Пророчески сънища

2.

— Закъсня — каза духът на жената в огледалото. — Вече съм мъртва.

В думите нямаше обвинение, просто спокойно заявен факт. Приживе д-р Евалин Болинджър беше хладнокръвна и уравновесена, а страстите и бурните чувства бяха запазени единствено за работата й. Нямаше причина смъртта да промени характера й. Но въпреки че знаеше това, Гуен Фрейзиър не можеше да се отърве от ужасното чувство за страх и вина, които смразяваха кръвта й. Само ако беше отворила имейла предната вечер, вместо тази сутрин.

Само ако беше… Най-отчайващата фраза.

Прекоси претъпканата с мебели стая, която Евалин беше превърнала в кабинет. Всички помещения в къщата бяха мрачни. Евалин открай време не харесваше слънчевата светлина. Твърдеше, че й пречи да работи.

Минавайки през стаята, Гуен като че раздвижи застоялия въздух. Кристалните камбанки, които висяха от полилея, се разклатиха, произвеждайки странна музика, идваща сякаш от отвъдното. Звуците накараха косъмчетата по тила й да настръхнат.

Зад нея се появи Макс, огромният сив котарак на Евалин. Животното измяука тъжно, сякаш настояваше Гуен да оправи работата. Но смъртта беше необратима.

Тялото беше проснато на пода до бюрото. Евалин беше седемдесет и две-три годишна жена с пищни форми, попаднала в модния капан на времето като много други жителки на Уилби, Орегон. С дългата си сива коса, с ръчно боядисаните поли и кристални бижута, тя беше въплъщение на гордите ексцентрици, за които Гуен тайно казваше, че се обличат в стила на „висша мода за хипари“.

Сините очи на Евалин се взираха невиждащо в тавана. Очилата й за четене лежаха на пода. Една снимка беше паднала до ръката й. Дупчицата, близо до горния й ръб, показваше, че е била закачена на корковото табло над бюрото. Нямаше кръв или видими синини по тялото.

— Липсват следи от нараняване, както виждаш — каза духът в огледалото. — Какво ни подсказва това?

— Продължаваш да ме учиш, така ли? — попита Гуен. — Не можеш да се сдържиш.

— Вече няма смисъл да опитвам да се променя, нали, скъпа? Повтарям въпроса си. Какво означава липсата на видими наранявания?

— Това показва, че смъртта може да е настъпила по естествен път. Ти си на седемдесет и две години, с диабет тип две, ядеше всякакви вредни храни и проявяваше нехайство към редовното взимане на лекарствата си. Отказа да отслабнеш и не спортуваше изобщо, ако не броим редките разходки край реката.

— А, да, реката… — отрони тихо духът. — Няма да забравиш водопадите, нали, скъпа?

— Не, никога — потвърди Гуен.

Знаеше, че е безсмислено, но се насили да провери за пулс. Усети само ужасната хладина и абсолютната неподвижност. Бавно се изправи и извади телефона от чантата си.

— Тази сцена изглежда ужасяващо позната, не мислиш ли? — обади се духът. — Напомня за случилото се преди две години.

— Да, така е — съгласи се Гуен.

— Още един човек, свързан с проучването, е мъртъв, привидно от естествена смърт. Странно съвпадение, нали?

Гуен погледна видението в огледалото. Духовете винаги бяха неясни, замъглени образи, нямаха ясни очертания. Повечето, които беше срещала, бяха на непознати хора, само неколцина от тях беше познавала прекалено добре. Този кратък списък сега включваше и Болинджър. Евалин беше неин ментор и приятел.

— Съжалявам — каза Гуен на духа от огледалото. — Видях имейла ти чак тази сутрин. Веднага се обадих. Когато не вдигна телефона си, осъзнах, че нещо не е наред.

— Разбира се, че си разбрала, скъпа — засмя се духът. — Ти си екстрасенс.

— Качих се в колата и потеглих насам. Но пътуването от Сиатъл отнема четири часа.

— Не трябва да се виниш, скъпа — успокои я видението.

— Нищо не можеше да направиш. Всичко се случи снощи, както виждаш. Работех тук, в кабинета. Помниш, че винаги съм била нощна птица.

— Да, помня. Имейлът ти е пристигнал към два часа през нощта.

— А, да, разбира се. Ти вече си спяла.

Но тя не спеше, помисли си Гуен. Обикаляше напред-назад из малкия си апартамент и опитваше да прогони тревожните образи от съня. Бяха изминали две години от смъртта на Зандър Тейлър, но всяко лято в края на август кошмарът я връхлиташе отново. Талантът да контролира сънищата си й помагаше до известна степен, но не можеше да я предпази от кошмарите. Всеки път, когато сънуваше ужасяващите сцени от онова лято, тя се събуждаше с тревожната мисъл, че нещата не са свършили със скока на Тейлър във водопада.

— Будна бях — каза Гуен. — Но не съм проверявала имейла си.

Отстъпи назад и вдигна телефона си. Макс отново измяука и размаха опашка.

— Съжалявам, Макс. Не мога да направя нищо. Твърде късно е.

Котаракът не изглеждаше доволен от този отговор. Взираше се напрегнато в нея със зелено-златистите си очи.

Тя се съсредоточи и набра номера за спешни случаи, като се стараеше да не поглежда в огледалото. Разговорите с духове не бяха нещо хубаво. Караха и потенциалните й гаджета, и приятелите й да се чувстват изключително нервни. В края на краищата духове не съществуваха. Тя всъщност говореше на себе си, опитваше да разгадае посланията, които странната й интуиция долавяше на местата, белязани от насилствена смърт.

Обикновено правеше всичко възможно, за да избягва подобни разговори, защото й действаха страшно потискащо. В края на краищата не можеше да направи почти нищо за жертвите. Това беше работа на полицията.

Преди години беше осъзнала, че когато виждаше духове в огледала, прозорци, водни и други отразяващи повърхности, това означаваше, че е попаднала в някое от тъмните места на света, пропити с тежката енергия, появила се при настъпването на насилствена смърт. Както гласеше едно старо правило, убиецът неизменно оставяше следи. Тя не беше полицай или обучен следовател. Просто беше парапсихичен съветник, който тълкуваше сънищата на клиентите си. Припечелваше малко допълнителни пари, като пишеше сценарии за една нискобюджетна телевизионна поредица. Нямаше какво да направи, за да помогне на мъртвите справедливостта да възтържествува.

— Когато Уесли Ланкастър научи за смъртта ми, сигурно ще поиска да превърнеш историята в сценарий за сериала му — каза духът в огледалото. — Вече си го представям. Дали тази изследователка на паранормални явления е била убита с паранормални средства? Има ли връзка с мистериозната поредица от смъртни случаи в същото градче преди две години?

— Пречиш ми — ядоса се Гуен. — Опитвам се да се обадя на 911.

— Защо си правиш труда? И двете знаем какво ще се случи. Разследващите ще заключат, че съм умряла от естествена смърт.

— Което е напълно възможно.

— Ала твоята интуиция ти подсказва, че съм била убита, също както останалите.

— Интуицията ми ме е подвеждала и преди.

— Но си мислиш за случилото се преди две години, нали?

— Разбира се. Разсъждавах за това през цялата нощ и докато пътувах насам от Сиатъл.

Гуен обърна гръб на духа в огледалото и се съсредоточи върху отчетливия глас на оператора на 911.

— Какъв е спешният случай? — попита жената.

— Току-що открих мъртва една стара приятелка — съобщи Гуен. — Д-р Евалин Болинджър.

— Болинджър, откачената старица, която живее на Милър Роуд?

— Сигурна съм, че професионализмът ви ще бъде вдъхновение за всички оператори на 911 — вметна саркастично Гуен.

Тя изреди фактите и потвърди адреса.

— Изпращам кола — обеща дежурната. — А вашето име, госпожо?

— Гуендолин Фрейзиър.

— Моля, останете на мястото, госпожо.

— Никъде няма да ходя.

Гуен приключи разговора и се зачуди дали Харолд Оксли, шефът на полицията в Уилби, ще бъде сред първите отзовали се. Вероятно, тъй като градът беше съвсем малък.

Когато отново се обърна към огледалото, духът проговори възмутено:

— Никой, освен теб и убиеца, няма да знае, че съм била умъртвена, камо ли с паранормални средства. Негодникът ще си остане ненаказан, освен ако ти не направиш нещо.

Точно като предния път, помисли си Гуен.

— Нищо не мога да сторя — рече тя. — Не съм ченге, нито частен детектив.

— Но ми го дължиш, не мислиш ли? Когато те пратиха в „Самърлайт Академи“, аз те научих как да владееш таланта си. Аз съм тази, която те уреди да пишеш сценарии за „Срещи с отвъдното“. Бяхме приятелки. А този път е различно, нали? Преди две години не познаваше никакви хора, занимаващи се с паранормални разследвания. Но сега знаеш за една консултантска фирма, специализирана в това…

Дразнещото при разговорите с духове е, че сякаш говориш със себе си, помисли си Гуен.

Тя затвори телефона и го пусна в чантата си. За пръв път забеляза, че върху бюрото има тънък слой прах, който очертаваше мястото, където се е намирал лаптопът.

— Взел е компютъра ти — посочи тя. — Замисли се над този възмутителен факт. Дали не е бил обикновен домашен обир?

— В такъв случай щях да бъда убита по по-традиционен начин, не смяташ ли? — попита духът. — Например с пистолет или с нож…

— Тук се е разиграло някакво насилие, долавям го със сигурност, но няма следи от борба. А ти несъмнено би се съпротивлявала…

— Не и ако са ме изненадали — изтъкна духът.

— Да, имало е насилие… Но е възможно смъртта ти да е резултат от инфаркт, причинен от шока да видиш крадец в дома си.

Духът се усмихна.

— Но единственото липсващо нещо е лаптопът ми. Наясно си, че той не беше някакъв скъп последен модел. Старата ми раница е ей там, на стола. Защо не провериш дали крадецът е взел парите и кредитните ми карти.

Гуен отиде до стола и вдигна малката, доста протрита раница. Кристалните камбанки отново звъннаха, изпълвайки тишината с нереална музика. Котаракът Макс се присви на прага, наостри уши и измяука.

В портмонето на Евалин имаше петдесет долара и две кредитни карти. Гуен остави раницата на мястото. Дотук с теорията за домашния обир.

— Що се отнася до другите мотиви, ти ме познаваш — продължи духът. — Не съм продавала наркотици в кухнята си. Не съм отглеждала марихуана в гората зад къщата. Много обичах бижутата си, но никое от тях не беше скъпо.

— Имаше и мобилен телефон. — Гуен се извърна, за да огледа стаята. — Но сега не го виждам.

— Изчезнал е, също като компютъра ми.

— Може да си го забравила в кухнята или спалнята.

В далечината завиха сирени. Сякаш операторът от 911 беше изпратил на адреса всички полицейски коли и линейки в града. Гуен осъзна, че няма много време да издири липсващия телефон.

Тя претърси бюрото, като отваряше и затваряше припряно чекмеджетата, но не го намери.

Сирените се приближаваха. Гуен трескаво се озърна, после се втурна покрай Макс към коридора. Котаракът веднага я последва.

Тя застана на прага на кухнята и я огледа бързо. Старомодните, покрити с плочки плотове, бяха почти празни, с изключение на една редица порцеланови буркани и стара кафе машина.

Обърна се и се втурна към втория етаж, следвана от Макс. Надзърна в двете малки спални, но и там не забеляза телефона.

Тъкмо слизаше по стълбите, когато първата полицейска кола пристигна на алеята пред къщата.

Гуен изтича обратно в кабинета. Кристалите звъннаха неспокойно, сякаш изнервени от липсата й на напредък.

— До обяд смъртта ми ще бъде най-голямата новина в града — отбеляза духът. — Не е имало такива вълнения по тези места, откакто Мери, Бен и Зандър умряха преди две години.

— Не може да има връзка между твоята смърт и тяхната — възрази Гуен.

— Сигурна ли си?

— Все пак минаха цели две години…

— Но ти още сънуваш случилото се, особено по това време на годината, нали? И винаги си знаела, че някои части от пъзела липсват.

Гуен отдръпна пердето и погледна навън. Сърцето й се сви, когато видя как Харолд Оксли измъква едрото си тяло иззад волана на едната патрулна кола. Тъмните очила скриваха очите му, но Гуен все пак забеляза, че двете изминали години са оставили своя отпечатък върху лицето му. Дори лекото усилие, да слезе от колата, беше достатъчно, за да накара широкото му подпухнало лице да пламне по нездрав начин в алено. Униформата беше опъната до пръсване на корема му. Той се движеше схванато, като човек с болки в ставите. Гуен се взря в пистолета на хълбока му и се замисли: нищо не подсказваше, че той ще е по-склонен да приеме вероятността за паранормална намеса в смъртта, отколкото преди две години.

Тя пусна пердето и се обърна. Закова се на място при вида на снимката на пода. Изглеждаше така, сякаш Евалин я беше изтръгнала от корковото табло в предсмъртните си мигове и я беше стискала в ръце, преди да се строполи мъртва.

— Важна е, скъпа — каза духът. — Защо иначе ще се намира точно до ръката ми?

Гуен вдигна снимката, направена преди две години, малко след като убийствата бяха започнали. Погледна седемте души, уловени в групов кадър. Тя беше трета отдясно наляво. Следваха Мери Хендерсън, Бен Шуорц, Зандър Тейлър… Всички се усмихваха към обектива.

— Ти държеше тази фотография на таблото. Защо сега е на пода?

— Интересен въпрос — отговори духът.

Някой тежко заудря с юмрук по входната врата. Гуен пусна снимката в чантата си и прекоси коридора, следвана от Макс.

— Здравейте, главен инспектор Оксли — поздрави учтиво тя, застанала на прага.

Харолд Оксли рязко свали слънчевите си очила и я погледна с изражение, което недвусмислено показваше, че също като нея не се радва на срещата им.

— Синди каза, че обаждането на 911 дошло от Гуендолин Фрейзиър. — Инспекторът говореше навъсено и с мрачно примирение. — Надявах се да е съвпадение.

— Евалин ми беше приятелка — обясни Гуен. Стараеше се да говори спокойно, овладявайки вълнението си. — Поддържахме връзка.

— Преди две години се срещнах с теб заради трима мъртъвци. После ти напусна града и оттогава не е имало необясними смъртни случаи. А ето че сега пак си тук и отново си имам работа с труп. Какво да си мисля?

— Преди две години официалното заключение беше, че и тримата са починали от естествена смърт. — Тя се напрягаше да не избухне, но знаеше, че гласът й звучи ледено. Дотук с демонстрацията на невинност.

— Не и Тейлър. — Харолд присви подозрително очи. — Той падна във водопада и се удави.

— Определихте смъртта му като самоубийство.

— Да. Ще искам днес да запишем показанията ти.

— Разбира се.

Един млад полицай и двама медици, които носеха набор за спешна помощ и носилка, се приближиха до вратата зад Оксли.

Инспекторът надникна към коридора.

— Къде е тя?

— В кабинета. — Гуен отстъпи настрани и отвори вратата по-широко. — Вдясно.

Оксли, по-младият полицай, и медиците минаха бързо покрай нея и изчезнаха вътре.

Гуен остана на прага, загледана в тихия летен дъждец, който ромолеше над дърветата около къщата. Заслуша се в шумовете и приглушените гласове в далечния край на коридора.

Макс притисна тежкото си тяло към крака й. Тя се наведе и го погали по козината.

— Знам, че ще ти липсва — каза му тя. — И на мен ще ми липсва.

След това се сети за снимката, която беше намерила на пода. Отвори чантата си и я извади. Отново огледа всички фотографирани лица. Не можеше да разгадае загадката. Трима от тях, в които се взираше, бяха умрели преди две години, а сега и Евалин, която ги беше заснела, също беше мъртва.

Гуен отново се взря в дупчицата от кабарчето, с което фотографията е била закрепена за таблото. Забеляза, че беше леко разкъсана. Евалин не я беше свалила внимателно. Беше я изтръгнала от таблото.

Гуен обърна снимката и видя две думи, надраскани върху обратната й страна.

Огледало, огледало.