Опасни тайни

20. Където започна всичко

Неделя вечерта Ема сви в прашния паркинг на каньона Сабино. Тя угаси двигателя и хвърли един изпълнен с отвращение поглед към волвото на Сътън. Обикновено колата на Сътън й действаше успокояващо — имаше нещо много специално в лъскавия хром, в полираната кожа, дори в усилието, което полагаше, за да превключва скоростите, защото когато колата е била направена, все още не са съществували автоматици. Но сега можеше да мисли единствено за това как зад волана седи господин Мърсър и използва колата, за да прегази Теър. Когато предишната седмица ченгетата бяха прибрали волвото на полицейския паркинг, те бяха взели отпечатъци от него. Навремето Ема не беше обърнала внимание на думите на Куинлън, че единствените намерени в нея отпечатъци са били на Сътън и на баща й. Сега вече й беше ясно защо.

Паркингът беше празен и тъмен; единствено полумесецът сияеше над главата й. Ема заключи волвото и тръгна към пейката, където беше седнала в първата вечер, когато пристигна в Тусон. Тогава светът й изглеждаше изпълнен с обещания. Смяташе, че ще се срещне с близначката, за чието съществуване не беше предполагала, и таеше в себе си мъничката надежда, че може би ще стане част от нейното семейство. Каква ирония, че новият й живот бе започнал на същото място, където бе приключил животът на сестра й — а тя беше станала част от семейството на Сътън само защото господин Мърсър беше убил осиновената си дъщеря.

Цял ден бащата и бабата на Сътън се бяха държали рязко с нея. Двамата си подхвърляха хапливи забележки, което караше всички останали да се чувстват неудобно. И когато дойде моментът баба Мърсър да си тръгне, двамата с господин Мърсър почти не си говореха. Преди да се качи в колата си, баба прегърна Ема и я притисна към себе си. След това се наведе напред и прошепна:

— Не се забърквай в неприятности.

Ема не знаеше как да разбира предупреждението на бабата на Сътън. Дали тя знаеше какво е причинил синът й на внучката й? Това изглеждаше немислимо. Баба може и да беше твърда като пирон и остра като бодлите на кактус, но не беше убийца.

Ема не спираше да си представя как господин Мърсър блъска Теър с колата на Сътън, а после я изоставя, за да я намерят ченгетата. Дали се беше отървал от нея преди или след като беше убил Сътън? Как точно я беше убил? Къде беше скрил тялото?

Аз се чудех същото нещо. Не спирах да ровя из спомените си за улики, които доказваха, че татко има любовница. Бях ли го виждала да се спотайва наоколо, да се държи странно? Помня, че ми проблесна как двамата вече не сме толкова близки като преди — възможно ли бе това да е причината? Може би бях усетила нещо преди двамата с Теър да се натъкнем на баща ми и онази жена в каньона Сабино. Може би дори се бяхме скарали заради това и после се бяхме отчуждили. Но за мое голямо раздразнение не можех да си спомня нищо конкретно.

Чакълът захрущя под нечии стъпки, но Ема не потрепна. По пътя насам беше пратила есемес на Итън, молейки го да се срещне с нея. Неговата къща и домът на Ниша се намираха само на няколко пресечки оттук. Той седна до нея, хвана я за ръката и погледна към небето.

— Как си? — попита нежно Итън.

— Не съм много добре — призна си Ема.

— Изглеждаш ми изтощена. — Итън затвори очи. — Предполагам, че цяла нощ не си спала?

Ема поклати глава.

— Как бих могла? Стаята му е на няколко крачки от моята. Мисля, че снощи се опита да влезе при мен — каза тя, въртейки копчето на маншета си.

Итън зяпна изненадано.

— Но не е успял?

— Не. Дрейк го спря.

Известно време двамата просто седяха там и мълчаха. В каньона се появи лек ветрец, който издуха косата на Ема от раменете й. Тя погледна към плетеницата от пътечки, които водеха към планината. Денем тук беше много красиво, но сега скалите изглеждаха като надвиснала маса, готова да погълне всеки, който се осмелеше да се изкачи върху нея.

— Не мога да повярвам, че всичко се е случило тук. Не мога да повярвам, че господин Мърсър е блъснал Теър, а след това се е впуснал след дъщеря си — прошепна Ема и се огледа предпазливо, сякаш очакваше всеки момент господин Мърсър да изскочи отнякъде и да се нахвърли върху тях. Но с изключение на една кукувица, която притича през паркинга, двамата бяха съвсем сами. — Нуждая се от истинско доказателство. Но… как да го намеря?

Итън преглътна; имаше вид на болен.

— Не може някъде да няма някоя сигурна улика — отвърна той. — Проучванията, които ти е правил, преди да се свърже с теб. Или може би някой знае какво е направил — онази жена, например, с която е имал връзка. Може да е написал някой уличаващ имейл. Или планира отново да се срещне с нея и така ще успеем да го проследим.

Ема кимна.

— Онази нощ тя е била в каньона. Може би му е помогнала да прикрие следите си? Ако успея да разбера коя е тя, може да се опитам да я накарам да ни сътрудничи. — После се намръщи. — Но как се откриват такива неща?

Итън се замисли за миг.

— Баща ти използва ли Гугъл мейл?

Ема сви рамене.

— Така мисля.

— Може да си е направил календар там. — Итън помоли Ема да му даде телефона на Сътън, логна се в нейния имейл и разгледа календарите, които тя споделяше с останалите от семейство Мърсър. — Ето — каза той, показвайки й екрана. — Баща ти споделя работната си програма с теб и с майка ти. Изглежда в четвъртък следобед е излязъл от кабинета си, за да отиде на конференция.

— И какво? — попита Ема, взирайки се в екрана. — Може наистина да е отишъл на конференция, а не на среща с жена.

— Да, но и в двата случая не е бил в кабинета си — което е идеална възможност да се промъкнеш вътре. Нали не смяташ, че държи някаква уличаваща информация вкъщи?

Ема се поколеба. Никога не се беше замисляла за това.

— Предполагам, че ако човек има тайна любовна връзка, той ще иска да я скрие, нали? — промърмори тя. — Ще дойдеш ли с мен? — Направо откачаше при мисълта да се промъкне сама в кабинета на господин Мърсър.

Итън върна телефона на Ема и поклати огорчено глава.

— Не мога. Тогава ще трябва да водя мама на преглед при лекаря.

Ема прехапа устни; не искаше да се оплаква.

— Добре. Но след това може ли да ти се обадя?

Итън стисна ръката й.

— Разбира се.

— Искаше ми се да стане по-скоро. Не знам как ще издържа до четвъртък — рече тихо Ема.

— Ще се справиш, Ема. Толкова си близо.

Тя затвори очи.

— След като мама ме изостави, всяка нощ си пожелавах да се върне и да ме вземе. Тя обичаше да си играе на търсене на съкровища — каза Ема, припомняйки си малките бележчици, които Беки оставяше под възглавницата й или върху рафтчето за яйца в хладилника. — Мислех си, че ако просто разгадая следите, ще успея отново да я намеря. Щяхме да се преместим в наша собствена къща, да си имаме златист ред ривър и да бъдем истинско семейство. Щяхме да бъдем щастливи. Но досега съм живяла с десетки семейства и нито едно от тях не ми изглеждаше щастливо.

Луната се скри зад облак и за миг всичко потъна в пълна тъмнина.

— Моето семейство определено не е щастливо — промърмори Итън. — Но не мисля, че така ще бъде винаги. В един определен момент трябва да избираш с кого искаш да бъдеш. — Той се прокашля смутено. — Както ние избрахме да бъдем заедно.

Въпреки стреса и умората Ема не се сдържа и се усмихна.

— Ами нека да изберем да останем заедно тук още известно време. Все още не съм готова да се прибера.

Итън се облегна на пейката и я прегърна през раменете.

— Можем да останем толкова, колкото ти се иска.

Часове по-късно Ема лежеше в леглото си и от време на време поглеждаше към бюрото на Сътън, което беше избутала пред вратата. За да се успокои, тя бе започнала да пише списък с нещата, които би искала да прави заедно с Итън, който включваше съставянето на плейлиста с подходящи песни за айпод, и списък с най-романтичните неща, които й беше казвал Итън, който включваше и думите му, че ще я защити от убиеца на Сътън на всяка цена.

Внезапно дочу глас.

— Излез да си поиграем.

Ема се надигна в леглото и се огледа с безумен поглед.

— Излез… — пропя отново гласът. Но това не беше господин Мърсър. И не се чуваше откъм коридора.

Ема отиде до прозореца и дръпна завесата. И там, на предната поляна, под големия дъб, стоеше една жена с гъста тъмна коса и кръгло лице. Ема зяпна от изненада. Това беше майка й. Беки.

Тя беше доста по-бледа, отколкото си я спомняше Ема, кожата й изглеждаше почти призрачна под нощното небе. На китките й виждаха плетени гривни. Изтърканите й дънки бяха подгънати и разкриваха дългите й, слаби голи нозе. Избеляла тениска висеше на слабите й рамене и се развяваше около корема й. На нея се виждаше нечетлив надпис, но тениската определено изглеждаше болезнено позната — Ема знаеше, че я бе виждала и преди.

Аз също. Не можех да се сетя откъде, но познавах тази тениска така, сякаш беше моя — дали не я бях виждала в някой от сънищата на Ема?

— Мамо? — извика Ема. Тя се наведе напред и присви очи, опитвайки се да види по-ясно майка си, но Беки продължаваше да гледа към мократа земя. Ема едва успя да различи лицето й в сумрака.

— Чакай, мамо, идвам! — каза Ема, отвори прозореца на Сътън, хвана се за клона на дървото и се спусна на земята. Краката й потънаха в мократа трева, която навлажни дори нощницата й. Веднага, щом Беки я видя, тя отстъпи назад като уплашено животно.

— Не, мамо, почакай! — извика Ема и тръгна напред. — Искам да поговорим.

— Не искам да говоря. Искам да играем — отвърна Беки с детински глас.

— Моля те? — рече Ема, протягайки ръка. — Искам да ми помогнеш. Искам да ми разясниш всичко.

Беки вдигна глава и срещна погледа й. Очите й бяла ледено, призрачно сини.

— Толкова съжалявам — каза тя. — За всичко, което направих. За това, че те разочаровах. — Тя отметна кичур черна коса от очите си, изцапвайки лицето си с кал, която изглеждаше като белег на челото й. — За това, че те изоставих.

Ема протегна ръце.

— Моля те, прегърни ме — рече умоляващо тя.

Но Беки просто отстъпи назад.

— Наблюдавам те. През цялото време те наблюдавах, Сътън.

Ема примигна.

— Аз не съм Сътън.

Беки вирна брадичката си, сякаш не можеше да повярва на думите на Ема.

— Какво искаш да кажеш?

Ема се опита да я хване за ръцете, но те бяха твърде хлъзгави — сякаш кожата на Беки беше покрита с някаква лигава ледена субстанция.

— Аз съм Ема — каза тя. — Не си ли спомняш?

Беки яростно разтърси глава.

— Намираш се в къщата на Сътън — каза тя, отдръпвайки се от Ема. — Трябва да си Сътън.

Внезапно погледът й се изпълни с гняв. Беки пристъпи напред и посегна да улови ръцете на Ема, но не успя.

— Кажи ми истината! Кажи ми коя си? — Тя посегна отново, като този път успя да одраска кожата на Ема с дългите си нокти. Но щом я докосна, Беки се разпадна на купчина пепел. В далечината някой се изсмя. Приличаше на гърления, баритонов смях на господин Мърсър.

Ема се пробуди внезапно; пижамата на Сътън беше подгизнала от студена пот. Тя се намираше в леглото, далеч от прозореца. Светещите цифри на електронния будилник показваха 2:03 часа. Ема се уви в завивките и се опита да успокои дишането си. Не спираше да разтърква очите си, но въпреки това не можеше да се отърси напълно от картините от съня й. Беки беше толкова наблизо, сякаш се криеше около къщата на Мърсърови с надеждата, че ще зърне дъщеря си.

Това желание — фантазия, че Беки се върти някъде наблизо и я наглежда, че се интересува от живота й, никога не я напускаше — особено в стресиращи моменти. Но това беше глупаво. Беки не се интересуваше от близначките си. Тя беше безразсъдна, егоистична и своенравна. Беше изоставила и двете си момичета, без да се обърне назад.

А сега едната от дъщерите й беше мъртва. А другата живееше с убиеца й.