Пророчески сънища

12.

Старата хижа беше обгърната от гъста мъгла. Джъдсън изгаси двигателя на джипа и огледа мястото. Дървената, силно обрулена от времето постройка беше на два етажа. Видът й подсказваше, че е строена в началото на века. Всички прозорци бяха покрити с метални капаци.

— Защо го е направила? — попита той.

— Евалин беше убедена, че естествената дневна светлина и светлината от видимата част на спектъра по принцип интерферира с психичната енергия и затруднява откриването и измерването й.

— Била е права. Сам и неговите техници в лабораторията стигнаха до същия извод преди време. Значи сега ти си собственичка и на тази съборетина, и на къщата й?

— Да, трябва да им плащам данъците и всичко останало. — Гуен извади парче хартия от чантата си. — Не исках да наследя лабораторията и нямам никаква представа какво да правя с оборудването, но не се престраших да го кажа на Евалин. Всички инструменти и машини, проектирани и изработени от нея, за да изучава паранормалното, са уникални.

— Тя какво очакваше да правиш с нещата й?

— Надяваше се да намеря добър дом за безценното й оборудване и инструменти. Няма много хора, които да се занимават със сериозно изследване на паранормалното, но все пак съществуват неколцина.

Джъдсън се усмихна леко.

— Като корпорация „Копърсмит“.

Гуен се оживи.

— Мислиш ли, че Сам и техниците от изследователската лаборатория биха се заинтересували от някои от инструментите и приспособленията й?

— Смятам, че Сам и хората му с радост биха се възползвали от възможността да огледат нещата в тази хижа. Ала не мога да гарантирам, че ще вземат всичко.

— Разбирам. Но знам, че Евалин би се зарадвала, ако истински учени, които изследват паранормалното, обърнат сериозно внимание на изобретенията й. За нещастие тя не подозираше за съществуването на лабораторията „Копърсмит“.

— А никой от „Копърсмит“ не е подозирал за нейната работа. Срамота. Знаеш ли, не за пръв път си мисля, че хората с истински талант трябва да намерят начин да се свързват един с друг и да общуват помежду си. Сега все едно работят на тъмно.

— И Евалин често повтаряше това.

— Много време ли прекарваше тя в лабораторията?

— Шегуваш ли се? — усмихна се Гуен. — Това място беше нейният живот. Инвестира и последния си цент тук. Охранителната система е много сериозна и скъпа, защото искаше да защити нещата, които беше проектирала и конструирала.

— Вярно, не можеш да си купиш качествени паранормални инструменти и измерващи уреди от пазара. Повярвай ми, Сам и неговите техници са опитвали да търсят подобни неща от онлайн магазините, но без успех. — Джъдсън отвори вратата и слезе от джипа. — Хайде да огледаме.

Гуен изскочи навън. Мъжът видя решимостта в очите й и разбра, че не й е лесно да влезе отново в лабораторията на Болинджър. В тази сграда беше намерила труповете на двама приятели и едва не беше загубила собствения си живот.

— Кога за последно си влизала тук?

— В деня, след като Тейлър ме нападна. Споменах ти, че тогава с Болинджър бяхме дошли да търсим оръжието му.

Тя изкачи стъпалата към тежката метална врата. Джъдсън я последва и спря до нея. Цифрите на клавиатурата на алармената система светеха в червено. Джъдсън разпозна логото на производителя върху малкия квадратен панел.

— Впечатлен съм — каза той. — Болинджър наистина се е охарчила за алармената система. Трябва да й е струвала цяло състояние.

— Казах ти, нещата вътре бяха много важни за нея.

Тя въведе кода. Червените светлини станаха зелени.

— Някой друг, освен теб, имал ли е достъп до това място? — попита Джъдсън.

— Не. Евалин смени кода след убийствата. Мисля, че аз съм единствената, която го знае.

Той погледна листа в ръката й.

— Трябва да си го е записала някъде, както си направила ти, или да го е запаметила в компютъра си.

— Да, възможно е. Евалин беше много съсредоточена, когато се отнасяше до изследванията й, но за други неща беше доста нехайна… Кодът не се помни лесно. Затова ми го написа. — Гуен се намръщи. — Мислиш ли, че убиецът й е търсел кода за лабораторията в нощта, когато я е умъртвил?

— Може би, но ако е искал само кода, убийството ми изглежда прекалено крайно решение. Много по-лесно би било да обезвреди алармата и да вземе един лост да разбие прозорците. Металните капаци пречат на светлината, но не са надеждна защита срещу проникване.

— Така е.

Гуен отвори вратата. Джъдсън надникна в подобното на пещера помещение, в което всички звуци отекваха. Беше изпълнено с дълбоки сенки. Долови и особената горещина, която беше отличителна черта на паранормалната енергия.

Тежки потоци психична енергия се виеха и кипяха в хижата, повечето много сходни с енергията в хранилището, където Сам пазеше кристалите си, или в изследователската лаборатория на „Копърсмит“. Атмосферата беше силно наелектризирана от многото кристали и други предмети, пропити с психична енергия, събрани в ограниченото пространство.

Но под горещата енергия Джъдсън непогрешимо долови следите от смъртта и насилието.

— Беше права — каза той. — Хората тук не са умрели от естествена смърт.

— И аз го усещам — потвърди Гуен.

Тя щракна един светещ ключ на стената. Пътека от вградени в пода светлини примигна и освети пространството около нозете им. Останалата част от лабораторията продължи да тъне в мрак.

Джъдсън затвори вратата и така изолира слабата дневна светлина.

— Няма ли флуоресцентни лампи на тавана?

— Не. Има настолни на работните плотове, но иначе лабораторията се осветява само от тези лампи на пода. Всичко е с автоматични сензори. Щом отминем някоя част от помещението, ще изгаснат.

— Болинджър е имала сериозен проблем със слънчевата светлина — отбеляза Джъдсън.

— Да, защото я разконцентрираше. Мисля, че това имаше нещо общо с таланта й. Тя беше особено чувствителна към енергията на ултрасветлината. — Гуен продължи напред. Светна нова редица от лампи, разкривайки следващите няколко метра от пода. — Огледалният мотор е в дъното — посочи тя и го поведе натам. — Заема цялата задна стена на хижата.

Джъдсън задейства другото си зрение и последва Гуен сред лабиринта от работни плотове, шкафове и витрини, все по-силно заинтригуван от това, което виждаше. Освен множеството стари инструменти и машини, имаше и огромна колекция от кристали и камъни, за които беше сигурен, че ще впечатлят силно Сам.

Задейства още по-силно таланта си и отвори възприятията си за пропитата с енергия атмосфера. Наоколо въздухът беше натежал от психична енергия, но сетивата му реагираха най-вече на тъмните потоци на насилието.

Беше се възстановил от кошмара в пещерата, но Гуен беше права — докато имаше този талант, щеше да се чувства принуден да преследва лошите. Тя беше единствената жена, която познаваше, която разбираше тази негова страна и това не я отблъскваше, нито предизвикваше нездраво любопитство. Тя просто приемаше, че това е природата му.

А снощи беше заявила съвсем ясно, че не търси обвързване, също като него. Според всички доводи на логиката и разума, това я правеше жената на мечтите му.

Само да можеше да я накара да спре да настоява, че той се нуждае от терапия.

Гуен рязко спря.

— Това е входът на огледалния мотор.

Но той вече беше усетил повишеното ниво на енергията с приближаването им до дъното на лабораторията. Горещата психична енергия припукваше в атмосферата и караше косъмчетата на тила и ръцете му да настръхнат. Дланите го засърбяха.

— Каквото и да е, явно е много силно — каза Джъдсън. — Впечатлен съм.

— Моторът беше най-великото творение на Евалин. — Гуен заобиколи една работна маса. — Тя ми довери, че първоначално си го е представяла просто като малък експеримент. Първата версия беше с големината на душ-кабина. Но резултатите бяха толкова необикновени, че тя продължи да разширява площта на огледалата. Накрая моторът достигна сегашния си размер.

Тъмните огледални стени, които образуваха външната част на мотора, стигаха почти до тавана. Джъдсън прецени, че са високи около четири метра и половина. Всеки сантиметър от дебелото стъкло беше пропит с енергия. Искри от ултрасветлина се появяваха и изчезваха в дълбините на отразяващите повърхности. Той погледна през входа и видя коридор от огледала.

— Евалин проектира вътрешността с формата на прост лабиринт — поясни Гуен. — Идеята беше да се увеличат до максимум огледалните повърхности вътре. Резултатът е, че има много завои, чупки, задънени отсечки и такива, които свършват с пресичащи се коридори.

— Никога не съм виждал нещо подобно — ахна Джъдсън. — Съмнявам се, че и Сам е виждал. Той ще се почувства като дете в магазин за играчки. Откъде е взела Евалин идеята за създаването на този мотор? От собствените си изследвания ли?

— Каза ми, че преди години, в някаква библиотека открила в един стар дневник бележки, които описвали възможността да се конструира огледален мотор. Странен изследовател на паранормалното от викторианската епоха, някой си Уелч, опитал да построи подобна машина в края на деветнайсети век, но допуснал съществен дефект в проектираната конструкция.

Джъдсън предпазливо протегна ръка и докосна най-близкия огледален панел. Шок от психична енергия порази като електричество сетивата му. Той бързо дръпна пръста си.

— Какъв е бил дефектът в проекта на Уелч? — попита той напрегнато.

— Уелч заключил, че най-ефективният начин да затвори силната енергия в огледалата бил, като убива хора. Планирал да ги умъртвява в огледална стая, която построил в имението си, надявайки се стъклата да поемат енергията, отделяна при настъпване на смъртта.

— Сериозно ли? — Джъдсън я погледна невярващо.

— Разбира се — потвърди Гуен. — Евалин ми показа записките му. Обясни ми, че той бил на път да открие нещо важно, но сбъркал в заключението си за това как да захранва истинския огледален мотор.

— И слава богу. — Джъдсън огледа огледалния коридор с нарастващо безпокойство. — Какво се случило с изобретението му?

— Евалин беше успяла да открие имението, в което бил построен огледалният мотор. Оказало се, че било унищожено от силна експлозия и пожар. Предполагаше, че моторът е прегрял и избухнал.

— Освен теб и Болинджър, други знаеха ли тази история?

— Доколкото съм наясно, Евалин не беше се доверила за това на никого, освен на мен. Обсъждахме дали да не превърнем историята за първия огледален мотор в един от епизодите на „Срещи с отвъдното“, ала тя заяви, че не иска да я превръща в телевизионно шоу. Страхуваше се, че някой луд може да приеме всичко сериозно.

— Права е била. Все щеше да се намери някой откачалник сред зрителите. Но Зандър Тейлър е убил двама души тук, нападнал е и теб… Сигурна ли си, че не е знаел за теорията на Уелч?

— Онзи ден той говори много, хвалеше се колко хора е убил, ала не спомена нищо за огледалната стая или за Уелч. Доколкото с Евалин знаехме, той не се интересуваше от наука или от историята на паранормалното. Просто му харесваше да убива с паранормални средства.

— И по някакъв начин е попаднал на оръжие, което не оставя следи и което му помага да осъществи фантазията си. Спомена ли ти къде е открил фотоапарата?

— Не. Ала Евалин беше сигурна, че оръжието не е дошло от нейната лаборатория. Но може малко преди смъртта си да е попаднала на нещо. — Изражението на Гуен стана напрегнато. — Вероятно това е тайната, която криеше в мотора.

— Има ли осветление в лабиринта?

— На места има вградени подови лампи — обясни Гуен. — Но поради някаква странна причина вътре не ти трябва осветление. Огледалата излъчват толкова много енергия, че повечето хора, дори и с малко талант, я възприемат като осветление. Вътре излъчването е много силно. И може да подейства дезориентиращо.

Тя мина през входа. Той я последва. Мислеше, че е подготвен, но горещата енергия на огледалата го връхлетя като буря и подпали сетивата му.

— По дяволите — изстена той. — Това е истински адреналин!

Гуен го погледна подозрително.

— Сигурен ли си, че ще издържиш?

— О, да.

Тя разбра и очите й блеснаха.

— За нас това е нещо като влакче на ужасите, нали?

— И така може да се каже — подсмихна се той.

— Интересното е, че моторът не влияе на всеки човек по един и същи начин. Другите участници в проучването на Евалин го намираха за много смущаващо място. Твърдяха, че се чувстват така, все едно вървят по тъмна уличка или в тясна минна галерия.

Тя зави зад ъгъла и изчезна в дълбините на лабиринта. Джъдсън бързо я настигна. Енергията от огледалата ставаше по-силна, докато напредваха към сърцето на мотора.

Джъдсън се вгледа в дълбочината на едно близко огледало и видя образа си, повтарящ се безброй пъти в тъмната безкрайност.

— Каза, че Болинджър стигнала до извода, че енергията, отделяна в момента на смъртта, не е начинът да се захранва огледалният мотор. Какво е използвала в такъв случай?

— Кристали. — Гуен зави отново. — Но оригиналните камъни трябваше да се настройват много често. За щастие тя се досети кой от града можеше да го прави… Луиз Фулър.

— Жената, която майстори вятърните камбанки ли?

— Да. Евалин ми довери, че Луиз има някаква паранормална способност, свързана с кристалите.

— Сам ще иска да се запознае с нея.

— Пожелавам му късмет. Луиз не обича да общува с никого. Много е странна. Ексцентрична е и живее като отшелник. Местните я наричат Вещицата от Уилби. Но тя прави удивителни вятърни камбанки. Но дори и с нейна помощ отначало на Евалин й беше трудно да поддържа огледалата в работещо състояние повече от два часа без прекъсване.

— Тези огледала са много горещи и със силна енергия — отбеляза Джъдсън. — Настройвани ли са скоро?

— Това вече не се налага. Преди две-три години Евалин попаднала на един геод на някакво изложение за скъпоценни камъни и минерали. Той привлякъл вниманието й. Тя го купила и го донесла тук. Като го разцепила, открила, че е пълен с кристали, които били достатъчно силни, за да захранят огледалния мотор. Нещо повече, тези кристали не се нуждаели от настройване.

Ледени тръпки пронизаха сетивата на Джъдсън.

— Къде е геодът сега? — попита той шепнешком.

— Предполагам, че е още тук. — Гуен продължи по друг къс коридор. — Той беше най-ценното притежание на Евалин. Съхраняваше го в една стоманена кутия в сърцето на мотора. Надявам се, че е скрила в кутията при геода онова, което е искала да намеря.

— Странно скривалище.

— Не би го казал, ако познаваше Евалин. Тя беше убедена, че почти никой не може да влезе толкова навътре в мотора, за да открие контейнера на геода. Почти стигнахме.

Джъдсън последва Гуен зад ъгъла и двамата се озоваха в малко квадратно помещение с огледални стени. В средата на стаята имаше стоманена кутия.

Гуен отлости капака й и внимателно го повдигна. Гореща психична енергия ги лъхна като зловещ дим от тлеещ горски пожар.

— По дяволите… — изруга Джъдсън. Той отиде до кутията и погледна разцепените половини на геода. — Не мога да повярвам.

В кутията имаше още нещо — сгъната карта.

Той не се впечатли от нея, защото цялото му внимание беше насочено към геода.

— Това ли е скалата, която захранва огледалата? — попита той.

— Да. Много е странна нали? Толкова е красива отвътре и се усеща силата на кристалите. Евалин ми каза, че никога не е виждала нещо подобно.

— Аз съм виждал — каза тихо Джъдсън.

Нищо от вида на скучната сива скала не подсказваше какви тайни се крият вътре. Отвън изглеждаше съвсем обикновена, ала блестящите кристали в сърцевината й грееха в паранормална дъга от цветове, хвърляйки странни сенки в спектъра от видима и невидима светлина. Потоци от енергия се надигаха на смущаващи вълни. Пръстенът на Джъдсън се загря под въздействието на геода.

— Това е интересно. — Гуен се наведе да вземе картата. — Къде другаде си виждал такъв геод?

— В трезора на Сам в лабораторията му на Легаси Айлънд. — Той вдигна ръка, за да й покаже кехлибарения кристал на пръстена си. — Този кристал е от такъв геод и мога да се обзаложа, че и двата геода са дошли от едно и също място — мината „Феникс“.

— Каква е тази мина?

— Това е дълга история, но казано накратко, този геод принадлежи на семейството ми.

Гуен се намръщи гневно.

— Чакай. Евалин е платила много пари за него и сега той е мое притежание.

— Не се тревожи, семейство Копърсмит ще ти плати колкото поискаш.

— Ами ако откажа да го продам? — попита тя предпазливо.

— Опасявам се, че това е от онези предложения, на които не можеш — а и не трябва — да откажеш. Този геод е опасен, Гуен. Повярвай ми, няма как да го сложиш на секцията в хола си.

— Чак толкова ли е опасен? — подозрително го изгледа тя. Не се опита да прикрие скептичната си реакция.

— Това е проблемът. — Джъдсън се пресегна и затвори капака на кутията, за да прекъсне потока от гореща енергия. — Никой не знае отговора на този въпрос. Но е невероятен късмет, че Болинджър не е взривила тази лаборатория заедно с всички, намиращи се в нея, когато е провеждала експериментите си тук, в огледалната стая.

— Сигурна съм, че преувеличаваш. Евалин беше много внимателна.

— Съмнявам се, че е била наясно с какво си има работа — мрачно отрони Джъдсън. — Този геод трябва да отиде в хранилището на Сам, за да бъде на сигурно място. Както казах, ще те компенсираме щедро финансово.

Гуен се овладя и го прониза с хладен поглед.

— Ще обмисля предложението ти.

Той я притискаше и това никак не й харесваше. Тя имаше право да бъде недоволна: в крайна сметка той се опитваше да присвои наследството й.

— Виж, съжалявам — извини й се той. — Осъзнавам, че те затрупвам с много информация, която е съвсем нова за теб. Обещавам, че ще ти обясня всичко по-късно. Междувременно още сега ще вземем този контейнер. Енергията тук е достатъчно силна и така. Ако нивата й в огледалата станат малко по-високи, всичко ще пламне. Цяло чудо е, че още не е станала експлозия.

Тя не изглеждаше убедена, но поне вече не спореше с него. Нов прилив на интуиция връхлетя Джъдсън.

— Трябва да се погрижим за още нещо — обясни той. — За някои този геод би струвал цяло състояние. По дяволите, всъщност той е безценен. Мога да ти гарантирам, че има хора, които биха убили, за да се сдобият с него.

Гуен го изгледа стреснато.

— Намекваш, че може той да е мотивът за премахването на Евалин?

— Точно това казвам.

— Може би затова е оставила бележката на гърба на снимката, с която да ме насочи да дойда тук. Искала е да разбера, че някой се опитва да се сдобие с геода. Но тази карта сигурно също е важна. — Гуен погледна сгънатата карта в ръката си. — Иначе нямаше да я скрие в огледалния мотор. Винаги внимаваше да не държи тук нищо излишно, за да не попречи на експериментите й.

— Да излизаме — притеснено рече Джъдсън. Думите му прозвучаха като заповед.

Гуен го изгледа въпросително, но не възрази. Без да каже дума, го поведе навън от огледалния лабиринт.

Прекосиха обратно тънещата в мрак лаборатория. Придвижваха се от едно осветено петно на пода до следващото, оставяйки тъмнината зад себе си.

Когато стигнаха до тежката метална врата, Гуен я отвори и понечи да излезе навън.

И в този миг Джъдсън долови лекото проблясване на светлина сред дърветата на отсрещния бряг на реката. Вероятно изострените му сетива бяха нащрек или просто извади късмет. Каквато и да беше причината, той реагира светкавично.

Стисна лакътя на Гуен и я дръпна настрани от вратата.

Проехтя гръм и куршумът се заби в металната каса на вратата.

Звукът от пушечния изстрел отекна безкрайно в гората, доловим дори над гръмкия грохот на водопада.