Пророчески сънища

33.

— Сигурен ли си? — попита Гуен.

— Почти — каза Джъдсън.

Гуен отвори леко сетивата си и погледна аурата му, докато той спираше джипа. Беше задействал таланта си — комбинацията от адреналин и психична енергия го държеше, откакто беше отворил плика със снимката със заплашителния надпис. Но както винаги, той се владееше добре.

Джъдсън поседя мълчаливо известно време, оглеждайки гъстата ивица дървета между колата и задната врата на цветарския магазин „Хъдсън“. На задната седалка Макс гледаше навъсено през наскоро поправената вратичка на клетката си.

Беше спряло да вали, но ранната утринна мъгла се беше спуснала по реката и сега приглушаваше звуците и ограничаваше видимостта. Мъглата всъщност имаше този ефект само върху хората с нормално зрение и слух — помисли си Гуен.

— Какво виждаш? — попита го тя.

Погледът му блестеше от психичната енергия.

— Просто се чудех дали гледаш през мъглата.

— Понякога забравям, че виждаш нещата по различен начин от мен. Не се тревожи, няма да се блъсна в някое дърво и да си разбия главата.

— Изобщо не ми е хрумнала подобна възможност. — Гуен се обърна и огледа местността. — Трябва да ти кажа: сигурна съм, че знаеш какво правим тук, но това не е най-успокояващото нещо при дадените обстоятелства. Не забравяй, че тя има една стара пушка.

— Предложих ти да останеш в странноприемницата — напомни й Джъдсън.

Тя не обърна внимание на думите му.

— Може би трябва да говорим първо с Оксли.

— Няма да има полза.

— Може да се получи неловко, ако те заловят.

— Няма да ме хванат. Но ако все пак се случи, ти се обади по телефона на баща ми.

Гуен едва сдържа усмивката си.

— Това ми напомня за съвета, който даде на Ник.

— Защото това е най-разумното при тези обстоятелства.

— Леле! — Тя щракна с пръсти. — Трябва да е хубаво да си имаш семейство, което може да реши всеки твой проблем.

— Семейство Копърсмит не може да реши всеки проблем, но се справя много добре с разни дразнещи правни детайли. — Джъдсън разкопча предпазния си колан и отвори вратата. — Няма да се бавя.

— Забрави. — Гуен също слезе от колата. — Няма да отидеш там без подкрепление, партньоре.

Той бързо обмисли думите й, после кимна. Беше взел решението си.

— Добре.

— Радвам се, че се разбрахме. — Гуен беше доволна, че той я третира като равностоен партньор в разследването.

— Като имам предвид ситуацията, предпочитам да си ми под око — добави Джъдсън.

Дотук с партньорството, помисли си тя.

— Ти все пак се нуждаеш от помощта ми — настоя Гуен. — Аз съм тази, която познава града и местните жители. Без мен нямаше да имаш никаква представа откъде да започнеш това разследване. Нещо повече, аз съм шефът тук. Забрави ли, че аз плащам сметките?

— Плащането на сметките не означава, че ти си шефът. Означава, че си клиентът.

— Въпрос на гледна точка.

Те си проправиха път през дърветата до тясната павирана ивица зад магазина, която служеше за паркинг. Гуен изчака Джъдсън да се справи със старата ключалка. За нейна изненада, той почука на вратата. Рязкото тропане я стресна. Но Гуен се удиви още повече, когато той натисна бравата и отвори.

— Знаем, че си вътре, Никол — каза Джъдсън спокойно.

Гуен го погледна изненадана. Това със сигурност беше новина за нея.

— О, Джъдсън, не съм сигурна, че ще бъде разумно да се конфронтираме с нея.

Тя замълча, когато чу предпазливите стъпки от другата страна на вратата.

Никол се появи на прага. Беше облечена с избелели дънки, дънкова риза с дълги ръкави и светъл пухен елек. Косата й беше стегната на опашка.

— Трябваше да се сетя, че ще отгатнете кой е оставил снимката под вратата на Гуен. — Устата й се изви в мрачна усмивка. — В крайна сметка и двамата имате паранормални способности. А аз съм просто една глупачка, която беше достатъчно наивна да се влюби в човек от вашия вид. Не се тревожете, научих си урока.

Гуен усети как някаква хладина премина през тялото й. Спомни си нещо, което Евалин й беше казала преди много време. Рискът в това да обясниш на другите, че паранормалното е реално, се състои в следното: ще има хора, които ще възприемат себеподобните си с талант не само като различни, а и като опасни. А когато хората се страхуват от нещо, те опитват да го контролират, изолират и дори унищожат. Спомни си за салемските вещици.

— Зандър Тейлър не беше един от нашия вид — рече тихо Гуен. — Той беше чудовище.

— Ясно. Вчера най-после осъзнах това и сама.

— Време е да поговорим — каза Джъдсън.

— Добре. — Цветарката се извърна и се отдалечи в сенките. — Макар че сигурно вече няма значение.

Джъдсън пристъпи през прага. Гуен разбра от потрепването на енергия в атмосферата, че той е задействал таланта си. Тя го последва в стаята зад магазина. Тъмното, земно ухание на прясно откъснати цветя, растения в саксии и гниещи листа атакува сетивата й.

Редици декоративни вази бяха отрупали рафтовете. Сухи украшения за букети изпълваха големи метални контейнери. Хладилник със стъклена врата бръмчеше тихо в единия ъгъл. Няколко чифта градинарски ножици и различни други инструменти бяха грижливо подредени на един работен плот.

Никол влезе в предната част на магазина. Големи саксии, пълни с хризантеми, орхидеи, маргарити и лилии, надничаха от сенките. Кошници с билки и цъфтящи саксийни растения висяха от тавана.

Никол мина зад щанда и отвори вратата на един малък офис. Тя щракна електрическия ключ и вътре стана светло.

Гуен погледна снимките, които покриваха стените, и потрепери. Описаното от Триша Монтгомъри беше точно. Малкото пространство беше като олтар на Зандър Тейлър.

Над бюрото беше закачен голям календар с цветя. Месец август беше илюстриран с живописна снимка на диви горски цветя. В квадратчетата на някои дати имаше красиво написани бележки. „Сватбата на Картър.“ „Нахрани кучетата.“ „Поръчай нови вази за странноприемницата.“ Но с изключение на красивия календар, всеки сантиметър от пространството по стените беше покрит със снимки на Зандър Тейлър.

Те бяха с най-различни размери. На повечето от тях Тейлър позираше пред камерата сам, усмихнат с чаровната си усмивка на психопат. Никол беше с него на някои от кадрите, облегната на него, обвила ръка около кръста му, изглеждаше щастлива и влюбена.

Но олтарът на Зандър Тейлър беше осквернен. Всички снимки бяха дивашки нарязани, но неведнъж, а отново и отново. На бюрото лежаха остри градинарски ножици. Единственият недокоснат образ в стаята бяха цветята на календара.

— Хората ме съветват, че трябва да продължа напред — въздъхна Никол. — Убеждават ме, че трябва да превъзмогна загубата на Зандър. — Загледа се в една от нарязаните снимки. — Но аз някак не мога да го направя. В продължение на две години всеки път, когато влизах в тази стая, се чувствах така, сякаш съм го загубила едва вчера. И това не ми тежеше.

— Не си искала да се освободиш от него — каза Гуен внимателно.

— Не. — Никол се усмихна с горчивина. — Но сега, след като знам истината за Зандър, ще ми се да избягам повече от всичко на света. А това е невъзможно.

— Защо пъхна снимката под вратата на Гуен тази сутрин? — попита Джъдсън.

— Исках да я предупредя. — Никол скръсти ръце и погледна Гуен. — Предположих, че това е най-малкото, което мога да направя след всички неща, които съм наговорила на теб и за теб, след всички обвинения, които ти отправях. Чувствах се зле и заради това, че стрелях по теб.

— Ти ли беше? — попита Гуен.

— Не се опитвах да те убия. Просто исках да те изплаша, да те накарам да се махнеш от Уилби.

— Какво се опитваше да ме предупредиш със снимката тази сутрин? — попита Гуен.

Никол се загледа в снимките.

— Зандър е. Той се е завърнал. А сега ще убие всички ни. Но съм сигурна, че първо ще се заеме с теб.

Джъдсън я наблюдаваше съсредоточено.

— Зандър Тейлър е мъртъв. Намерили са тялото му в реката преди две години.

— Ти лично го идентифицира — напомни й Гуен.

Никол поклати глава.

— Той имаше много силен паранормален талант. Би могъл да заблуди всекиго. Не бих изключила възможността да е инсценирал собствената си смърт. Казвам ви, той се е върнал, за да отмъсти, чак тогава ще е приключил мисията си.

— Каква мисия? — попита Джъдсън.

— Преди две години ми довери, че е нещо като агент под прикритие. Заяви, че тъй като е истински талант, от ФБР са го наели да издирва измамници и шарлатани, които се представят за екстрасенси. Той обясни, че такива престъпници се възползвали от старците и хората, загубили близък човек, че всяка година измамниците крадели милиони и се измъквали безнаказано, защото никой не можел да ги спре.

— Освен него — прекъсна я Джъдсън.

Очите на Никол заблестяха.

— Той ми обясни, че е нещо като съвременен Хари Худини, който пътува из цялата страна и изобличава шарлатаните. Твърдеше, че се е включил в изследването на Евалин тук, в Уилби, за да събере доказателства срещу нея.

— А каза ли защо иска да я изобличи? — попита Гуен. — Тя никога не е работила с клиенти. Никога не се е представяла за ясновидка, нито се е преструвала, че контактува с мъртвите. Единственото, което правеше тя, беше да изучава паранормалното.

— Той твърдеше, че изследванията на Евалин са само прикритие — продължи Никол. — Обясни ми, че в действителност тя ръководи училище, в което обучава измамниците как да се представят за истински екстрасенси и хора с паранормален талант. Но той уточни, че в хода на разследването си открил, че в групата има човек с истински талант, който бил много опасен убиец и който можел да погубва хора, без да оставя следи.

— Описал е себе си — каза Джъдсън.

— Да, сега вече знам това. — Сълзи от болка и ярост проблеснаха в очите на Никол. — Била съм такава лековерна глупачка.

— Не — обади се Гуен. — Той заблуди всички ни.

— Но ти и Евалин Болинджър в крайна сметка сте разбрали какво става — прошепна Никол. — А аз не. Поне до вчера.

— Какво ти каза Зандър след убийствата на първите двама участници в проучването? — попита Гуен.

Никол потрепери.

— Каза, че е заплашен от сериозна опасност, защото е на път да разобличи убиеца. Обясни ми, че може да изчезне без предупреждение и че ако това се случи, той ще се върне за мен.

— Осъзнал е, че ние с Евалин сме по следите му — рече Гуен. — Макар да не бяхме успели да намерим достатъчно доказателства, знаехме, че той е убиецът, ние бяхме открили истината за него. Той не можеше да позволи това. Решил е да се отърве и от двете ни. Възнамерявал е да започне с мен.

— В деня, преди да падне във водопада, ми довери, че ти си най-опасната в групата — прошепна Никол. — Увери ме, че е сигурен, че ти си убиецът.

— Значи, когато извадиха тялото му от реката, ти си вярвала, че сме се скарали и аз съм го убила?

— Всичко пасваше точно. — Никол изтри сълзите си с опакото на дланта си. — Оксли ми каза, че ти последна си видяла Зандър жив. Оксли не вярва в паранормалното, но ми беше ясно, че и той има някои подозрения. Когато Евалин прекрати проучването, а ти и почти всички други напуснахте града, бях убедена, че ти си била убиецът, когото Зандър преследваше. Мислех, че никой никога няма да те залови и че Зандър ще остане неотмъстен.

— А две години по-късно Евалин е намерена мъртва, а аз съм отново в града — заключи Гуен. — И вие с Оксли, както и доста други хора, започвате да се чудите дали убийствата не са започнали отново, защото аз съм тук.

— Да. Но минаха две години и аз имах време да помисля. — Никол се взираше в една от снимките на стената. — Задавах си много въпроси след смъртта на Зандър. Но не успях да достигна до много отговори. Затова вчера отидох да видя Луиз.

Джъдсън огледа снимките.

— Какви въпроси си задаваше?

— Най-вече за скъпоценния му фотоапарат — призна Никол. — Зандър никога не го изпускаше от очи. Казваше, че е специален, ръчно изработен и че е доставен от секретна държавна лаборатория. Както и че само човек като него — с истински паранормални способности — би могъл да го използва. Обясни ми, че фокусирането е паранормално по природа и се нуждае от често регулиране. Наричаше го настройване. И ме убеждаваше, че Луиз е сред малцината, които можели да го правят.

— А той как обясняваше откъде тя знае какво да прави с този паранормален фотоапарат?

Никол сви рамене.

— Било нещо, свързано със способността й да настройва звуците на вятърните камбанки. Според него тя имала вълшебно докосване, защото била истинска вещица. Разсмя се, като ми каза това. През цялото време си мислех, че ме дразни. Знаех, че вярва в паранормалното, но той винаги подчертаваше, че не вярва в магии и вещици. Предполагах, че според него Луиз е имала някакъв талант, който й помага да фокусира фотоапарата.

— Фотоапаратът изчезна, когато Зандър загина — каза Гуен. — Двете с Евалин го търсихме.

— Аз също — кимна Никол. — Всъщност се върнах при водопада да го издиря. Като не го намерих там, отидох в къщата, която Зандър беше наел, и го потърсих и там. Дори питах Луиз дали знае какво е станало с фотоапарата.

— Какво ти отговори тя? — попита Джъдсън.

— Нищо смислено. Избъбри нещо, че демонът го бил взел. Каза, че и без това нямало да ми свърши работа, защото не съм имала силата, с която да го накарам да проработи. В онзи ден тя преживяваше един от лошите си периоди. Нали я знаеш как беше. Все вървеше по тънката линия между полулудостта и истинската лудост. В онзи ден определено беше от погрешната страна на тази линия.

— Защо ти трябваше фотоапаратът? — заинтересува се Гуен.

— Исках да го запазя за спомен. Нещо, което е било толкова важно за Зандър. Той беше дал да се разбере, че фотоапаратът е най-ценното му притежание. Когато не го намерих, предположих, че ти си го откраднала или че е потънал във водата.

— С Евалин се бяхме убедили, че Зандър е скочил във водопада с фотоапарата — обясни Гуен. — Но сега, след като и Евалин, и Луиз бяха убити с паранормални средства, изглежда, че някой друг го е открил през онзи ден… Някой, който има талант, за да го използва.

Никол я погледна.

— Страхувах се, че ще кажеш това.

— Възможно е да е имало две паранормални оръжия с кристали — изтъкна Джъдсън. — Още не знаем всичко. Ти каза, че си отишла при Луиз да я питаш нещо. Какво?

— Спомних си, че Зандър беше казал, че Луиз може да настройва фокуса на фотоапарата. Той я наричаше вещица, но твърдеше, че много малко хора имат талант като нейния. Хрумна ми, че ако Гуен използва фотоапарата, ще се нуждае от Луиз, за да го настройва периодично.

— Логично — отбеляза Гуен. — Снощи аз се сетих същото. Сега, след като Луиз е мъртва, с Джъдсън предполагаме, че който е намерил фотоапарата, е използвал Луиз да го настройва, но после е решил, че тя може да го издаде, и я е убил, преди да говорим с нея.

— Да, мисля, че е станало точно така — съгласи се Никол. — Когато намерих тялото й, бях ужасена. Проклетите камбанки… Ще ги чувам в кошмарите си до края на живота…

— Камбанките чуваха ли се, когато ти отиде там? — попита Джъдсън.

— Да. — Никол притеснено разтри слепоочията си. — Сякаш някакъв дух ги караше да произвеждат онази ужасна музика. И тя ставаше все по-силна и по-силна. Исках да избягам. После чух колата ви отпред. Помислих, че двамата сте комбина… И че сте убили Евалин и Луиз, а сега ще затриете и мен. Камбанките ми пречеха да мисля нормално. — Никол замълча, за да си поеме дъх. — Но снощи осъзнах, че съм грешала за теб, Гуен, а вероятно и за всичко останало.

— Кое те убеди, че аз не съм убиецът? — попита Гуен.

Никол махна с ръка.

— Нали с господин Копърсмит ме спасихте от пожара.

— Само това ли? — намръщи се Гуен. — Решила си, че сме от добрите, само защото не те оставихме да изгориш в къщата, когато тя лумна в пламъци?

— Чудовището, което Зандър ми описваше, щеше да ме остави… — Никол поклати глава. — Как е възможно да му съм се доверявала дотолкова.

— Умението да очарова всички около себе си беше част от таланта му — каза Гуен. — Ти знаеш, че той имаше паранормален талант. Е, представи си, че е бил нещо като хипнотизатор. Успявал е да накара всеки да повярва на всичко. Двете с Евалин също му се бяхме доверили. Както и всички останали в града.

— Чудя се дали е заблудил и Луиз — изрече тихо Никол.

— Бедната, луда стара вещица… Мислите ли, че тя е осъзнавала, че помага на сериен убиец?