Пророчески сънища

17.

Беше прекосила половината щат Невада, когато духът на Евалин в огледалото я спря.

— Трябва да се върнеш в началото и да започнеш отново — посъветва я духът. — Пропусна нещо важно.

— Вероятно трябваше да изчакам до утре, за да предприема това пътуване. Изтощена съм. Беше дълъг ден.

— За мен беше още по-дълъг ден — каза духът. — А и утре ще е така… Като си мъртъв, е изключително скучно да си заседнал в огледало.

— Извинявай, права си. Ще се върна в Орегон и ще опитам отново. Толкова е отчайващо.

— Да, знам. Но трябва да откриеш онова, което пропусна, преди да тръгнеш на това пътуване.

— Ще опитам.

— Не забравяй имената, които написах на гърба на картата. Те са важни, също като имената на градовете, които оградих.

— Ясно.

— Помниш ли как съвпаднаха нещата последния път, когато открихме модела? — попита духът.

— Помня.

— Моля те, побързай, скъпа. Наистина искам да изляза от това огледало.

— Гуен, събуди се.

Гласът на Джъдсън разкъса деликатните нишки на съня й. Гуен се изплъзна от силните дезориентиращи потоци на реката между съня и будното състояние и се насочи към далечния бряг.

Когато отвори очи, видя силуета на Джъдсън, очертан на фона на ослепителен огън от кехлибарена ултрасветлина.

Тя посегна към ръката му, за да го изведе от бурята.

— Джъдсън — прошепна Гуен. — Ела с мен.

Ръката му се сключи около нейната. Усети топлия му допир. Интуитивно разбра, че горещината е паранормална. Виждаше го в очите му. Или самата тя беше вдигнала температура?

— Ела с мен — помоли тя отново. — Трябва да се махнеш оттук.

— Спокойно. Всичко е наред. В безопасност си.

— Ти си този, който е в опасност.

— Не сега — каза той. — Не тази вечер. — Той седна на ръба на леглото и постави длан върху ръката й. — Още сънуваш. Време е да се събудиш.

Нещо космато се стовари до нея. Макс измяука силно.

Гуен осъзна, че още плува в тъмната странна река на сънищата. Не за пръв път откриваше, че е попаднала в капана на тези странни течения. Прекосяваше реката всеки път, когато влизаше и излизаше от транса на собствените си сънища.

Винаги правеше прехода възможно най-бързо, защото това беше страховито място, с невидими дълбочини. Всеки път, когато се заемаше с този опасен преход, част от нея се страхуваше, че ако не стигне бързо до спасителния отсрещен бряг, ще бъде пометена от водопада във водовъртежа от кипяща енергия, от което нямаше измъкване.

Но Гуен имаше много опит в изминаването на прехода.

Тя си пое дълбоко дъх, задейства таланта си и позволи на реалния свят да я обгърне.

Първото нещо, което забеляза, беше, че не е сама. Джъдсън беше в стаята. Беше забравила да заключи свързващата врата.

Имаше правило за сънищата, водещи до дълбок транс. Никога не навлизаше в тях, ако не беше сигурна, че ще бъде сама и необезпокоявана. Отдавна се беше научила, че самоналожените осъзнати сънища плашат околните, също като навика й да говори с духове.

Беше облегната на възглавниците на леглото си, облечена в нощницата си и с белия халат и чехлите от хотела.

Макс отново измяука и допря глава в рамото й. Тя инстинктивно се пресегна и го погали.

После погледна Джъдсън. След като беше приглушила сетивата си, вече не го виждаше обвит от ултрасветлина. В дълбоките сенки успя да забележи, че е облечен с тениска и панталона, който беше носил през деня.

— По дяволите! — тихо изруга тя. — Извинявай, трябваше да заключа вратата. Не исках да те плаша.

Джъдсън не пусна ръката й.

— Това беше просто сън.

— Не, не беше обикновен сън. Това беше транс и не е необходимо да се държиш така, сякаш това е нещо нормално. Хората винаги се плашат от начина, по който сънувам. Казвам ти, талантът ми е сериозен проблем за поддържането на една връзка.

— Да, ясно. Мъжете побягват с писъци от леглото ти. Знаеш ли, това звучи интересно…

— Добре де, може и да не побягват паникьосани, но винаги е имало изключително неловки раздели. Особено в миналото, когато още опитвах да се влюбя и се преструвах на нормална.

— Знам как се чувстваш. Казах ти, че моят талант също ми пречи в това отношение.

Тя се смути от усещането за силната му ръка, която стискаше нейната. Очите му още горяха.

Знаеше, че вече не сънува, но атмосферата беше като в сън. Кипяща енергия се изви около нея и пробуди сетивата й. Течна горещина се натрупа в долната част на тялото й.

Ходиш по въже. Без предпазна мрежа — напомни си тя.

— Винаги ли говориш на глас на духовете, когато си в транс? — попита Джъдсън.

Той не звучеше разтревожен. По-скоро беше любопитен.

Отегчен от случващото се, Макс скочи на пода и се отправи към другата стая, вирнал опашка.

— Невинаги — отвърна тя. — Но в този случай пак говорех с Евалин. Съзнателно навлязох в съня, за да видя дали ще разбера какво се опитва да ми каже с тази карта. Трябва да е нещо важно. Иначе нямаше да я скрие в огледалния мотор. И нямаше да ми остави онази бележка на гърба на снимката, за да я намеря.

Джъдсън погледна картата, която беше разгъната в скута й.

— Сънят даде ли ти някакви идеи?

— Нищо конкретно. — Тя замислено прокара пръсти през косата си, докато опитваше да възстанови фактите от виденията си. — В съня си пътувах с кола. Придвижвах се от един от оградените на картата градове до следващия. Духът на Евалин ми каза, че имената, които е написала на картата, и шестте оградени града са важни. Но ми напомни също така, че трябва да се върна в началото.

— Обратно в Уилби ли?

— Там е работата, че не разбрах какво имаше предвид. Навлязох в съня с идеята, че местата, които е отбелязала, са свързани с паранормална активност, за която е открила информация в интернет. И че това са места, които възнамерява да провери за епизодите в „Срещи с отвъдното“. Мислех, че едно от тях може да ми подскаже какво се случва тук, в Уилби. — Тя докосна с пръст Рино. — Стигнах дотук, преди Евалин да се появи и да ме посъветва да се върна в началото.

— В градчето Уилби.

— Предполагам, че е така, в един или друг смисъл. — Гуен отчаяно стисна ръката си в юмрук. — Понякога талантът ми само ме обърква.

— Беше тежък ден — въздъхна Джъдсън. — Трябва да си починеш.

— Сигурно. — Тя се отпусна на възглавниците. — Ти също. Извинявай, че те събудих.

— Не спях, поне не дълбоко.

Тя се усмихна едва доловимо.

— Това не ме изненадва, при този парапсихичен шум, който се вихри в аурата ти.

Той се напрегна.

— Не започвай пак с опитите за терапия. Не съм в настроение.

— Добре де, вече заяви мнението си по въпроса пределно ясно. Но държа да отбележа, че ако някога решиш, че искаш да ти помогна да се наспиш добре, ми кажи. Аз съм единственият парапсихичен съветник в града и случайно съм специализирана в терапия на сънищата. А след като си от фамилията Копърсмит, можеш да си позволиш услугите ми.

— Ще го имам предвид. А за общите ни проблеми с намиране на партньор…

Гуен се смути.

— Какво за тях?

— Склонен съм да обсъдим възможни терапевтични решения на този проблем.

Изведнъж тя сякаш остана без дъх. Пулсът й пак се ускори, но не от прилив на адреналин и тревога, които винаги съпътстваха пресичането на реката на сънищата. Това ново, непознато вълнение беше хубаво. И тук имаше риск, но в момента изобщо не се боеше от евентуалните опасности…

Без предпазна мрежа.

— Сигурен ли си, че не те тревожи фактът, че говоря с духове? — попита тя.

— Не е нещо особено.

— И не ме мислиш за луда?

— Срещал съм какви ли не откачалници и мога да разпозная лудостта. Повярвай ми, ти изобщо не си такава.

— Защо си толкова сигурен?

Джъдсън се усмихна, бавно и предизвикателно.

— Нали имам талант, забрави ли?

— А, да — усмихна се тя. — Почти забравих.

Той я придърпа в прегръдката си, давайки й време да промени решението си, ако поиска. Но тя изобщо не възнамеряваше да го стори.

Когато устните му се притиснаха към нейните, Гуен усети помитаща вълна от сигурност, същата, която изпитваше, щом стигнеше до брега след опасното завръщане от света на сънищата. Това беше нещо стабилно. Нещо истинско.

Поне тази вечер.

Заби пръсти в раменете на Джъдсън, откривайки твърдите му като камък мускули. Кожата му беше топла. Той я прегърна по-силно, а в очите му се четеше необуздано желание на най-първичния език. Той задълбочи целувката.

Свали я леко назад и я покри с тялото си. Бушуващо вълнение подпали сетивата й. Тя обви крак около бедрото му. Платът на панталона му ожули леко кожата й. Когато тя пъхна длан под тениската му, откри, че гърбът му е плувнал в пот.

Знаеше, че е задействал таланта си. Но той не опитваше да фокусира паранормалните си сетива, осъзна тя — просто ги бе отворил напълно, за да се наслади на суровата енергия, която страстта им генерираше. Тя правеше същото.

— Джъдсън… — Гуен се изви под него и прокара пръсти през косата му. — О, мили боже, Джъдсън!

Целуна го диво, а той прие целувката й като предизвикателство и й отвърна също толкова пламенно. Сякаш и двамата чакаха това да се случи от дълго време и сега, когато моментът беше дошъл, бяха решени да се отдадат един на друг до забрава…

Увлечени от чувствената битка, те се претърколиха на леглото. Няколко опияняващи мига тя беше отгоре и се радваше на победата си. В следващия момент той отново я притискаше под себе си, а тя се наслаждаваше на страстното нападение върху тялото й.

Той откъсна устните си от нейните и притисна китките й от двете страни на главата й. Тя дишаше тежко. Гореща тъмна енергия се излъчваше от него като сияние във всички части на спектъра. Пръстенът му блестеше в мрака.

Той съблече халата и нощницата й и обсипа тялото й с целувки. Когато усети устните му по вътрешната страна на бедрото си, тя ахна задавено и заби пръсти в косата му.

Пръстите и езикът му сякаш я разтапяха… Тя долавяше отчаяното му желание. Той се надигна за момент от леглото, свали кобура с пистолета и го остави на нощното шкафче. После смъкна панталона, тениската и слипа си и се върна при нея. Бедрата й обвиха тялото му.

Той я облада. Опияняващият шок от силното, дълбоко проникване беше почти непоносим. Но още докато тя си поемаше дъх, тялото й вече свикваше и се нагаждаше към неговото. Той се движеше бавно, докато тя не се изгуби в чувственото желание и не можеше нито миг повече да остане в сладкото, пронизващо напрежение. Освобождението я заля на вълни. Усещането беше разтърсващо — различно от всичко, което някога бе преживявала. Тя разтвори устни във вик на удивление и почуда. Джъдсън покри устата й със своята, погълна виковете й и сякаш я изстреля към върха.

Гуен можеше да се закълне, че за един безкраен щастлив миг аурите им като че резонираха заедно. Усещането беше едновременно смущаващо и невероятно интимно. Сякаш в този миг гледаха в душите си.

Познавам те, Джъдсън Копърсмит, помисли си тя. Теб съм чакала.