Пророчески сънища

22.

— Казвам ти, че по някакъв начин Ханк Барет е свързан с това — продължи да настоява Илайъс. — Изпратил е сина си да свърши мръсната работа. Това е единственото логично обяснение.

От мястото, където стоеше — до прозореца в стаята на Джъдсън — успяваше да зърне реката през гъстата гора от ели и борове. Никога не се чувстваше спокоен на такъв горист терен. Когато беше заобиколен от дървета, които пречеха на светлината и ограничаваха видимостта, той започваше да нервничи. Предпочиташе широките открити пространства на пустинята, където човек можеше да види какво се задава.

Четиримата плюс най-големият котарак, който Илайъс беше виждал, се бяха скупчили в малката стая на Гуен. Косматото животно се беше опънало до нея на едно от старомодните кресла. Джъдсън се беше подпрял на полицата над камината. Сойър седеше на фотьойла и методично унищожаваше красиво оформените миниатюрни сандвичи върху малката маса. Шофирането от Сиатъл очевидно беше траяло доста дълго, а Илайъс беше забранил спирания за похапване, от страх да не закъснеят.

— Не, татко — отвърна Джъдсън. Беше очевидно, че той беше на предела на търпението си, и то с всички усилия на волята. — Това не е единственият възможен отговор. Всъщност дори не е най-вероятният.

По дяволите, никое от децата му не го разбираше, помисли си Илайъс. Той стисна перваза на прозореца с всичка сила. Вярно, осъзнаваха, че фирмата на Барет „Хеликон Стоун“ е сериозен конкурент. Бяха израснали с бизнеса на баща си и знаеха, че може да се очаква определена степен на безпощадност от някой по-важен конкурент. Но не разбираха дълбочината на личната враждебност към корпорация „Копърсмит“, която Барет проявяваше от десетилетия. Не се бяха конфронтирали с този човек лице в лице, не бяха го чували как се заклева да унищожи всичко, което Илайъс е изградил, всичко, което му е скъпо. Нито пък Джъдсън, Сам или Ема вярваха напълно на предупрежденията на баща си, че Барет е предал омразата и на сина си Гидиън.

Но те не бяха наясно с цялата история, напомни си Илайъс. Само Уилоу я знаеше, но тя пазеше тайните на съпруга си.

— Защо си толкова сигурен, че Барет не е замесен? — попита той.

— Казах ти каква е логиката ми — отвърна Джъдсън спокойно. — Ако Гидиън беше дошъл за геода, той щеше да действа много по-дискретно и освен това щеше да успее. А геодът е при нас.

Илайъс невъздържано изръмжа.

Джъдсън невъзмутимо определи изражението му като прекалено познато.

Всеки път, когато Илайъс се оплакваше на Уилоу, че никое от трите им деца не се интересува от това дали ще поеме управлението на корпорация „Копърсмит“, тя му напомняше, че и тримата бяха наследили интелигентността му и специалния му нюх за скали и кристали. Но също и колосалния инат на баща си. Никой от тях не би могъл да работи с теб за повече от пет минути — винаги казваше Уилоу. — Ще трябва да се оттеглиш, преди някой от тях да заеме мястото ти.

Но той не можеше да го направи. Още не. Поне докато не се увереше, че корпорация „Копърсмит“ и семейството не са застрашени от Ханк Барет. Трябваше да се отърва от него по старомодния начин още преди години и да го тровя в пустинята. Никой нямаше да намери тялото и сега нямаше да се занимавам с този проблем.

Но лесното и просто решение беше невъзможно. Уилоу го беше забранила. А и като се замислеше, как да убиеш човек, който е спасявал гърба ти неведнъж в истински престрелки и когото и ти си спасявал на свой ред? Някои граници не можеха да бъдат пресечени. Имаше неписани правила.

— Не можеш да си сигурен, че Барет не е замесен — отново настоя Илайъс.

Но собствената му логика беше пропукана и той го осъзнаваше. Джъдсън беше прав. Уилби беше малък град. Ако Гидиън Барет беше дошъл за безценния камък, той щеше да го е намерил и отнесъл.

Гуен се намеси:

— Не знам за Барет и „Хеликон Стоун“ повече от това, което съм чула от Джъдсън. Но знам доста за Евалин Болинджър и за това как стоят нещата тук, в Уилби. Съгласна съм с Джъдсън. Съмнявам се Евалин да е била убита от външен човек. Бил е някой местен и причината е била лична.

— Така ли? — Илайъс се обърна към нея. Той осъзнаваше, че е в настроението, което Уилоу наричаше заядливо, но толкова по-зле за останалите. Положението беше сериозно. — И откъде знаете това, госпожице Фрейзиър? Да не сте професионален детектив?

— Не, но умея да прилагам здрав разум при решаването на даден проблем — отвърна Гуен спокойно. — Намирам този подход за много по-полезен, отколкото фиксирането в някаква стара вражда, което би попречило на мисленето ми.

Илайъс повдигна вежди. Това не го очаквах, помисли си той. Изгледа Гуен с интерес и любопитство. Много малко хора извън семейството имаха смелостта да го поставят на мястото му. Уилоу му казваше, че той ги плаши, но Илайъс нямаше нищо против. Страхът му помагаше.

Ала Гуен Фрейзиър изобщо не изглеждаше стресната. Тя седеше на креслото си, кръстосала крака, и излъчваше спокойствие и овладяност, които отговаряха на посланието, което изпращаха очите й: „Не смей да ме плашиш“.

Той забеляза кратката развеселена усмивка на Джъдсън. Това го изненада още повече от откритието, че Гуен има смелостта да му противоречи. Всички в семейството знаеха, че Джъдсън не се усмихваше, откакто се беше върнал от онзи остров. Всъщност той избягваше всичките си роднини и се криеше в един малък град край брега, където ближеше раните си в самота.

Илайъс го разбираше. Един мъж се нуждаеше от време да се възстанови от предателството и близката среща със смъртта. Беше сигурен, че експлозията в пещерата е причинила и някои невидими поражения на сина му. Семейството се беше съгласило да даде на Джъдсън известна свобода. Но сега на Илайъс му се струваше, че Гуен Фрейзиър и едно малко разследване на убийство бяха точно лекарството, от което Джъдсън се нуждаеше.

Сойър се засмя леко и се протегна към последния сандвич.

— Добре дошъл в моя свят — каза той на Гуен. Сдъвка миниатюрния сандвич и изтупа трохите от ръцете си. — Трябваше да слушам как нашият Уайът Ърп дудне за онези негодници Барет през цялото пътуване от Сиатъл.

Джъдсън го погледна.

— Ти си се отегчил, след като си го слушал да говори за Ханк Барет и сина му няколко часа. Представи си да слушаш това през целия си живот. Докато растяхме, мама трябваше да въведе правилото, че по време на вечеря не се говори за Барет, също и през семейните ваканции.

— Сериозно? — Ник изрече това без никакъв интерес. — Мога да си представя как той ви изнася лекции за бъдещето на конкурентите му в бизнеса и това разваля ваканцията ви в Дисниленд. Ужас.

Но излъчването на абсолютна незаинтересованост си противоречеше с погледа, който Ник си размени с Гуен. Очите им се срещнаха за не повече от секунда, ала Илайъс беше сигурен, че разчете посланието, което двамата си размениха. Ако те си спомняха някакви разговори по време на семейни вечери или ваканции, определено не бяха приятни.

— Като говорим за бизнес — поде Илайъс, — да се върнем на него. — Той се намръщи на Джъдсън. — Кажи ми какво открихте в къщата на Болинджър.

— Имах усещане за планиран удар — обясни той. — Мисля, че убийството е целяло да накара потенциален свидетел да замълчи, че някой е открил нещо, което убиецът не е искал Евалин да знае.

Илайъс се обърна с гръб към прозореца.

— Трябва да призная — изсумтя той, — че убийство на невъоръжена жена не звучи типично за Барет. Но ви казвам, че геодът е адски добър мотив.

— Знам — прекъсна го Джъдсън. — Но има и други. Двамата с Гуен разглеждаме възможността смъртта на Болинджър да е свързана с нещо, което се е случило в Уилби преди две години.

Двамата с Гуен.

Илайъс се вгледа внимателно в сина си няколко секунди. Какво ставаше тук? Ако имаше термин, с който да се опише стилът на работа на Джъдсън, той беше „вълк единак“. Тази черта се беше проявила много рано. От самото начало беше ясно, че от трите му деца Джъдсън беше най-малко вероятният наследник на семейната империя. Той почти винаги работеше сам.

А сега двамата с Гуен разглеждаха възможността.

На Илайъс му просветна: беше толкова обсебен от теорията, че Ханк Барет е замесен в случващото се в Уилби, че не беше обърнал нужното внимание на енергията, която припукваше във въздуха между Джъдсън и Гуен Фрейзиър.

Той погледна към отворената врата, която свързваше двете стаи. Чувството за интимност в това пространство беше непогрешимо.

Леле, леле, ето това е — помисли си той. Така както жена може да отвлече един мъж от лошите му спомени, никой друг не може. Но той никога не беше забелязвал такава кипяща интимна енергия между Джъдсън и някоя от предишните му приятелки. Гуен беше различна от всички други жени, които се бяха появявали в живота на Джъдсън. Сякаш тя не само разбираше тъмната страна на природата му, но и нямаше нищо против нея.

— Може би съм прекалено обсебен от мисълта за семейство Барет — призна Илайъс. Той погледна металния контейнер. — Но геодът е при нас. Това е важното.

— Това може и да е най-важното за вас — каза Гуен учтиво. — Но аз лично имам други приоритети. Наех Джъдсън да открие кой е убил приятелката ми, не да намери някаква тъпа скала.

Илайъс отправи към нея най-обезоръжаващата си усмивка — тази, с която сключваше многомилионни сделки по света.

— Ето какво ще ви кажа, госпожице, аз ще взема тъпата скала и ще се върна в Копър Бийч с крадеца котка.

— Дилър на антикварни книги — поправи го Ник невъзмутимо.

Илайъс не му обърна внимание и продължи да гледа съсредоточено Гуен, която не изглеждаше особено впечатлена от усмивката му.

— Вие с Джъдсън можете да продължите да си ровите тук, в Уилби, и да търсите отговорите, които ви трябват. Става ли така?

— Отличен план — потвърди Гуен. — А кога точно възнамерявате да потеглите?

Усмивката й беше сладка като захаросана ябълка — от отровния вид. Илайъс забеляза, че Джъдсън едва удържа смеха си. Доста време беше минало, откакто той не се беше смял.

— Потегляме веднага — заяви Илайъс. Той погледна стоманената кутия. — Колкото по-скоро камъкът се озове в хранилището в Копър Бийч, толкова по-добре.

Джъдсън се отдръпна от полицата, на която се подпираше.

— Само още нещо, преди да тръгнете. — Той погледна Ник. — Сойър, наистина ли си толкова добър в катеренето в градски условия, колкото Гуен казва?

Илайъс изсумтя.

— Катерене в градски условия ли? Интересно определение за заниманията му.

— Да, добър съм — потвърди Ник. Нямаше и следа от фалшива скромност в думите му, само заявяване на факт. Той изглеждаше заинтригуван. — Гуен и Аби твърдят, че имам талант за това. Защо?

— Имам една работа за теб — обясни Джъдсън. — Свързана е с малко работа на компютър, малко пътуване и евентуално малко катерене и отваряне на ключалки.

— Това описва точно набора от уменията ми — каза Ник.

Очите на Гуен светнаха ентусиазирано.

— Гениална идея, Джъдсън.

Илайъс се намръщи, осъзнал, че му се губи нишката на разговора.

— Каква е тази така наречена „гениална идея“?

Джъдсън го погледна.

— Двамата с Гуен се нуждаем от информация за обстоятелствата около смъртта на шестима души, които са умрели в различни градове през последните осемнайсет месеца. Трябва да разберем каква е връзката помежду им. Такъв тип проучване изисква време, а ние не разполагаме с много. Малко помощ няма да ни е излишна.

— Какво е важното за тези мъртви хора? — попита Ник.

— Ако сме прави, всички са били убити с паранормални средства — обясни Гуен. — Искаме да проверим дали има повтарящ се модел, нещо, което да ни изясни дали са били ликвидирани от един и същи човек.

Ник вече беше силно заинтригуван.

— Мислите, че може да има връзка между тези мъртви хора и случилото се тук, в Уилби?

— Това, което мислим — обясни Гуен, — е, че Зандър Тейлър се е удавил във водопада, но не е отнесъл фотоапарата със себе си. През последната година и половина поне шест души са умрели по поразително сходен начин с този, по който бяха убити жертвите на Тейлър.

— Какво искате да направя? — попита Ник.

— В момента разполагаме само с имената на шестимата — каза Джъдсън. — Проучи начина, по който са починали. Провери на място, говори със съседите, виж в интернет. Направи всичко необходимо. Както каза Гуен, търсим модела.

— Дайте ми това, с което разполагате — съгласи се Ник.

— Ще видя какво мога да сторя. — Той се огледа. — Има ли още сандвичи?