Опасни тайни

31. Съдбовно сбогуване

Под гумите на баща ми хвърчат пръст, камъни и кактуси. Аз тичам в тъмнината по неравната земя, спъвайки се в коренищата. Ами ако баща ми е откачил напълно? Напоследък нещата бяха доста напрегнати, но никога не съм предполагала, че ще се стигне чак до тук.

Облак скрива луната и очите ми започват да ми изневеряват. Кривите клони се извиват като привидения. Правя рязък завой надясно и тъкмо когато решавам, че съм се измъкнала, кракът ми се удря в някакъв камък и аз политам напред. Протягам ръце, за да смекча падането. Кръвта ми шуми в ушите. Кожата ме смъди на мястото, където съм се порязала и аз знам, че ми тече кръв. Прехапвам устни, опитвайки се да не заплача.

Баща ми спира колата до мен.

— Сътън! — казва ми той през смъкнатия прозорец. — Добре ли си?

Дланите и коленете ми парят. Надигам се от земята и се опитвам да възстановя равновесието ми. Някъде над главите ни се разнася крясък на птица. Единственият друг звук, който се чува, е вятърът, който свисти над пустинята и кактусите. Изведнъж започвам да се чувствам разголена — и попаднала в капан.

— Защо бягаш от мен? — вика баща ми. Кокалчетата на пръстите му са побелели от стискането на волана. — И къде е Теър?

Поглеждам го и примигвам. Знаеш много добре къде е Теър, ми се иска да извикам. Но лицето му изглежда изненадващо невинно и обезпокоено.

Отстъпвам объркана една-две крачки назад.

— Да не би Теър да те е оставил тук сама? — В гласа на баща ми се промъква шок.

Колкото повече го гледам, толкова по-объркана се чувствам. Въпреки слоя прах върху дрехите му и тревожните бръчки на челото му, той отново изглежда като моя татко, а не като някой полудял маниак. И объркването му изглежда искрено. Възможно ли е някой друг да е блъснал Теър? Но кой би искал да го нарани?

— Ами… — Не знам как да разкажа на баща ми какво се е случило. Внезапно дори не съм сигурна какво се случи.

Баща ми въздъхва.

— Няма да повтарям пак. Влизай в колата, Сътън. Тук е опасно през нощта. Можеш да пострадаш.

Връхлита ме умора; отивам до колата и сядам вътре. Докато бавно се спускаме по хълма, аз осъзнавам, че всъщност изобщо не съм се намирала далеч от пътя. Виждам квартала от другата страна на улицата към каньона. Итън Ландри седи на верандата и си играе с телескопа — сигурно се надява да види по-добре пълнолунието. Научните маниаци си падат по такива неща. В съседната къща всички момичета от отбора по тенис гостуват на Ниша; излезли са на поляната и тайно пушат цигари. Жегва ме вина — и аз трябваше да съм там. Вместо това избрах Теър. И ето до какво доведе това.

— А ти какво правиш тук? — питам баща си. — Защо ни преследваше?

Баща ми изглежда раздразнен.

— Исках да ти кажа истината. Само че ти избяга, преди да успея да го направя.

— Истината за… какво?

— За жената, с която бях — отвръща баща ми. Тялото му се стяга и той стисва още по-здраво волана.

Обръщам се към него. Пулсът ми се ускорява, когато постепенно започвам да подреждам пъзела. Това беше причината Теър да ме издърпа от скалната тераса и буквално да ме изблъска на пътеката. Баща ми е бил с друга жена в каньона. Някоя, която не е майка ми.

— Друга жена? — изписквам аз.

— Мога да обясня, Сътън — казва татко. — Не е това, което си мислиш.

Но аз вече знам какво си мисля — и какво е всъщност. Каньонът Сабино е идеалното място за тайни любовни срещи: той е супер романтичен и много уединен. Защо иначе да водя тук Теър?

— Ти лъжеш мама! — сопвам му се аз. — Какво има да се обяснява? Не ми трябва да знам подробностите за това що за извратено бельо предпочита смотаната ти любовница. — Пръстите ми се свиват около дръжката на вратата.

Очите на баща ми се разширяват.

— Сътън — казва той и ме хваща за ръката. — Изобщо не става дума за това. — Кракът му натиска рязко педала за газта и джипът прави остър завой. Поемаме отново обратно към каньона.

— Къде отиваме? — пищя аз. Колата хлътва в една дупка и отново изскача сред облак прах. Лакътят ми се удря в стъклото. — Пусни ме!

— Сътън, дай ми само една секунда и ще ти обясня всичко. — Той шофира по каменистия път, погледът му е вперен напред. Нервите ми се изопват, когато колата влита в паркинга и гумите заорават в чакъла. Кракът му натиска спирачката и колата спира. След това баща ми се оглежда, сякаш търси някого. С изключение на онази ръждясала кола, наблизо няма никой.

— Татко? — казвам настоятелно аз. — Какво става, по дяволите?

— Не е това, което си мислиш — нямам любовница. — Баща ми дръпва ръчната спирачка. — Знам, че от известно време проявяваш любопитство към рождената си майка. Знам и че майка ти не иска да го обсъжда с теб, затова през последната година толкова се отдръпна от нас. — Той затваря очи и си поема дълбоко дъх. — Жената, с която ме видя тази вечер, се казва Рейвън, но предпочиташе да се подвизава под името Беки. Сътън, тя е… твоята майка.

Зяпвам го. Трябват ми няколко секунди, за да проумея какво ми казва.

— Какво? — А след това: — Имаш любовна връзка с майка ми?

— Не! — Господин Мърсър тръсва бързо глава. Светлите му очи не се отместват от лицето ми. — Тя е твоя майка… и моя дъщеря. Което означава, че ти си моя внучка.

Внезапно мозъкът ми блокира. Сякаш всички синаптични връзки щръкват в различни посоки.

— За какво говориш? — прошепвам аз.

— Кристин роди Беки докато бяхме още много млади — казва бавно баща ми, очите му изучават лицето ми в опит да разберат каква част от истината мога да понеса. — А Беки беше много млада, когато те роди. Ти беше само на няколко седмици, когато тя те остави при нас. — Той разтваря дланта си и се опитва да хване ръката ми, но аз я свивам в юмрук и я дръпвам настрани.

— Майка ти — баба ти — и аз се преместихме от Калифорния в Аризона, за да започнем отначало. Беки е в града от няколко месеца и двамата се срещаме тайно. Мисля, че баба, тоест твоята прабаба, ни е усетила, но ако майка ти разбере… — Той поклаща глава. — Затова, когато те видяхме тази вечер, и двамата се паникьосахме. — Гласът му звучи глухо и дистанцирано, сякаш някой ми говори от другия край на коридор. — Но ако искаш да се срещнеш с нея, тя е на пътеката. — Баща ми махва с ръка към тъмната пътека. — Казах й да почака, че ще се опитам да те настигна. Можем да отидем заедно.

Той ми се усмихна мило, с надежда. И тогава аз си изпускам нервите.

— Шегуваш ли се? Никъде не отивам с теб! — изръмжавам. — И нямам никакво желание да се срещам с жената, която ме е зарязала, без да се замисли!

Той посяга към ръката ми, но аз се отдръпвам и се блъсвам във вратата.

— Да не си посмял да ме докосваш! — Вдигам и двете си ръце във въздуха. — Стой далеч от мен!

Очите му се разширяват.

— Сътън!

Но аз бушувам като животно, като тигър, попаднал в капан. Отварям вратата, изскачам навън и залитам назад.

— Такава шибана история! — пищя аз. Думата увисва във въздуха — досега никога не съм я употребявала пред татко.

Но той дори не потрепва. Вместо това на лицето му се изписва дълбоко огорчение и разочарование.

— Добре, Сътън — казва тихо той. — Съжалявам. Наистина не исках да го научаваш по този начин. Да си вървим у дома.

— У дома? С теб? Наистина ли смяташ, че изобщо не си виновен? — Едва успявам да стоя на мястото си. — Чакал си чак досега, за да ми кажеш, че си ми дядо? Осемнайсет години си крил това от мен? Милион пъти съм питала теб и мама кои са истинските ми родители, а ти си ме лъгал всеки път, когато ми казваше, че не знаеш! Нима това, че си ми истински роднина, че си ми дядо, е толкова ужасно, че през цялото време си се преструвал, че си ме осиновил?

— Сътън — въздъхва баща ми. — Моля те.

Но аз се отдалечавам от колата. Сърцето ми бие като полудяло.

— Тази вечер няма да се прибера с теб. Всъщност смятам, че известно време няма да се прибирам у дома. И ако искаш всичко да мине добре, ще ме прикриеш пред мама — или може би трябва да кажа баба?

Обръщам се и побягвам. Направо съм полудяла от гняв. Не успявах да се отдалеча толкова бързо, колкото ми се иска.

— Сътън! — вика баща ми с разтревожен глас. — Къде отиваш?

— Имам приятели — отвръщам сопнато аз. — Хора, които не ме лъжат.

Бъркам в джоба си за телефона и го стисвам здраво, докато продължавам да тичам. Мога да се обадя на Мадлин. И без това цяла нощ ми звъни.

Стигам до средата на хълма, когато баща ми отново ме вика:

— Сътън, моля те!

Обръщам се и го поглеждам.

— Не смей дори да ме поглеждаш!

— Сътън — казва тихо той. Думата прозвучава като хленч. Раменете му са отпуснати отчаяно. — Готов съм да поговорим по всяко време — изрича тъжно той. — Знам, че искам много от теб, но те моля да не казваш нищо на майка си. Това ще я съсипе.

— С удоволствие! — изкрещявам аз. — Защото тя не ми е майка! А ти не си ми баща!

Баща ми се свива така, сякаш съм му ударила шамар. Никога не съм го виждала толкова тъжен. Прекосявам хребета и чувам, как вратата на колата се затръшва, а двигателят започва да боботи. Докато колата се отдалечава и изчезва по магистралата, аз се моля на Бог никога повече да не го видя.