлети. Внезапно скърцащ звук прорязва въздуха и колата спира. Поглеждам през рамо тъкмо навреме, за да видя как прозорецът се спуска. Има пистолет, успявам да си помисля аз и свивам покрай един гигантски кактус, за да се скрия.

— Сътън! — изкрещява някой.

Спирам. Този глас ми е познат. Обръщам се и виждам баща ми, който се подава през прозореца. Примигвам. Сърцето ми започва да се успокоява.

— Т-татко? — заеквам аз и тръгвам бавно към него.

Но нещо не е наред. Лицето на баща ми е изопнато. Лунните лъчи проблясват в сребристите кичури в косата му. Веждите му са сбърчени и той ме гледа така, сякаш е отвратен от присъствието ми. Направо не мога да го позная. Баща ми слиза от колата и се хвърля напред като разгневена гърмяща змия. Пръстите му се вкопчват в китката ми. Стиска силно.

Зяпвам изненадано.

— Татко — хълцам аз и поглеждам към ръката си, която вече започва да се зачервява. — Пусни ме. Боли!

Но той не ме пуска, а вместо това се взира в мен с яростни, търсещи очи, сякаш толкова ми е ядосан, че чак си е изгубил гласа.

— Какво видя? — Той сякаш изплюва думите.

— Н-нищо!

Но баща ми стисва още по-силно ръката ми. Прорязва ме остра болка и аз сподавям един стон.

— Знам, че сте видели нещо. Защо иначе побягнахте така? — Гласът на баща ми внезапно прозвучава с такова зловещо спокойствие, че ми трябват няколко секунди, за да осъзная какво ме пита.

„Знам, че сте видели“. Пулсът ми се ускорява, докато сглобявам отделните парчета от пъзела. Затова Теър ме издърпа от високото и буквално ме изблъска по пътеката. Видял е баща ми да прави… нещо — нещо, което го е уплашило. Нещо, което е сметнал, че не трябва да виждам.

И тогава забелязвам, че баща ми е целият покрит с прах. Пустинен прах. Същият, с който съм покрита и аз, заради бягането ми из каньона. Побиват ме ледени тръпки и в главата ми отеква ехото от стъпките, които преследват двама ни с Теър. Някой ни преследваше. Някой блъсна Теър.

Но ми се струва невъзможно баща ми да ни е преследвал. Той ме обича. Той ми донесе сладолед с фъстъчено масло, когато паднах от колелото си. Той ме научи как да бия сервис. Той прекарваше часове в гаража, за да възстанови класическото ми състезателно волво — същото, което едва не уби момчето, което обичам.

Но аз не познавам мъжа, който стиска китката ми толкова силно, че ме е страх да не я счупи. Това е някой, който е способен да ме нарани. Някой, способен на всичко.

— Пусни ме! — крещя аз.

Баща ми ме повлича към колата. Опитвам се да се изтръгна от захвата му, но той е твърде силен. Опитвам се да запъна краката си в земята. Приливът на адреналин ме тласка напред и аз се хвърлям към него, забивайки лакът в гърдите му.

— Сътън! — изкрещява той и ме пуска.

Обръщам се и побягвам. Краката ми пламтят докато тичам през пустинята. Зад мен хвърчат пясък и пръст. Косата ми пада върху лицето и аз се опитвам да я махна от очите си. Не че има някакво значение. Всъщност не виждам накъде тичам. И няма особено значение. Трябва само да бягам колкото се може по-надалеч от него. И ако трябва да бягам цяла вечност, ще го направя.

Но когато двигателят отново изревава зад гърба ми, аз осъзнавам с болезнен страх, че нямам на разположение цяла вечност. Вече не. Не и ако баща ми ме прегази точно както прегази Теър.