Опасни тайни

9. И така може да се спечели

Няколко часа по-късно Ема зави по алеята към дома на Итън, който се намираше срещу каньона Сабино. Къщата му беше най-малката в квартала — съседната, на Ниша, беше поне два пъти по-голяма — и определено беше видяла и по-добри времена. Черната боя на жалузите се лющеше, мрежата против насекоми беше леко цепната, а рамката й висеше накриво от пантите си.

Ема слезе от колата и тръгна към верандата. В горичката зад къщата на Итън пееха щурци и непрекъснатото им цвърчене отекваше в ушите на Ема. Тя вдигна ръка, за да натисне звънеца, но бързо я отдръпна, когато чу трясък.

— По дяволите, Итън! — прогърмя женски глас точно зад вратата. Някаква фигура мина покрай мрежата, без да забележи Ема на верандата. — Не ти ли казах още вчера да изчистиш с прахосмукачката?

Ема се отдръпна настрани. Но преди да успее да слезе от верандата се разнесоха стъпки и една висока жена се появи във фоайето.

— Какво искаш? — Роклята й на сини цветя висеше свободно около кльощавата й фигура с бледа, луничава кожа. Тънката й коса с миши цвят беше вързана на рошава конска опашка и няколко извадени кичура й падаха в очите.

Имах усещането, че я познавам, но нямах представа защо. Двамата с Итън не си бяхме гостували по домовете.

— Ъъъ, здравейте — рече Ема с писклив глас през мрежата на вратата. Госпожа Ландри не я беше отворила. — Аз съм Сътън — продължи тя, престъпвайки смутено от крак на крак. — Дойдох да взема Итън за футболния мач.

— Знам коя си — отвърна жената с хаплив тон.

Разнесоха се нови стъпки и Итън се появи зад гърба на майка си с покрусено лице.

— До после, мамо. Ще се върна в девет.

Той мина покрай жената и излезе на верандата. Госпожа Ландри сви устни в тънка линия.

— Беше ми приятно — рече кротко Ема. Госпожа Ландри само изсумтя и се прибра в къщата, затръшвайки силно вратата зад гърба си. — Наред ли е всичко? — попита тихо Ема.

Итън сви рамене.

— Просто е изпаднала в едно от настроенията си.

Ема съчувствено го погали по ръката. Майка му се беше разболяла от рак, а господин Ландри беше избягал по време на химиотерапията. Макар в момента да беше в ремисия, госпожа Ландри така и не бе успяла да се стабилизира емоционално и очакваше от Итън да се занимава с почти всички домашни задължения.

Итън седна на пасажерското място и си закопча колана, а Ема запали двигателя.

— Може ли да видя есемеса? — попита тихо Итън.

Ема кимна. Тя извади телефона на Сътън от чантата си и му показа снимката, която беше направила на екрана на Лоръл. След като беше намерила есемеса, тя веднага се беше обадила на Итън и му беше съобщила за откритието си. Той гледаше снимката със сбърчени вежди.

— Леле — прошепна най-накрая младежът.

— Знам — отвърна Ема и също я погледна.

Следващия път като те видя си мъртва.

Итън се облегна назад и кожата изскърца под тялото му.

— Значи според теб Лоръл е убила Сътън в изблик на някаква ревнива ярост, защото е била с Теър?

Ако можех, щях да потреперя. Помислих си за обаждането на Теър до Лоръл веднага след като беше блъснат. Тя пристигна ужасно бързо, сякаш беше дебнала зад ъгъла. Теър беше казал, че някой ни преследва в каньона — Лоръл ли беше това? Дали ни беше последвала и така беше разбрала, че се срещаме тайно зад гърба й? Дали беше откраднала колата ми и се беше опитала да ме блъсне, но вместо това случайно беше ударила момчето, което обичаше? Дали след това се беше върнала при каньона, за да ме довърши?

Ема даде на заден ход и излезе от алеята.

— Може би. Любовта може да накара хората да правят луди неща. Теър е готин. И очевидно е адски чаровник.

Веднага, след като изрече тези думи, Ема съжали за това. Но Итън само кимна замислено.

— Тя винаги вървеше подире му — смятай какво е било, щом дори аз го забелязах — рече той и срамежливо се усмихна. — Тогава ми се струваше, че го обича като кученце, но ако си права за случилото се, значи нещата са доста по-зловещи.

Ема спря на един знак стоп и загледа профучаващите по главния път коли.

— Според теб как го е направила? Как е убила Сътън? — Думите оставиха горчив вкус в устата й. Едно беше да разговарят за това, че Сътън вече я няма, но я обземаше ужас, когато обсъждаха подробностите по смъртта й.

Потрепнах, когато се замислих върху последните си мигове. Най-пресните ми спомени бяха от последната ми нощ на земята, но всеки път те свършваха внезапно. Смъртта ми приближаваше и аз тръпнех в очакване да видя как е свършило всичко. Исках да го видя… но същевременно не исках. Да си спомня последните си мигове означаваше да ги преживея отново. Щях да бъда принудена да гледам как животът се изцежда от тялото ми. И да го почувствам. Не можех да не се замисля за причината, поради която все още не си го бях спомнила. Може би когато космическата сила, която ме задържаше тук, най-после ми позволеше да си спомня смъртта си, аз щях отново да умра. Щях да видя убиеца си, да си поема дъх за последен път и да се разпръсна в ефира бързо и безшумно като птица в полет.

Следващата мисъл, която ме връхлетя, ме накара да се смразя до кости. Всичките ми спомени се събуждаха от разни неща, които Ема беше открила — есемеса на Лоръл, заплахата за Лили при номера с влака, завръщането на Теър. Ами ако последният ми спомен щеше се появи, защото убиецът смяташе да стори с Ема същото, което беше сторил и с мен? Ами ако откриехме истината, когато вече щеше да е твърде късно?

Итън сложи ръка върху коляното на Ема.

— Не знам. В онзи клип тя наистина се опитваше да удуши Сътън. А ако се е върнала обратно в каньона, може да е използвала колата или някакво друго оръжие. Няма как да знаем, освен ако… — Гласът на Итън секна. Той се прокашля смутено. — Освен ако… не я намерим.

— Така е — промърмори Ема и стомахът й се сви при думите му. Тя си пое дълбоко дъх, спирайки на светофара зад един пъхтящ мотоциклет. — Просто трябва да остана насаме с Теър за една минутка и да го попитам дали Лоръл е останала цялата нощ с него в болницата. Ако е била там, значи е чиста, ако ли не…

Недовършеното изречение увисна във въздуха и остатъкът от пътуването им премина в мълчание. Минутки по-късно те отбиха към паркинга на „Уилър“. Няколко седмици по-рано Ема беше ходила там за една среща по тенис. Училището беше основният съперник на „Холиър“, но изглеждаше малко позападнало с очуканите си колони, които поддържаха входната галерия. Вляво от училището се намираше футболното игрище, осветявано от прожектори. Играчите загряваха, облечени в екипите си — в червено и жълто за „Уилър“ и тревистозелено за „Холиър“.

Двамата излязоха от колата и забързаха през препълнения паркинг към игрището. Във въздуха се разнасяха миризми от сергиите, които предлагаха хотдог и меки гевреци, а около портала се въртяха група деца. Когато забелязаха Ема и Итън, те се обърнаха и ги зяпнаха. Две момичета се сбутаха и се усмихнаха на Итън.

Ема го хвана за ръката. Дланите му бяха потни. Това беше първата му публична поява като официален приятел на Сътън Мърсър.

— Всичко ще бъде наред — прошепна му тя.

— Знам — отвърна вдървено Итън и бързо погледна към отражението си в лъскавата метална стена на една от сергиите с храна край входа. Едва тогава Ема забеляза колко спретнато се е облякъл тази вечер — дънките му изглеждаха нови, синята блуза идеално подхождаше на очите му и той се беше избръснал, като беше използвал след това афтършейва, който му беше подарила предишния уикенд. Толкова беше сладък, когато се опитваше да направи добро впечатление.

И макар да се намираха в „Уилър“, като че ли цялата гимназия „Холиър“ се беше изсипала тук за мача. Пейките бяха заети от облечени в зелено деца, които тропаха с крака и пееха училищния химн. Ема се огледа за черната грива на Мадлин и червенокосата глава на Шарлът, но не ги забеляза.

— Странно — промърмори тя. — Те ми казаха, че ще бъдат на най-горния ред.

— Може би са заети да ни подготвят поредния номер — промърмори Итън под носа си.

— Ха-ха, много смешно — каза Ема. Предишната седмица клубът ги беше затворил в една изоставена къща. — Може би този път ще ни заключат в банята.

Итън сбърчи нос.

— Дано не е в мъжката съблекалня. Там мирише на обор.

— Може да е в масажната стая на спортистите — подразни го Ема. — С наш личен масажист.

Устните на Итън се разтегнаха в усмивка.

— Това вече бих го преглътнал.

На последната редица имаше няколко празни места и Ема задърпа Итън към металните стъпала. Няколко ученици се отдръпнаха, за да им направят място да седнат. Едно момиче с коса, вързана на къса опашчица, се престори, че вдига телефона си и пише есемес, но Ема беше сигурна, че всъщност е снимала Итън. Две първокурснички, които седяха няколко реда пред тях, се кискаха и сочеха към него.

Ема лекичко го смушка.

— Недей да се оглеждаш — мисля, че вече си имаш фенклуб.

Итън се изчерви.

— Да бе, да.

Стеснителността му обаче не можеше да ме заблуди. Когато Итън прокара пръсти през мастилено–черната си коса, успях да уловя леката му усмивка. Възможно ли бе Самотникът да се наслаждава на новопридобитото внимание? Винаги съм си мислела, че единствените хора, които говорят против популярността, са непопулярните. На кой не му харесва да бъде обожаван?

Реферът наду свирката си и двата екипа изтичаха към пейките си, за да поговорят с треньорите преди началото на играта. Мирисът на горчица погъделичка обонянието на Ема и лекичкият ветрец я погали по врата.

Итън я прегърна през кръста и я придърпа към себе си.

— Студено ли ти е?

— Може би малко — отвърна Ема.

— Сътън обичаше да казва, че вечерните мачове са й любимите — промърмори Итън така, че никой да не го чуе. — Казваше, че има нещо наистина секси в играта под звездите.

Ема се извърна и го погледна.

— Наистина ли?

Итън прибра кичур тъмна коса зад ухото си.

— Чух я да го казва веднъж в коридора. Предполагам, че просто ми е направило впечатление.

Ема прехапа горната си устна, изпитвайки неочаквана ревност. Като че ли всяко момче в училище си беше падало по Сътън. Нима и Итън беше сред тях? Тя знаеше, че е абсурдно да ревнува от мъртвата си близначка, но понякога се чудеше дали Итън е намирал нещо в Сътън, което не откриваше в нея.

— Има ли още нещо в нея, което да ти е направило впечатление? — попита тихо тя.

— Казах ти всичко. — Итън сплете пръсти с нейните. — Искаше ми се да знам повече.

Ема тихо въздъхна.

— И аз.

— Сътън! — извика Габи. Двете с Лили се изкачваха между пейките, облечени в еднакви тениски с надпис „ФЕНКИ НА ХОЛИЪР“. На няколко крачки след тях се виждаха Шарлът, Мадлин, Теър и Лоръл.

Теър беше облякъл стария си футболен суичър. По ирония на съдбата номерът му беше тринайсет.

— Здрасти! — извика Ема и им махна с ръка. Трябваше само да погледне децата, които седяха до нея, и цялата групичка момчета и момичета се надигна и се премести на няколко пейки по-надолу, без да задава въпроси. Беше истинско безумие да притежава такава власт, особено след като в предишния си живот тя щеше да е от онези, които щяха бързо да се изнесат.

Итън наблюдаваше приятелите й, които се изкачваха между пейките.

— Нека играта започне — промърмори той под носа си.

Лили първа стигна до върха и се обърна, показвайки гърба на розовата си тениска. На него имаше надпис „РАЗОРЕТЕ ТРЕВАТА!“.

— Харесва ли ти? Направиха ни ги по поръчка.

— В училищния магазин няма такива неща — додаде Габи. Тя носеше същата тениска, само че в яркожълто.

Мадлин се настани до Итън.

— Здрасти, поете — каза тя, смушквайки го в ребрата.

Ема избягна погледа на Теър, като се молеше да не сяда на празното място до нея, но за нейно голямо раздразнение той се настани точно там и я поздрави. Ема стисна ръката на Итън, сякаш искаше да му каже, че всичко е наред. За щастие той отвърна на стискането и леко й се усмихна.

Лоръл изгледа кисело Теър и Ема и седна от другата му страна.

— Как е най-голямата фенка на „Холиър“? — попита Теър, щипвайки Ема по ръката.

— Ами, все още мърдам — отвърна тя и веднага осъзна, колко тъпо е прозвучало това.

Теър я изгледа строго.

— Нали сега няма да викаш за „Холиър“, след като не участвам вече в отбора? Аз лично се надявам „Уилър“ да спечелят.

Ема се намръщи добродушно.

— Предател.

Теър се разсмя гръмогласно и погледна Ема с проблясващите си, немигащи лешникови очи. Тя почувства как пръстите на Итън се изплъзват от ръката й.

Аз също се почувствах леко наранена. Теър гледаше близначката ми по същия начин, както гледаше мен в спомените ми за времето, прекарано заедно с него. Искаше ми се да сложа ръце на раменете му, да го накарам да види мен, а не Ема. Ако наистина ме обичаше толкова, как може да не усети, че момичето, в което се е влюбил, не е това, което седи до него?

Шарлът измъкна една огромна широкопола червена шапка от чантата си и я нахлупи ниско на главата си. Мадлин я погледна и се изкиска.

— Какво правиш?

Шарлът придърпа ръба на шапката напред.

— Писна ми всички да ме зяпат заради тъпия номер на Подлата четворка. Тад Фелпс дори се осмели да ме попита кой от всичките сутиени е моят. Седем души вече не са ми приятели във Фейсбук и в часа по дебати никой не се страхуваше от мен. Преди, когато излезех на подиума, всички навеждаха погледи и никой не искаше да спори с мен от страх, че може да им отмъстя с някой номер. Днес едно момиче постави под въпрос правото ми да използвам фразата „морални ценности“, предвид, цитирам, „скорошния вандалски акт срещу училищната собственост“.

Ема огледа пейките и наистина, поне петнайсетина души гледаха към членовете на „Игра на лъжи“ и си шепнеха ядосано.

— Очевидно организирането на парти не е достатъчно. Трябва да докажем, че не сме го направили ние — рече Шарлът.

Лоръл въздъхна драматично.

— Не мога да повярвам, че го казвам, но всъщност ми се иска училището да имаше охранителни камери. Те щяха да покажат на всички, че извършителките не сме ние.

Итън вдигна глава с колебливо изражение на лицето.

— Знаете ли, на ъгъла до училището има улична камера.

Лоръл присви очи.

— И какво?

— Ами веднъж ме глобиха за минаване на червено на светофара и заедно с фиша ми изпратиха и снимка. На нея се виждаше входът на училището. Може би камерата е успяла да заснеме и вандалския акт. — Итън сви рамене.

— Сериозно? — Очите на Мадлин грейнаха, но после видимо посърна. — Но как изобщо ще получим достъп до тези кадри?

Итън облиза устните си.

— Ами… записите от камерата отиват в един онлайн сайт, а аз съм доста добър с компютрите. Тогава, ъъъ, хакнах сайта, за да видя, дали няма да успея да изтрия фиша. — Бузите му видимо почервеняха. — Не можах, но забелязах, че пазят архив с видеоматериалите. Паролата сигурно е сменена, но ако поработя върху това известно време, мисля, че ще намеря начин да се вмъкна отново.

— О, боже мой, това е страхотно! — изписка Шарлът.

— Много яко, Итън — рече Мадлин с възхищение. — Нямах представа, че те бива в това.

Момичетата ликуваха и се усмихваха. Само един човек изобщо не изглеждаше доволен — Теър. Той не отместваше поглед от терена, макар играта да не беше започнала все още.

— Като че ли е кой знае колко трудно да се сдобие човек със запис от камерите — промърмори той под носа си така, че само Ема да може да го чуе. Тя се престори, че не го е разбрала.

Момичето се обърна към Итън.

— Сигурен ли си, че искаш да го направиш? — Последното нещо, което искаше, бе Итън да си навлече неприятности заради това, че се опитва да накара приятелките на Сътън да го харесат.

Итън сви рамене.

— Не е кой знае какво, честна дума.

Внезапно нечия сянка падна върху Ема. Едно момиче с тъмна, къдрава коса, вързана на странична опашка, стоеше до нея. Оскъдните жълти панталонки една покриваха слабите му бедра, а очертанията на сутиена му се подаваха изпод бялата тениска. На Ема й бяха нужни няколко секунди, за да осъзнае, че това е една от членовете на Подлата четворка — Бетани някоя си.

— Здрасти, Итън — рече Бетани, без да отмества поглед от него.

Итън се изчерви. Очевидно не беше свикнал да е обект на внимание.

— Ъъъ, здрасти?

Завъртях очи. Бях мъртва и общо взето без спомени, но дори аз знаех, че с първокурснички никога, ама никога не се разговаря. Преструваш се, че си твърде зает, за да забелязваш съществуването им, дори да са ти роднини.

— Какво ще правиш този уикенд? — попита Бетани.

Мадлин и Лоръл се ококориха. Лили и Габи бяха извадили телефоните си и пръстите им танцуваха по клавиатурите.

— Ами… — Итън млъкна и погледна към Ема.

Тя едва се сдържа да не се разсмее.

— Ще бъде с мен — отвърна на момичето и хвана Итън под ръка.

Мадлин се наведе напред.

— Защо? Да не би майка ти да ти търси бавачка?

Бузите на Бетани станаха аленочервени. Тя се обърна и се върна при приятелките си, които веднага я заобиколиха и започнаха да си шепнат.

Шарлът поклати глава.

— Определено трябва да се сдобием с онези кадри.

— Съгласна съм — отвърна Ема. — Тези мацки трябва да си го получат.

— Смятай го за сторено — рече Итън.

— Нашият герой — пропя Мадлин.

Теър изглеждаше все по-ядосан. Той се наведе напред и погледна към Итън.

— Ландри, ти кога се превърна в най-якия тип?

За секунда Итън като че ли се почувства като в небрано лозе, но след това си пое дълбоко дъх и отговори спокойно:

— Предполагам, че след като започнах да излизам с най-готиното момиче в училище.

Теър погледна към Ема така, сякаш я виждаше за пръв път тази вечер.

— Да, тук няма спор — рече замислено той.

Седящата до него Лоръл се задави с диетичната си кола. Теър веднага се обърна към нея и я потупа по гърба.

— Добре ли си?

Лоръл закима, но няколко секунди не можеше да си поеме спокойно дъх.

— Ще ми донесеш ли вода? — попита го тя с насълзени очи.

— Разбира се. — Теър се изправи с усилие и закуцука надолу покрай пейките.

Лоръл продължи да кашля, докато той не се изгуби от погледа й, след което спокойно отпи от кутийката си, стрелвайки Ема с поглед, сякаш искаше да й каже „Ти не си единствената, която може да го накара да я следва като кученце“.

Но аз забелязах още нещо в този поглед. Предупреждение. Стой далеч от него, иначе…