Опасни тайни

22. Играй играта

Престори се, че не го виждаш, помисли си веднага Ема. Тя наведе глава и повлече крака към съблекалнята; сърцето й биеше ускорено. Тогава тя чу металическия звук на ръка, която удря по вратата на кола.

— Сътън! — чу се гласът на господин Мърсър.

Ема спря и го погледна.

— О, здравей, татко! — рече тя мило, сякаш едва сега го забелязваше.

Господин Мърсър не изглеждаше доволен. Той заобиколи колата и отвори пасажерската врата.

— Влизай вътре.

Ръцете на Ема трепереха.

— Благодаря, но дойдох с колата — отвърна тя, стиснала ключовете в ръката си, опитвайки се да звучи нормално. — И сама мога да се прибера. Освен това сега имам тренировка.

— Влизай. В. Колата — рече мрачно господин Мърсър. После очевидно осъзна, че се намира на училищния паркинг и устните му се изкривиха в лека усмивка, очевидно за пред хората. — Трябва да поговорим — рече той с по-мил глас.

Сцената ми се струваше смразяващо позната. Не го прави, Ема, извиках аз.

Ема не помръдна от мястото си. Тя се огледа — надявайки се, молейки се някой да се появи иззад ъгъла и да ги види. За нещастие нямаше никой. Искаше й се да бръкне в джоба и да изпрати есемес на Шарлът за помощ, но господин Мърсър щеше да я види. А и какво щеше да каже Шарлът, когато се появеше тук?

— Сътън? — рече господин Мърсър с предупредителен тон.

Ема не знаеше какво друго да направи. Тя отиде до колата и влезе вътре. В джипа беше студено, климатикът беше надут до край. Студеният метал на предпазния колан опари бедрото й.

Бащата на Сътън затвори вратата и отпусна ръце върху волана. Забарабани с пръсти по кожения му калъф, като очевидно се опитваше да събере мислите си. Ема се сви в седалката и впери поглед в започналия да се лющи лак на ноктите й, като се опитваше да запази спокойствие. Всичко ще бъде наред, каза си тя. Намираме се на обществено място. Не може нищо да ми направи тук.

Да, докато не потеглите нанякъде, помислих си аз. И тогава какво?

Най-накрая господин Мърсър въздъхна и я погледна.

— Отдавна трябваше да поговорим. — Той говореше бавно, сякаш претегляше всяка дума. — Защо да не го направим тук.

Господин Мърсър си пое дълбоко дъх.

— Онази нощ в каньона промени живота ни. Не исках да се случва така… — Гласът му заглъхна. — Но го направих заради теб. — На лицето му се изписа умоляващо изражение. — Мислех си, че ще оправя нещата. Мислех си, че точно това искаш.

Въздухът в колата като че ли изстина с още десетина градуса. Ема едва се удържа да не зяпне изненадано. Дали той имаше предвид живота й в Невада? Дали намекваше, че е убил близначката й, за да я спаси от живота на хранениче?

Господи. Ужасът, който ме изпълваше досега, се увеличи десетократно. Нима баща ми наистина беше луд? Толкова много ли ме мразеше?

В гърдите на Ема пламна гняв.

— Как можа да си помислиш, че това ще оправи нещата? — извика тя с писклив глас. Пръстите й се свиха около дръжката на вратата.

Но господин Мърсър я сграбчи за ръката преди да успее да се измъкне. Когато Ема се обърна към него, очите му отново проблеснаха.

— Виж какво. Нещата вървят добре, не мислиш ли? Наистина ли искаш да съсипеш всичко? Своя живот и този на майка си?

Ема впери поглед в него, но не каза нищо.

— Не съм убеден в това — продължи той. Постави ръка на рамото й и я натисна обратно върху седалката. — Продължавай да играеш ролята. Всичко ще бъде наред.

Ема беше толкова уплашена, че й беше трудно дори да диша. Думите бяха съвсем същите като онези, които беше прочела в бележката на убиеца: Сътън е мъртва. Не казвай на никого. Продължавай да играеш играта ти ти си следващата.

Господин Мърсър беше потвърдил всичките й подозрения. Внезапно я изпълни огнена ярост. Той беше причинил всичко това на Сътън — и на нея. Той я беше довел тук, за да прикрие гнусното си престъпление. След това не беше спирал да я заплашва, за да си мълчи. И всичко това за… какво? Заради някаква си жена? За да запази имиджа на семейството?

Шокът, който изпитвах, тъгата и ужасът също преляха в гняв. Собственият ми баща ме беше убил. В това нямаше никакво съмнение, нямаше и добра причина. От родителите се очакваше да обичат, а не да убиват. Те трябваше да защитават децата си, а не да ги захвърлят като някакъв чифт миналогодишни износени дънки. Аз не бях заменима. Не бях нищо.

Ема рязко се извърна и отново сграбчи дръжката. За щастие вратата не беше заключена и този път момичето беше по-бързо от господин Мърсър. В следващия момент тя се озова на асфалта и хукна през паркинга.

— Сътън! — изрева господин Мърсър. Но Ема не се спря.

Никога не беше очаквала с такова нетърпение да се озове в съблекалнята; господин Мърсър не можеше да я последва тук. Тя отиде право в банята и заключи зад себе си вратата на кабинката.

— О, Господи — прошепна тя, притиснала длани към лицето си. Какво трябваше да направи сега? Как щеше да надхитри господин Мърсър, за да се сдобие с доказателството, от което се нуждаеше, без да се налага да го убива? Колко време й оставаше?

Аз също не знаех отговорите на тези въпроси. Не спирах да си мисля за онова, което беше казал баща ми. Думите му продължаваха да се въртят в съзнанието ми като повредена грамофонна плоча._Не спирай да играеш ролята._ Сякаш това беше някаква игра.

Свих пръстите си около ръката на Ема, както бях правила само веднъж досега — в нощта, когато двете с Лили бяха затворени в онази пещера и двете решихме, че това е краят. Тогава се опитах да я успокоя. Но този път всичко беше различно.

Този път аз имах нужда от сестра си.