Опасни тайни

26. Повикайте лекаря

В четвъртък следобед Ема спря колата на Сътън на паркинга за посетители пред медицинския център на Аризонския университет. На слепоочията й изби пот, но тя не беше съвсем сигурна дали причината е яркото слънце или фактът, че се кани да проникне незаконно в кабинета на господин Мърсър.

През входната врата излезе една лекарка, облечена в зелена престилка, която разговаряше по телефона и си играеше с висящия на врата й стетоскоп. Жената мина покрай Ема и й се усмихна. Момичето наведе глава и не отвърна на усмивката й, защото се чувстваше като шпионин.

Наистина ли смяташе да го направи? Да се промъкне в кабинета на господин Мърсър и да прерови нещата му? Макар двамата с Итън да се бяха съгласили, че това е най-удачният ход, идеята изобщо не й допадаше. Макар да беше задигнала чантата от бутика, да беше участвала в номерата на клуба „Игра на лъжи“ и дори да беше преровила стаите на Лоръл и Теър в името на откриването на убиеца на близначката й, претърсването на кабинета на бащата на Сътън й се струваше много по-опасно. Може би защото се намираше в болницата, място с хиляди видеокамери и охрана. На господин Мърсър щеше да му е много лесно да научи какво е направила.

Ема се стегна, преглътна и закрачи към асансьора. Когато се качи в кабинката, тя натисна бутона с номер три; господин Мърсър работеше на третия етаж — пишеше го на визитката му.

Ортопедията се намираше вдясно от асансьора и Ема се запъти натам с възможно най-безгрижното изражение на лицето си. Мястото не се различаваше от останалите болници, които беше посещавала: боядисани в зеленикав цвят стени, високи прозорци и покрит с балатум под. Въздухът миришеше зловещо на антисептици и болест, а по стените висяха рисунки на пациентите от детското отделение — повечето бяха на пъстроцветни длъгнести дракони или на кучета с тъжни очи.

Аз също огледах коридорите, очаквайки да видя нещо познато, някой предмет, който да запали поредния спомен. Дали баща ми ме беше донесъл тук, след като ме беше убил? Не можех да не си го представя как носи тялото ми по коридорите към болничния крематориум.

Ема зави зад ъгъла и влезе в чакалнята. Жената на регистратурата я изгледа внимателно.

— Извинете, госпожице, мога ли да ви помогна?

Ема замръзна. Жената я гледаше, без да показва, че я е разпознала, което вероятно беше добре.

— Всъщност да. Идвам при доктор Мърсър, аз съм негова пациентка. — Тя се опита да изглежда объркана, сякаш има сериозен проблем, който изисква доктор Мърсър да я приеме в края на работния ден.

Регистраторката присви очи.

— Доктор Мърсър отсъства днес. На конференция е.

По дяволите. Ема осъзна, че е трябвало да планира по-внимателно прикритието си — естествено, че регистраторката ще знае къде е бащата на Сътън. Внезапно в коридора се появи един дребен мъж, облечен в болнична нощница, със сплескана от дългото лежане бяла коса. Стиснал в ръка пликче с чипс, той огледа залата, сякаш търсеше някого.

— Гроувър? — извика той. — Гроувър, къде си? — След това мърморейки под носа си той продължи по коридора, плъзгайки крака по балатума сякаш караше кънки.

Регистраторката се изправи и се отдалечи от бюрото си.

— Господин Хамилтън! — извика тя. — Как успяхте да стигнете чак до тук? — Жената внимателно го хвана за голата ръка и го поведе по коридора.

Ема веднага усети разкрилата се възможност и тръгна по другия дълъг коридор, над който висеше табелка с надпис „КАБИНЕТИ“. Погледът й жадно следеше номерата на стаите. 311. 309. 307. Бинго.

Моля те, не бъди заключена. Моля те, не бъди заключена. Ема натисна сребристата дръжка, натисна леко с рамо и после бързо затвори вратата след себе си. Беше успяла.

Кабинетът на господин Мърсър представляваше идеален квадрат и беше по-малък, отколкото си беше представяла. Единственият прозорец гледаше към градина с малко езерце. На белите стени висяха четири поставени в рамки дипломи — всичките от училища в Калифорния. До дървеното бюро се виждаше календар със снимка на Дрейк, който подскача весело в снега край някаква селска вила. Коженият стол беше избутан назад, сякаш господин Мърсър беше скочил внезапно и се беше изстрелял от кабинета.

Ема дочу стъпки и инстинктивно се хвърли към вратата. Не влизай! Сърцето й не спря да тупти в ушите докато стъпките не утихнаха.

След това момичето погледна към бюрото. То имаше три чекмеджета плюс шкафче — картотека. Върху попивателната беше оставен бележник за срещи, а край лампата лежеше лаптоп макинтош. Тя издърпа бавно и внимателно най-горното чекмедже, без да е сигурна какво точно търси. Окървавен нож? Сутиен, който принадлежеше на любовницата му? Подписано признание? Но в чекмеджето имаше само кочан с рецепти, няколко химикалки и джобен наръчник за симптоми и лекарства.

В следващото чекмедже тя откри кесийка с кламери, жълти маркери и калкулатор на слънчеви батерии. Няколко папки, пълни с медицински досиета, бяха подредени върху тетрадки, носещи имена на лекарства. Ема отвори третото чекмедже и намери отворена кутия с писалки и чекова книжка. Прелисти я назад, където се пазеше дневник на трансакциите. Бинго. Господин Мърсър беше от хората, които все още смятаха платежния си баланс на ръка, вместо онлайн. Тя се опита да разчете нечетливия му почерк, с който бе записал сметките за бензин, ипотека, няколкостотин долара за тусонски доставчик на храна, наречен „Да печем хляб!“, плащания по кредитна карта, за интернет и кабел. После имаше чек за двеста долара на името на някоя си Рейвън Дженингс.

Ема не й обърна внимание — тя можеше да е масажистка или някоя фризьорка. Но когато обърна листа, видя още един чек, този път за петстотин долара, отново на името на Рейвън. Последва още един. И още един. Сумите бяха различни, винаги кръгли числа и плащанията винаги бяха извършвани в понеделник.

Ема извади телефона на Сътън от джоба си и потърси Рейвън Дженингс в Гугъл. Не излезе нищо, с изключение на предложението на Гугъл да пренасочи търсенето й към Рейвън-Симоне.

Черният телефон на бюрото на господин Мърсър иззвъня и Ема подскочи. На дисплея се появиха данните на обаждащия се. Мотел „Супер 8“, пишеше там, последвано от тусонски номер. Ема сбърчи нос. Що за пациент би отседнал в евтин крайпътен мотел?

Звъненето секна. Ема изчака за миг, загледана в малкото триъгълниче в долния ъгъл на телефона. Тя беше работила на рецепцията в един мотел във Вегас и там имаше точно такъв телефон — триъгълничето светваше зелено, когато беше оставено съобщение.

Телефонът отново иззвъня и на екрана се изписа същият номер. Ема впери поглед в слушалката. Нещо й подсказваше, че трябва да се обади.

Аз, може би? Защото крещях с цяло гърло.

Ема предпазливо вдигна слушалката.

— Ало? — рече тя с треперлив глас.

От другата страна се чуваше накъсано дишане.

— Ало? — повтори Ема. — Кой се обажда?

Дишане.

— Ъъъ, сбъркала съм номера — разнесе се женски глас и връзката прекъсна.

Сърцето на Ема биеше силно и в главата й започна да се оформя нова идея. Това тя ли беше? Любовницата на господин Мърсър? И тя Рейвън ли се казваше?

Мислите препускаха в главата ми. Баща ми наистина ли имаше любовна връзка с жена на име Рейвън? Гадост! И се срещаха в „Мотел 8“? Може би беше решил, че там никой няма да го види — мама посмъртно нямаше да се появи в някакъв си западнал мотел. Цялата история ме караше да се чувствам така, сякаш цялата бях покрита с мравки.

Ема постави слушалката на мястото й в момента, когато бравата на вратата се размърда. По дяволите. Тя бързо се скри под бюрото, свита на топка в тясното пространство, където обикновено влизаше столът, и го придърпа към себе си за прикритие. Моля те, дано не е той, мислеше си трескаво тя.

Женски глас тихо затананика. Юмруците на Ема бавно се отпуснаха. Върху бюрото се стовари дебела купчина листи, последвани от звука на нещо, пускано в метална кутия. Ема затаи дъх, докато жената обикаляше из кабинета; дебелият мокет заглушаваше стъпките й.

Когато бравата отново изщрака, Ема въздъхна дълбоко и изпълзя изпод бюрото, изправяйки се на треперещите си крака. Тя пъхна чековата книжка обратно в чекмеджето и избута стола назад, точно както го беше оставил господин Мърсър. Тъкмо беше излязла от стаята и завиваше зад ъгъла, когато чу глас зад гърба си.

— Доктор Мърсър!

Ема предпазливо надникна и видя една сестра в розова престилка, която подаваше някаква папка на някакъв лекар, който не се виждаше.

— Много благодаря — разнесе се познатият глас и кръвта на Ема се смрази. Това беше господин Мърсър. Защо се беше върнал толкова рано от конференцията?

Ема наблюдаваше ужасено как господин Мърсър бърза към кабинета си, стиснал папката в ръка, и затваря вратата зад гърба си. Пулсът й препускаше толкова бързо, че й беше трудно да диша. Само допреди миг тя беше в тази стая. Беше се разминала на косъм с него.

Господ й беше помогнал. Искаше ми се да кажа, че имах нещо общо с това… само че нямах.

Ема връхлетя в отворения асансьор и натисна копчето за приземния етаж. Когато вратата се затвори, тя се облегна на стената и се опита да успокои дишането си. Без малко да я хване.

Докато асансьорът се спускаше надолу, в мен бушуваше гняв. Ема вече не беше единствената, която правеше списъци: аз току-що бях започнала мой собствен, озаглавен „Лъжите на баща ми“. Верен съпруг? Грижовен баща? Ха! Замислих се за чековете, които беше писал на Рейвън, която и да беше тя. За дишането в другия край на линията, за евтиния мотел, в който беше отседнала. Замислих се за това как се срещат там и вършат неща, които дори не се осмелявах да си представя.

И накрая се замислих за това как баща ми оперира пациентите си със спокойни ръце, бавно, методично и точно. Можех само да предполагам, че по същия начин бе угасил светлината в очите ми и бе отнел живота от тялото ми.