Опасни тайни

14. Ракета за тенис

Събота следобед Ема стоеше на метър от вратата на Лоръл, протегнала ръка към дръжката. От долния етаж се чуваха господин и госпожа Мърсър, които довършваха приготовленията за партито, но Лоръл не се виждаше никъде. Сигурно беше излязла с Теър.

Ема натисна бравата и влезе в стаята. Мирисът на парфюма на Лоръл я блъсна в лицето като топлинна вълна. Върху бюрото бяха поставени две свещи, заедно с чаша, пълна с моливи и снимка в рамка на пет диви мустанга, които препускаха по затревено поле. Хотелския й вид контрастираше силно с колажа от снимки и тенис лентички, които Лоръл беше набола по стената си. Точно до гардероба й се виждаше черно-бяла снимка на Теър, който беше прегърнал Лоръл през раменете на паркинга край каньона Сабино. Тя висеше леко накриво и отдолу се забелязваше ръбчето на друга фотография. Ема леко я повдигна и видя снимка на Сътън и Лоръл, които се бяха прегърнали през раменете — позата беше почти идентична с тази на Лоръл и Теър.

Известно време Ема просто стоеше там и изучаваше усмихнатите лица на Лоръл и Сътън. Двете изглеждаха като най-добрите приятелки на света.

Аз се взирах в снимката и се опитвах да си спомня кога е била направена. В края на миналата учебна година? След някой тенис турнир? Може би дори още по-рано: двете с Лоръл изглеждахме толкова щастливи. Нямах представа какво се беше случило, че да промени това. Може би се бяхме отчуждили след като си бях намерила по-готини приятелки. Или може би причината за всичко беше Теър.

Ема издърпа чекмеджето на бюрото и то изскърца. Вътре имаше розова гума с формата на сърце, кламери във всички цветове на дъгата и телбод. От вътре се изтъркаляха и няколко химикалки „Бик“. Няколко листи от тетрадка бяха подредени на купчинки. Ема взе един от тях. Made, пишеше там, трябва да поговорим за нещо. Много е важно. Лоръл го беше подчертала с три линии. Нещо се случи това лято и просто трябва да го споделя с някого. Вината направо ме изяжда отвътре. Лоръл. Датата беше шести септември, седмица след изчезването на Сътън.

Ема изпусна бележката така, сякаш тя беше горещ тиган. Лоръл едва ли щеше да сподели с Мадс какво беше направила, нали? Или щеше да каже на Мадлин, че е видяла Теър? И в двата случая Лоръл беше предпочела да замълчи.

Ема пъхна бележката в задния си джоб и провери под леглото, под матрака и в гардероба. Нищо. Тъкмо когато реши да си върви, тя забеляза, че под стола се подава синя лента — от онези, които двете с Лоръл увиваха около дръжките на тенис ракетите си. Ема коленичи и видя една ракета, пъхната под възглавницата за сядане. Тя я издърпа и я повъртя в ръцете си. Боядисаната в червено корда беше толкова разтегната в средата, че Ема се изненада, че не се е скъсала. Когато я докосна, част от боята се обели. Не беше червена боя — беше кръв.

Пръстите на Ема затрепериха. Рамката на ракетата също беше изкривена, сякаш някой беше ударил силно с нея по нещо — или някого. Тя се взря по внимателно и видя един дълъг, тъмен косъм, увит около рамката — цветът му беше същият като на косата й. Това косата на Сътън ли беше? Ема усети, че й се повдига. Дали държеше в ръцете си оръжието на убийството?

Тя бързо пусна ракетата. Беше оставила отпечатъците си по нея. Спомни си какво й беше казал Итън, след като тя му беше признала коя е в действителност: Ако избягаш сега, всички ще помислят, че ти си го направила.

Може би точно това беше намерението на Лоръл: Ема да намери ракетата. Да я докосне. За да може да я натопи за убийството на близначката й.

Нещо изскърца.

По стълбите отекнаха стъпки. Ема се отдръпна точно когато вратата се отвори. На прага застана господин Мърсър и я погледна изненадано.

— Сътън?

— Ъъъ, здрасти — рече Ема и прокара пръсти през косата си с разтуптяно сърце. Тя пристъпи напред, за да прикрие падналата ракета.

Господин Мърсър се облегна на касата на вратата и повдигна вежди.

— Лоръл знае ли, че си тук?

— Ами… — Мислите на Ема се разлетяха в хиляди посоки, опитвайки се да открие подходящо извинение. — Просто търсех една гривна, която Лоръл взе назаем. Искаше ми се да я нося на партито. — Ема сви рамене и разпери ръце. — Но не успях да я намеря — рече тя. — Сигурно си я е сложила.

Господин Мърсър погледна часовника си.

— Като стана въпрос за това, може би е време и аз да се приготвям. — Той потупа с длан по вратата. — Не мога да закъснявам за собственото си парти, нали?

Ема се насили да се усмихне. Веднага, щом бащата на Сътън се обърна с гръб към нея, тя изрита ракетата обратно под стола, сякаш беше просто някаква стара вещ, а не оръжие на убийство. Стомахът й се сви, когато в главата й се появиха картини как Лоръл удря с нея Сътън по главата.

Подобни картини се въртяха и в моето съзнание. Затворих очи и се опитах да си спомня как Лоръл ме пребива до смърт… но не открих нищо. Точно когато се наканих да се откажа, пред очите ми проблесна един образ: Лоръл и аз стоим на надвисналата над каньона Сабино скала — същата, на която бях завела Теър. „Красиво е, нали?“ — попитах я аз. Светлите й очи огледаха стените на каньона и устните й се разтегнаха в лукава усмивка. И тогава тя произнесе ясно и отчетливо: „Това е идеалното място, където да изчезне човек“.