Пророчески сънища

11.

— Започни от началото — помоли я Джъдсън.

Гуен се настани на голямото кресло и се загледа в огъня на газовата камина. Танцуващите пламъци хвърляха отблясъци върху малката стая, но Гуен продължаваше да усеща, че я пронизват ледени тръпки. Макс се беше изтегнал на възглавничката до нея. Тихото му мъркане й действаше успокояващо.

Тя се запита откъде да започне.

— Няма как да се установи колко души е убил Зандър Тейлър, преди да се озове в Уилби. Даже не може да се докаже, че е убил някого. След смъртта му с Евалин правихме разни проучвания, но не беше лесно да установим местата, където е бил. Нито тя, нито аз сме професионални детективи. Но ни се стори, че открихме нещо като повтарящ се модел.

— Как стана това?

— Зандър беше много дружелюбен и доста бъбрив. Често споделяше колко му е приятно да е сред хора като него самия, хора с истински талант. И не спираше да се възмущава от шарлатаните екстрасенси, които се хвалят с паранормални способности… След като той… След като се самоуби, двете с Евалин направихме списък на всички места, които беше споменавал в разговорите си. После проверихме в интернет местните бизнес указатели.

Джъдсън кимна.

— Търсили сте хора, които са се рекламирали като екстрасенси, ясновидци и други такива, и след това сте проверявали дали имената им не са се появили на страниците с некролозите?

Тя го погледна изненадана.

— Да, точно така. Не се сетихме за друг начин. Нали разбираш, не можехме да потърсим в интернет частен детектив, който има истински паранормални способности. Зандър беше прав за едно — повечето са шарлатани.

За момент Джъдсън я погледна развеселен.

— Може би двамата със Сам трябва да си пуснем обяви, че предлагаме такива услуги. Нали не сме шарлатани.

Тя се усмихна.

— Проблемът е, че рекламите на вашата фирма биха изглеждали също като обявите на мошениците.

— Значи всичко се свежда до възможността да убедиш хората, че наистина си това, за което се представяш? Права си, не е лесно.

— Този процес ни отне много време, но накрая с Евалин открихме някои съвпадения: разни жени ясновидки, които например са гледали на ръка, до една се бяха поминали неочаквано от естествена смърт. Това ни убеди, че Тейлър е убил много хора. Спряхме с издирването на жертвите, защото не виждахме смисъл да продължаваме.

— Тейлър призна ли ти за жертвите си, когато се канеше да те убие?

— Да. Беше много доволен от себе си, защото тук, в Уилби, най-после преследваше хора с истински способности, не мошеници.

Джъдсън отпи от брендито си.

— Ликвидирането на хора с паранормален талант е превърнало играта му в много по-голямо предизвикателство.

— Той спомена, че очаквал да не му е толкова лесно да умъртви някой с истински талант, но се оказало не по-трудно, отколкото да затрие обикновен човек.

— Кога заподозряхте, че сред вас има престъпник? — попита Джъдсън.

— Веднага след първото убийство. — Гуен отпусна ръка върху козината на Макс. Спомените за онзи първи ужасен ден я връхлетяха веднага. — Открих тялото на Мери в хижата. Тя лежеше на пода, до един от работните плотове в дъното. По някакъв начин разбрах, че не е умряла от сърдечен удар или аневризъм. В положението на тялото й имаше нещо, което ми подсказваше, че е опитала да побегне. Поне така ми казваше духът.

— Видя духа й на местопрестъплението?

— Да, на стените на огледалния мотор. — Гуен отново започна да гали котарака, който раздвижи уши и замърка по-силно.

— Какъв огледален мотор? — заинтересува се Джъдсън.

— Най-екзотичното приспособление, конструирано от Евалин. Това беше нейната гордост и радост. Тя го направи специално за мен. Мислеше, че може да го използва, за да измери и запише енергията, която генерирам, когато задействам таланта си. Мери беше умряла край едно от огледалата и точно там видях духа й.

— Успя ли да научиш нещо?

— Нищо полезно — призна Гуен. — Трябва да отдам дължимото на Оксли, той проведе много задълбочено разследване. В края на краищата Мери беше само на трийсет и четири години и нямаше признаци да е страдала от някаква хронична болест. Но и Оксли не успя да открие нищо. Съдебният лекар установи, че Мери е починала от сърдечен удар.

— И после ти намери втората жертва на Тейлър на същото място три седмици по-късно?

— Да. Бен също беше умрял край огледалния мотор. Интуицията ми подсказваше, че и той като Мери е опитвал да избяга точно преди смъртта си. Но разследващите отново определиха, че смъртта му е настъпила от естествени причини. В неговия случай беше малко по-достоверно, защото Бен имаше тежка астма и някои други здравословни проблеми. Осъзнах, че съм заплашена от сериозни неприятности. Ясно ми беше, че Оксли започва да се съмнява.

— Два трупа за месец, намерени на едно и също място и от един и същи човек… Всеки полицай би се усъмнил — отбеляза Джъдсън.

— Говорих с Евалин. По това време и двете бяхме сигурни, че някой е нарочил за жертви участниците в проучването й. Тя веднага прекрати проекта и предупреди всички от групата. Повечето се паникьосаха и изчезнаха от града веднага.

— Но ти не си напуснала Уилби?

— Не. Все си мислех, че нещо в лабораторията ми е убягнало. Върнах се да огледам още веднъж и тогава се появи Зандър… Щом влезе в хижата, видях аурата му. Беше силно възбуден и напрегнат. Енергията му беше много лоша, разпокъсана. Разбрах, че той е убиецът. Но и Зандър отгатна, че знам.

— Какво се случи след това? — попита Джъдсън.

— Бяхме сами в лабораторията. Той започна да говори, играеше си на някаква игра с мен. Каза ми, че е планирал да ни премахне в реда, в който сме на онази снимка. Призна, че аз съм провалила плана му и съм наплашила останалите от стадото. Точно така ни нарече — стадо… И заяви, че задето съм му попречила, ще трябва да се отърве от мен, преди да ми е дошъл редът, въпреки че е бил планирал аз да съм последна.

Джъдсън я гледаше с опасно пламнали очи.

— Продължавай.

— Зандър бръкна във вътрешния джоб на якето си, извади нещо като малък цифров фотоапарат и го насочи към мен. Каза ми, че с него е убил Мери и Бен, както и цял куп екстрасенси шарлатани. Сега беше мой ред. Насочи фотоапарата към мен и фокусира. Почувствах някакво ледено усещане. Сърцето ми започна да бие по-бързо. Не можех да си поема дъх. Побягнах. Той се засмя и викна, че другите са направили същото. Каза, че преследването е най-приятната част. Реших, че няма какво да губя, и се скрих зад огледалния мотор. Той ме последва. После внезапно започна да пищи.

— Видя нещо в огледалата ли?

Гуен си пое дълбоко дъх и зарови пръсти в козината на Макс. Време беше да подбере думите си много, много внимателно.

— Казах ти, че онзи ден в атмосферата имаше много енергия. Аз бях задействала таланта си, Тейлър също. Към това се прибавяше и енергията от фотоапарата. Огледалата са проектирани така, че да засилват ефекта от психичната енергия. Не съм сигурна точно какво се случи, но мисля, че Тейлър видя разни неща в огледалата — може би образите на хора, които беше убил.

Изражението на Джъдсън стана напрегнато.

— Съзрял е духове в огледалата?

— Мисля, че да. Взе да им крещи: „Вие сте мъртви, дяволите да ви вземат! Защо не си стоите при умрелите?“. Започна да стреля със странното си оръжие срещу огледалата. Избухна някаква ярка светлина. Като светкавица на фотоапарат, само че това беше гореща парапсихична енергия. Усещах я. Енергията отскочи от огледалата и се върна право върху Зандър. Той запищя. Обърна се и побягна навън. Продължаваше да тича и да крещи, докато не стигна до водопада, където скочи право във водата. Аз тичах след него. Видях го как потъна. Няма да забравя погледа му.

Тя замълча. Известно време единственият звук в стаята беше тихото мъркане на Макс.

Джъдсън се взираше в огъня.

— Мислиш ли, че отразената енергия от собственото му оръжие го е убила?

— Това е единственото обяснение, което ми изглежда логично. Мога само да твърдя, че в онези последни мигове той беше абсолютно полудял. — Гуен замълча. — Понякога сънувам лоши сънища, особено по това време на годината.

Джъдсън повдигна вежди.

— И не можеш да се справиш със собствените си сънища?

— С тези не. Тъй като умея да навлизам в състояние на осъзнато сънуване, мога да структурирам даден сън до някаква степен. Номерът да се справиш с един лош сън е да намериш изход от него. Но още не съм успяла да открия път за бягство от съня със Зандър Тейлър. Така че той се повтаря и повтаря… Обикновено е най-зле през август.

— Защото тогава са станали убийствата ли?

— Да.

Тя млъкна и зачака присъдата — искаше да разбере дали Джъдсън е повярвал на силно редактираната й версия на събитията. Напомни си, че му беше казала истината. Просто не цялата.

За нейна изненада той протегна топлата си ръка и стисна дланта й.

— Не знам какво да те посъветвам. Не можеш да забравиш как някой е загинал пред очите ти. Няма значение, че негодникът го е заслужавал. Насилствената смърт оставя своя тежък отпечатък върху всеки, имал лошия късмет да се намира в близост. В работата си съм го изпитал на собствения си гръб. След това никога не си същият. Ако събитията отпреди две години не ти причиняваха кошмари, това би означавало, че ти липсва нещо основно в онази част от теб, която те прави добър човек. Само чудовищата могат да убиват, без да плащат тази цена. Затова са чудовища.

Гуен го погледна учудено.

— Не трябваше ли аз да правя анализите и да съветвам?

— Добре де, няма да ти развивам повече теории, защото не знам други. Отсега ще те предупредя, че това, което ти споменах току-що, няма да ти помогне в някоя тежка нощ. Просто трябва да си напомняш, че е важен изходът. Не само си спасила себе си, но и всички бъдещи жертви на Тейлър. Приеми това и продължи напред.

— Имам чувството, че наскоро си изнасял същата лекция и на себе си.

— Да, така е…

— И свърши ли работа?

Той я погледна, ала не каза нищо.

— Ясно. — Гуен отпи от брендито си. — И ти се нуждаеш да приключиш с това.

Джъдсън не реагира на коментара й. После попита:

— И няма съмнение, че откритият във водопада труп е бил на Тейлър?

— Никакво. Разпознахме го с Евалин, Никол също го видя. И трите потвърдихме, че е той.

— Някой дойде ли да прибере тялото, за да го погребе? — попита Джъдсън.

— Не. Никол уреди да бъде кремиран.

— А оръжието?

— Фотоапаратът ли? — Гуен поклати глава. — Не знам какво стана с него. Често си го спомням. Опитвам се да го видя в сънищата си. С Евалин се върнахме в лабораторията на следващия ден, за да го потърсим, но не го открихме. Решихме, че е бил у Зандър, когато е скочил в реката, но не съм напълно сигурна.

— Защо се съмняваш?

— Виждала съм онази сцена отново и отново насън и съм използвала таланта си, за да се вгледам по-добре. Мога да се закълна, че Зандър не държеше нищо в ръцете си, когато изтича навън и се отправи към водопада. Мисля, че е изпуснал фотоапарата някъде в лабораторията. Струва ми се, че го чух как се удря в циментовия под, но може и да греша. Ала както ти обясних, с Евалин претърсихме цялата лаборатория на следващия ден и не го открихме.

— А сега и тя е умряла по начин, който е много подобен на смъртта на двамата, убити с оръжието фотоапарат.

— Да, точно така.

— Ти каза, че сте се върнали чак на следващия ден — продължи Джъдсън. — Това означава, че ако някой е искал да претърси лабораторията, е разполагал с цяла нощ.

— Но от това следва, че и някой друг е знаел за оръжието и какво може да причини то. Също, че е знаел къде да го търси, след като тялото на Зандър беше открито в реката. — Гуен въздъхна замислено. — Следователно някой е бил наясно, че Тейлър убива хора с паранормално оръжие и че е възнамерявал да ликвидира и мен точно в онзи ден.

Пръстенът на Джъдсън блесна от тъмната енергия, но изражението му не се промени.

— Да — съгласи се той. — Говорим за съучастник, който може да е решил да продължи играта.

— Но никой друг от групата не е умрял през изминалите две години. С Евалин следяхме за това.

Джъдсън не отделяше поглед от огъня.

— Ти спомена, че и Мери Хендерсън, и Бен Шуорц са били жертви в играта на Тейлър… И че му допадало да гледа как жертвата му опитва да избяга. Очаквал е и ти да умреш, тичайки в опит да се спасиш.

— Да. Преследването го възбуждаше.

— Това, което долових на местопрестъплението днес, ми подсказа, че убиецът на Болинджър не я е възприемал като брънка в някаква измислена от него игра. Той определено е извлякъл удоволствие от убийството, но през цялото време се е владеел. Не е бил превъзбуден по начина, който би се очаквал, ако е възприемал убийството като игра.

— Можеш ли да видиш всичко това?

— Такъв е талантът ми — рече с равен глас Джъдсън. — Долавям емоциите на престъпника по време на убийството.

Гуен потрепери.

— Сякаш можеш да направиш моментна снимка на съзнанието му.

Той я погледна.

— Да.

— Не ти е лесно с такъв талант. Сигурно ти осигурява много лоши сънища.

Джъдсън я наблюдава дълго с непроницаемо изражение. Накрая се обърна към огъня.

— Талантът ми не допринася нито за спокойни сънища, нито за стабилни дълготрайни връзки — призна мъжът.

Тя изтълкува намека му като предупреждение и се усмихна.

— Добре дошъл в клуба — поздрави го Гуен.

Той също се усмихна.

— Има клуб за хора като мен?

— Хора като нас. И моите проблеми със съня също правят дългите стабилни връзки много трудни. Направо невъзможни…

— Така ли? — Джъдсън я погледна заинтригуван.

— Ще се удивиш колко бързо може да побегне един мъж, когато му кажа, че виждам духове. Всъщност направо се изнасят с писъци и никога не се връщат.

За момент Джъдсън се усмихна дяволито.

— Звучи интересно.

— Мислиш, че се шегувам, нали?

— Разбира се, но ми стана ясна идеята. Имала си някои проблеми с по-дълготрайните връзки. Радвам се да науча, че не съм единственият.

Нямаше смисъл да му обяснява, че говори сериозно, реши Гуен.

— Мисля, че и двамата можем да се оправдаем с талантите си за провалените си връзки — каза тя вместо това.

Джъдсън кимна.

— С изключение на Сам, никой в семейството ми не ме разбира. Майка ми и сестра ми са убедени, че имам сериозен проблем с обвързването. Теорията им е, че съм обсебен от желанието да преследвам лошите, че съм едва ли не пристрастен към използването на таланта си. Те се страхуват, че това в крайна сметка ще ми навреди психически, ако не и физически.

— Е, ще трябва да намериш начин да се справяш с това, защото се нуждаеш от преследването — посъветва го Гуен, без да се замисли. — Талантът ти те кара да го правиш, точно както моят ме подтиква да съзирам духове. Ала нито ти, нито аз можем да спрем да виждаме това, което виждаме.

— Не можем — съгласи се той. — Не че имаме избор.

— Не съм сигурна, че бихме искали да имаме… И така е достатъчно трудно. Не мога да си представя някой от нас да попадне на местопрестъпление и да не долови, че там се е случило нещо лошо. Все едно стъпваш върху гробове или минаваш през старо бойно поле и не усещаш мъртвите или умиращите… Би било проява на неуважение, не мислиш ли?

Джъдсън се изненада. Очите му се напрегнаха в замислено изражение.

— Да, точно така го усещам.

— А баща ти? Той разбира ли те?

— Татко си мисли, че моят проблем е само един: още не съм намерил подходящата жена. Споделя тази теория с всеки, готов да го изслуша. Но дълбоко в себе си се тревожи, че няма да имам късмета, който той е имал с мама, и че това е по негова вина.

— Защо?

— Чувства се виновен, понеже е убеден, че проблемът е заради моя талант. И се обвинява за това.

— Нима смята, че си наследил таланта по бащина линия?

— Той знае, че съм го наследил от него. — Джъдсън присви устни. — По дяволите, това е самата истина. Вероятно той е виновен за паранормалните ни способности — на Сам, Ема и моите. Но той не е виновен, че е бил поразен от тежка доза радиация преди четирийсет години.

— Това ли се е случило? — тревожно го изгледа Гуен.

— Дълга история… Ала същественото е, че татко бил засегнат от експлозия в една стара мина, когато бил съвсем млад. Имаме причини да смятаме, че при взрива се е освободило голямо количество паранормална енергия. Сам, Ема и аз сме убедени, че ултрасветлината е променила неговата ДНК по някакъв начин, който се е отразил и на трите му деца.

— Това е интересна теория — замислено кимна Гуен. — Аз нямам представа откъде е дошъл талантът ми. Никога не съм познавала родителите си. Били са убити малко след раждането ми. Лелята, която ме отгледа, се кълнеше, че способностите ми не са дошли от нейната страна на семейството. Значи съм го наследила по бащина линия. Но пък леля Бет си имаше разни идеи фикс.

Последва дълго мълчание. Само Макс не спираше да мърка.

— Как се справяш с проблемите с връзките ти? — попита Джъдсън.

— Предимно като ги избягвам.

— Проблемите ли?

— Не, връзките. Така е по-лесно. — Гуен се протегна и се настани по-удобно в креслото. — Е, след като установихме, че никой от двама ни не е подходящ за дългосрочна връзка, може би е добре да се върнем на темата за разследването. Ти каза, че не вярваш убиецът на Евалин да е разигравал някаква ужасна игра. За какво ни подсеща това?

— Че е била убита поради съвсем прагматична причина. — Джъдсън се изправи и отиде до прозореца. Погледна навън в нощта. — Познавала си я по-добре от всеки друг. Имаш ли представа откъде можем да започнем с търсенето на тайните й?

— Може би — въздъхна Гуен.

Тя стана от стола и прекоси стаята, за да извади снимката от чантата си. Донесе я и показа на Джъдсън това, което Евалин беше написала отзад.

— Огледало, огледало — прочете той.

— Смятам, че вероятно зная къде е скрила поне една много важна тайна — каза Гуен.