Пророчески сънища

8.

— Кога започна да си говориш сама? — попита Джъдсън.

Зададе й въпроса чак когато сервитьорката им донесе две чаши вино. Ресторантът се казваше „Уилби кафе“. Имаше типичното меню за тази част на тихоокеанското крайбрежие, включващо сьомга и кюфтета от раци. Според Джъдсън основното достойнство на заведението беше удобното му местоположение: отстоеше на няколко минути път от „Ривървю Ин“.

Усети, че въпросът му свари Гуен неподготвена. Това беше и намерението му. Тя очакваше той да я разпитва за Зандър Тейлър и оръжието с форма на фотоапарат.

Щеше да стигне и до него по-късно, но предпочиташе не толкова директен подход. Обикновено беше по-лесно да получиш честен отговор от човек, който не очаква въпроса. Беше прекарал достатъчно време в компанията на Гуен, за да знае, че тя отдавна се е научила да пази тайни.

А в това отношение двамата имаха много общо.

Гуен тъкмо вдигаше чашата си към устните си и сякаш ръката й се вкамени: спря, преди да довърши движението. След което го гледа дълго и изучаващо. Той никак не се смути. Можеше да седи и да я гледа в очите вечно. Осъзна, че все още не е изключил напълно таланта си. Просто не можеше да направи това в нейно присъствие. Нещо у Гуен караше кръвта му да пламне, също като сетивата му.

Известно време се колеба дали ще му отговори. Тя имаше право да пази тайните си, но, по дяволите, той искаше да научи много повече за нея. И знаеше, че говоренето сама на себе си изобщо не е стар навик.

Тя мисли още известно време. Накрая отпи от виното и остави чашата внимателно на масата.

— Не говорех на себе си — призна тя. — Бях в състояние на осъзнат сън и общувах с духа на Евалин в огледалото.

Тя изчака да види реакцията му.

За миг той обмисли възможните варианти.

— Духът е някакъв образ, който виждаш насън, защото интуицията ти го е предизвикала?

Гуен се отпусна видимо. Очите й се проясниха и тя се усмихна.

— Да. Точно това се случва, когато съзирам духове. Но е почти невъзможно да го обясня на хората, защото звучи така, сякаш твърдя, че имам видения.

— Което всъщност е точно това, което се случва, нали?

— В известен смисъл, да. — Тя отново го погледна притеснено. — Не изглеждаш изплашен. Повечето хора започват да ме гледат странно, когато им призная за духовете. Леля ми повтаряше, че не трябва да споменавам на никого за тези видения. Съветваше ме да се науча да не им обръщам внимание. Но след като тя умря, попаднах в приемно семейство. В един момент направих грешката да се доверя на един психолог. Всички заключиха, че имам сериозни психични смущения, и в следващия момент се озовах в „Самърлайт Академи“. Докато завърша, се бях научила да пазя тайните си, повярвай ми.

— Кога започнаха виденията с духове?

— Когато бях на дванайсет. Но през следващите години ставаха все по-силни.

— Горе-долу на същата възраст ние с Ема и Сам осъзнахме, че имаме особени способности.

— Виждах духове на неочаквани места, почти винаги върху някаква отразяваща повърхност — продължи Гуен. — Първия път беше в огледалото на един антикварен магазин. Бях ужасена. По някакъв начин знаех, че не е истински дух, но заради това се чувствах още по-изплашена от преживяването.

— И се запита дали не полудяваш.

— Известно време се питах, да. Както и всички около мен. Но Евалин ми помогна да разбера, че виденията са осъзнато сънуване, което се случва, докато съм будна. Мога да премина в това състояние и по свое желание. А енергията, останала на места, където са извършени престъпления, изглежда, предизвиква сънищата с духове.

— Осъзнатото сънуване е, когато си наясно, че сънуваш, нали? И можеш да контролираш какво става в съня?

— Да. — Гуен отпи от виното си. — Не е необичайно. На много хора се случва понякога да имат осъзнат сън. Но в моя случай талантът е свързан с парапсихичната ми интуиция и способността ми да съзирам аурите. Стигнала съм до извода, че виждането на духове на места, където са извършени стари престъпления, е просто някакъв страничен ефект от паранормалната ми чувствителност.

— Как разбра, че духовете винаги се появяват на местата на стари престъпления?

— След първите няколко случая проверих в интернет какво е известно за местата, където бях видяла духовете.

Не ми трябваше много време, за да открия, че в почти всички случаи има регистрирано убийство или необяснена смърт някъде наблизо. Интуицията ми е долавяла парапсихичната остатъчна енергия и я е интерпретирала като видение на дух.

— Енергията, която остава след извършено престъпление, е много силна. Доста хора проявяват чувствителност към нея, дори и такива без паранормален талант. Почти всеки някога е влизал в стая или някакво помещение и е усещал лоши вибрации.

— Знам. Но в моя случай реакцията е доста пресилена.

— Много ли беше тежко в „Самърлайт Академи“?

— Бях нещастна през цялото време. Ала като обръщам поглед назад, осъзнавам, че това е най-хубавото нещо, което би могло да ми се случи. Отначало бях много самотна и изплашена, но скоро се запознах с Аби и с още един талант, Ник Сойър. Тримата се сприятелихме. Не съм сигурна защо. Просто се случи. Бяхме заедно, докато завършихме, и все още сме много близки. Ние сме като семейство. Другото хубаво на „Самърлайт“ беше, че там срещнах Евалин. Тя ми помогна да осъзная и овладея таланта си.

— Но през повечето време го използваш, за да работиш като парапсихичен консултант?

— Предпочитам живи клиенти — усмихна се тя. — Плащат по-добре.

Това изненадващо го разсмя.

— Мога да видя предимствата.

Гуен отново прие сериозно изражение.

— Но живите клиенти са и невероятно натоварващи. Събирам много впечатления, когато виждам аурите им, но тези впечатления не ми помагат, ако не науча от какъв контекст са. А за тази цел ми трябва съдействието на клиентите. Но те невинаги са готови да откликнат.

Той повдигна вежди.

— Да не би случайно да говорим за мен?

— Да.

— Аз не съм ти клиент — отрони той тихо, но категорично.

— Така е — съгласи се тя. — Но това може да се промени. Имам свободни часове в графика си.

— Благодаря за поканата, но забрави.

— Добре. Ти си решаваш. — Гуен допи виното си и остави чашата. — Твоите сънища са си твои проблеми.

— И аз така смятам.

— Поне не си от онези клиенти, които ми плащат за терапия, но после отказват да се вслушат в съветите ми.

Джъдсън се усмихна.

— Това често ли се случва?

— О, разбира се… Постоянно. Клиентите си записват часове и прекарват четирийсет минути да ми разказват сънищата си, за да науча същността на проблема им. Правя анализ, поставям ги в състояние на транс и им помагам да променят сънищата, докато не открием неразрешените проблеми. След това ги обсъждаме и им предлагам някои съвети. Клиентите си тръгват, а след месец се връщат и се оплакват от същите проблеми.

— Защото не са се вслушали в съветите ти?

— Направо е отчайващо. — Гуен поклати глава. — Предполагам, че би трябвало да се радвам, понеже ми плащат отново, но…

Тя млъкна, защото той се разсмя. Докато го гледаше, очите й се разшириха — любопитни и развеселени.

Той се изненада от смеха си повече и от нея. Отдавна не се беше смял така. Двама души на една съседна маса се обърнаха да го погледнат.

Най-после Джъдсън се овладя и си отчупи парче хляб.

Гуен присви очи.

— Какво ти е толкова смешно?

— Това, че се чудиш защо хората ти плащат за съветите, а после не им обръщат внимание. Нали си нещо като психотерапевт — каза той, докато дъвчеше хляба. — И това ако не е наивност! Но все пак е сладко, като се замислиш.

— Моля?

— Хората постоянно търсят съвети: от приятелите си, от лекари, от психотерапевти, от психолози и медиуми… Но много малко от тях в действителност ги прилагат, освен ако и без това не са смятали да постъпят точно така.

— Това е доста проницателен коментар. — Тя сбърчи нос. — Все пак едно е човек напълно да отхвърли помощта ми, както направи ти, и съвсем друго е, когато хората ти плащат скъпо за терапия и после не се възползват от нея. Знаеш ли колко е обезкуражаващо?

— Разбира се, че съм наясно, нали съм консултант, забрави ли? Заплащането в моя бизнес е добро, но почти никой не следва съветите ми.

Гуен смръщи интелигентното си лице.

— Не се бях сетила.

— Погледни го от добрата страна, поне и на двамата ни плащат за съветите, които даваме.

— Така си е.

Сервитьорът постави две чинии със задушена сьомга пред тях и се отдалечи.

Гуен я огледа внимателно, после вдигна глава.

— Мислиш ли, че ще успеем да се доберем до убиеца на Евалин?

— Разбира се.

— Звучиш много уверено.

Джъдсън сви рамене.

— Случаят е съвсем прост. Ще ми трябва известно време, но всичко е въпрос на проследяване и проверка на възможните варианти. А такива има доста.

— Жалко, че не беше тук преди две години, когато Зандър Тейлър започна да избива хората от изследователския проект на Евалин. Може би щеше да успееш да го спреш, преди да убие Бен.

— Едно нещо съм научил от работата си. Не съжалявай за минали неща. Не поглеждай назад, освен ако в спомените няма информация, която може да ти помогне да разгадаеш нещо от настоящето.

— Това е добро правило. — Гуен вдигна вилицата си. — Но аз пък съм научила от работата си, че миналото винаги влияе на настоящето.

— Да — призна той. — И аз съм се сблъсквал с този проблем няколко пъти.

Известно време двамата се храниха мълчаливо. Джъдсън се стараеше да не наблюдава Гуен скришом, но му беше трудно да откъсне очи от нея. Хубаво му беше да са заедно, да се наслаждава на деликатната й женствена енергия. Изведнъж осъзна, че точно от това се нуждаеше още откакто се беше върнал от острова. Гуендолин Фрейзиър беше необходимото му лекарство.

— Обикновено е най-добре да не питаш — каза тя спокойно. Отряза парченце домат и го изяде.

Джъдсън застана неподвижен, смътно осъзнавайки, че пръстенът му изведнъж се е нагорещил леко.

— Какво да не питам? — заинтересува се той, действайки предпазливо като при излизането си от подводната пещера.

— Чудиш се какво виждам, когато погледна аурата ти. — Тя замълча за миг. — Просто те предупреждавах, че е най-добре да не тръгваш в тази посока.

Той знаеше, че ще се стигне до тази тема рано или късно. Гуен не беше от хората, които се отказват лесно.

— Осъзнаваш, че ме остави без избор, нали? — каза той.

— Сега вече трябва да попитам.

— Опасявах се, че ще стане така. Обещаваш ли да не се плашиш?

— Аз имам талант. Приемам паранормалното за нещо естествено. Защо да се плаша? — Той поднесе към устата си голямо парче от рибата.

— Понякога, докато разчитам аурата на човек, той започва да се чувства изплашен или нервен, дори и ако е заявил, че приема съществуването на паранормалното.

— Какво виждаш в аурата ми?

Гуен се поколеба. Джъдсън долови несигурността в очите й.

— Добре. Но не забравяй, че моите видения съдържат най-различни подвеждащи символи и метафори. Когато задействам таланта си, аз преминавам в нещо като транс, осъзнат сън. А тези сънища са също толкова трудни за интерпретиране, колкото и обикновените, особено ако бъдат изкарани от контекста, за който не знам нищо.

Тя замълча и му се усмихна окуражаващо.

— Да видим какво можеш да направиш, без да ти подсказвам — рече той.

Усмивката й изчезна.

— Страхувах се, че ще го кажеш… Всъщност не смяташ, че мога да видя нещо полезно, нали?

— Не се съмнявам, че можеш да разчиташ аурите, и съм убеден, че долавяш силната енергия, като онази, която остава на местопрестъпленията. Но да разтълкуваш сънищата ми? Не, не мисля, че някой може да го направи.

Тя седя мълчаливо известно време, а невероятните й очи блестяха от психичната енергия, която трептеше в атмосферата. Двама мъже на съседната маса се огледаха обезпокоено наоколо и после продължиха да се хранят.

Гуен приглуши таланта си. Устните й се присвиха от напрежение.

— Аурата ти изглежда по същия начин като преди месец, когато се срещнахме в Сиатъл. Ти си стабилен. Но мога да видя, че сънищата ти стават все по-интензивни. Те не са кошмари, не точно, но в тях има засилващо се чувство за неотложност. Освен това не можеш да спиш добре. Но има и още нещо, нещо, което не мога да разбера, без да те попитам за неща от живота ти.

Той остави вилицата, не показваше никакви емоции.

— Това ли е най-доброто, което можеш да направиш? Защото всяка ясновидка от панаирите би могла да „види“ същото в кристалната си топка. Та кой ли няма лоши сънища от време на време.

— Знам.

Гласът й беше станал равен и студен. Той се почувства така, сякаш е стъпкал пеперуда.

— Извинявам се — отрони тихо мъжът. — Не трябваше да те засягам.

— Наясно съм какво си мислят повечето хора за парапсихичните съветници. Смятат ни за измамници и шарлатани.

— Знам, че талантът ти е истински, Гуен. Не трябваше да казвам това. Съжалявам.

Тя се отпусна.

— Приемам извинението ти. Искаш ли да ти обясня и останалите неща, които видях в аурата ти?

— Разбира се.

— Не са много. Просто има някакво горещо излъчване в сънищата ти, което ми е трудно да разбера. Сигурна съм, че е парапсихична енергия. Но ултрасветлината е със същия цвят като енергията, която съзирам от време на време на пръстена ти. Случило ли ти се е нещо, свързано с този кехлибарен кристал? Да си попадал близо до някаква експлозия? Или пожар?

Той смяташе, че е подготвен за анализа, който тя би могла да измисли — подготвен за всичко, освен за възможността тя наистина да прозре какво става в сънищата му. Имаше само един начин Гуен да каже нещо толкова близо до истината.

— Разказах на Сам някои от нещата, които станаха при онзи последен случай. Той е споделил с Аби, а тя с теб. Дотук с пазенето на семейни тайни.

— Недей да виниш Сам или Аби. Никой от двамата не ми е доверявал нищо за сънищата ти. А за това, което се е случило с теб наскоро… Не е тайна, че едва не си бил убит и е трябвало да изплуваш от някаква подводна пещера. А това наистина обяснява отчасти неотложността в съня ти, разбира се. Но в съня ти става и още нещо. Ти се връщаш към една и съща сцена отново и отново. Според мен търсиш нещо.

Той усети как го пронизват тъмни ледени иглички.

— И ти можеш да ми помогнеш?

Тя се усмихна. Очите й бяха пълни с тъга и съжаление, сякаш току-що беше признала за загубата на нещо, което е копнеела да притежава.

— Аз помагам при лоши сънища, забрави ли?

— Не търся терапия. Мога да се справя и сам…

— Добре. — Гуен си пое дъх и отново се обгради от хладна, любезна резервираност. — Сега можеш да разбереш защо водя толкова ограничен социален живот.

— За какво намекваш?

— Мислиш си, че съм зърнала някой от сънищата ти, нали? Все едно съм нахлула в личното ти пространство.

Джъдсън понечи да отрече, но реши, че няма смисъл.

— Да, подозирах…

— Ако това ще те успокои, аз не виждам самите сънища.

Започваше да му писва — от него, не от нея. Той я беше предизвикал да разчете аурата му. Фактът, че резултатите не му харесваха, си беше негов проблем.

— Добре е да го знам.

— Няма нужда да се ядосваш.

— Спокоен съм.

— Мога да разпозная яда. Работата е там, че тежките сънища влияят на аурата, особено ако се повтарят често и ако сънуващият има силен паранормален талант. Това, което виждам, е енергията на сънищата в аурата на човека. Интуицията ми интерпретира тази енергия. Невинаги успявам да я разтълкувам правилно и е невъзможно да направя точен анализ, когато не зная никакви други подробности. Но обикновено виждам достатъчно, за да започна да задавам правилните въпроси. С твоя случай съм на този етап.

— Аз не съм твой случай и не съм тук, за да получа консултация от теб. Дошъл съм да разследвам убийство. Ти си клиентът, не аз.

Очите й блеснаха гневно. В следващия момент сенките се бяха завърнали и забулиха тайните й.

— Точно тъй — отрони тя подчертано любезно. — Ти не си ми клиент.

Той се почувства така, сякаш Гуен затръшна някаква врата под носа му. Сам си беше виновен.