Пророчески сънища

39.

В Уилби улиците опустяваха доста рано. Няколкото ресторанта затваряха до десет часа. Последният пикап потегли от паркинга на таверната малко преди полунощ. Хората от персонала си тръгнаха двайсет минути по-късно.

Джъдсън изчака най-тъмната част от нощта и после влезе през задната врата на цветарския магазин „Хъдсън“. Беше отворил леко сетивата си. За паранормалното му зрение ножовете, ножиците и градинарските инструменти, подредени върху работния плот, блестяха като средновековни оръжия. Стъклените вази по рафтовете проблясваха със зеленикава кристална светлина.

Той премина в предната част на магазина и се придвижи зад щанда. Вратата на малкия офис беше затворена, но не беше заключена. Хората в малките градчета бяха немарливи към сигурността.

Вътрешността на офиса изглеждаше почти като през деня, когато двамата с Гуен бяха дошли да говорят с Никол. Нарязаните снимки още стояха забодени на стените.

Джъдсън прекоси малкото пространство и свали големия календар със снимки. Първи, втори и трети август бяха маркирани с една и съща бележка. „Нахрани кучетата“.

Той извади списъка с датите, който носеше. Бележките „Нахрани кучетата“ присъстваха точно където очакваше да ги намери през цялата година.

Слабият, приглушен шум от стъпки по задните стъпала към магазина накара сетивата му да се задействат напълно. Пръстенът на ръката му грейна като миниатюрно паранормално слънце. Имаше време да излезе през предната врата.

Напусна офиса и заобиколи тезгяха. Тъкмо се пресягаше към бравата, когато осъзна, че отзад има двама души.

Спря и изчака. Задната врата се отвори. Лъч на фенер прониза задната стая и стигна до магазина.

— Здрасти, Пул.

Бъди Пул влезе в стаята. Нямаше ги старомодните очила за четене със златни рамки, карираната риза и червените тиранти, които носеше, когато беше зад тезгяха на универсалния магазин на Уилби. Тази вечер беше облечен в черно от глава до пети, точно като наемен убиец.

Пул не беше сам. Водеше Никол със себе си. Китките й бяха вързани зад гърба й. Устата й беше запушена със залепваща лента. Тя се взираше в Джъдсън с широко отворени, ужасени очи. Бъди притискаше пистолет към слепоочието й. С другата си ръка държеше фенера насочен към Джъдсън.

— Хвърли оръжието, Копърсмит — нареди Бъди. — Или ще я убия веднага.

Джъдсън остави внимателно пистолета си на пода и се изправи бавно.

— Как разбра, че съм тук?

— Държах те под око — отвърна Бъди. — Когато излезе от странноприемницата тази вечер, се сетих, че си намислил нещо. Зачудих се дали не си тръгнал към моята къща. Реших, че ще бъде забавно да видя как се оправяш с кучетата. Но когато не потегли по Фолс Вю Роуд, осъзнах, че вероятно си поел насам. Взех тази кучка със себе си, в случай че ми трябва прикритие.

Никол изхлипа.

Бъди я блъсна силно и тя полетя към стената. Изстена и се строполи на колене.

Мъжът не й обърна внимание. Той наблюдаваше Джъдсън с поглед, в който гореше парапсихична енергия.

— Как се досети, Копърсмит?

— По старомодния начин — отвърна Джъдсън. — Започнах да свързвам точките. Ти спомена, че Никол храни кучетата ти, щом си извън града и обикаляш занаятчийските панаири. Когато двамата с Гуен бяхме тук да говорим с Ник, забелязах календара над бюрото. Три дни през август имаха надпис „Нахрани кучетата“. Ти си отсъствал в тези три дни уж за да бъдеш на някакъв занаятчийски панаир. Но една от тези дати, втората, е денят, в който си убил една стара дама. Току-що довърших проверката на другите дати, когато си отсъствал от града. Датите, в които Никол е трябвало да храни кучетата ти.

Бъди изсумтя ядосано.

— За беда и Евалин се сети по същия начин. Това успях да изкопча от нея, преди да умре.

— Взел си компютъра и мобилния й телефон.

— Исках да проверя дали е звънила или писала на някого, за да сподели подозренията си. Имаше само един имейл, изпратен по-рано през нощта, и той беше до Гуен Фрейзиър. Разбрах, че тя ще се появи и ще намери тялото, но не смятах, че това ще ми създаде някакви проблеми. Бях сигурен, че дори и Оксли да има подозрения, той ще се съсредоточи върху Гуен като възможния убиец.

— Но тогава се появих аз.

— Знаех, че ти може да си пречка, особено като започна да задаваш въпроси. Луиз представляваше риск за мен от години. Беше луда и с всеки ден откачаше все повече. Вече бях разбрал, че тя не ми трябва, така че се отървах от нея с надеждата така всичко да приключи. Реших, че просто трябва да изчакам. Рано или късно с Гуен щяхте да си тръгнете от града и нещата щяха да се върнат към нормалния си ход. Но тази вечер осъзнах, че вие двамата няма да се откажете и няма да изчезнете.

— Ти си демонът, от когото се е страхувала Луиз Фулър. Бащата на единственото й дете.

Бъди изсумтя презрително.

— Тя опита да използва собствения ми син, за да ме убие.

— Защо не? Зандър Тейлър е бил твой образ и подобие.

— Плюс гените на лудостта. Тях беше наследил от майка си — уточни Бъди.

— Не. Какъвто бащата, такъв и синът. И двамата сте психопати.

— Глупости! — В очите на Бъди блесна ярост. — Аз съм професионалист. Правя го заради парите. Зандър разиграваше игри. Кълна се, той беше като обсебен. Щом веднъж опита онази игра на убийства, вече не можеше да се контролира. Рано или късно щяха да го хванат. Разбрах, че ще се наложи да се отърва от него, когато той започна да убива точно тук, в Уилби. Но Гуен Фрейзиър се погрижи за проблема вместо мен. Трябва да ти кажа, че това беше много удобно решение.

— Отишъл си в лабораторията веднага щом си чул, че Тейлър е паднал във водопада. Намерил си фотоапарата. Това трябва да е било голямо облекчение. Знаел си, че тайната ти е в безопасност, но инцидентът е повдигнал някои въпроси.

— Бях наясно, че Зандър не е скочил сам, поне не съзнателно. Той живееше заради играта. Можех само да предположа, че е имало някаква борба и Гуен е извадила късмет. — Бъди присви очи. — Случайно да знаеш какво е станало?

— Естествено — отвърна Джъдсън. — Знам точно какво се е случило… Прав си, синът ти не се е самоубил. Той е нападнал Гуен и тя се е защитила. Тейлър е изгубил двубоя и е скочил във водата.

— Зандър е позволил на тръпката от убийството да надделее в него в онзи критичен момент.

— Нещо такова.

— Както казах, беше въпрос на време той да се издъни. Благодарение на майка му. Луиз вършеше някаква работа, но не му беше предала добър генетичен материал.

— Довел си я тук, в Уилби, преди години, защото си искал да ти е подръка. Тя ти е трябвала, за да настройва кристала на оръжието, което е изработила за теб.

— Значи знаеш за малката ми джаджа? — Бъди повдигна вежди. — Признавам, не очаквах, че сте стигнали толкова далече.

— Този пистолет със сигурност не се задейства с кристал.

— Не, пистолетът си е съвсем стандартен — отвърна Бъди. — Но и той върши работа. Оставя от следите, които полицаите харесват. Когато това тук приключи, сцената ще изглежда като провалила се сделка с наркотици. Кой да подозира, че Никол е продавала наркотици в задната стаичка и ти си дошъл тук да си купиш малко дрога?

— Защо не използваш кристала, за да се отървеш и от двама ни?

— Не е необходимо.

— Искаш да кажеш, че не си успял да го настроиш, след като си го използвал, за да убиеш Луиз Фулър. И сега трябва да запазиш останалата му енергия, защото не знаеш колко време ще ти трябва да откриеш нов талант за настройване на кристали. Кога ти хрумна, че можеш да използваш записките на Болинджър от работата й в „Самърлайт Академи“, за да намериш заместник на Луиз?

— Кучи син… — подсвирна тихо Бъди. — Наистина знаеш всичко…

— С малко помощ от приятели.

— Явно ще имам повече за разчистване, след като приключим тук. За всичко е виновен Зандър. Ако не беше дошъл в Уилби да търси скъпата си майчица преди две години, нищо от това нямаше да се случи. В този бизнес съм повече от десетилетие и никой не ме е заподозрял в нищо по-лошо от това, че продавам увехнали марули.

— Тогава ли, преди десет години, Луиз ти направи първото оръжие с кристал?

— Вещицата постоянно си играеше с кристали. Преди трийсет и четири години създаде първото поколение камъни. Не бяха толкова мощни, но можеха да се използват заедно с някои психоактивни медикаменти, за да се правят хипнотични внушения.

— Използвал си ги, за да ръководиш сектата си в Ел Ей, прикривайки с нея престъпната си група.

— По дяволите! И това ли знаеш? — Бъди изръмжа. — Каква бъркотия. Прав си за камъните. След като закрих сектата, ги използвах, за да печеля пари по най-различни начини: изнудване, инвестиционни измами, такива неща. Но преди десет години Луиз откри кристал, който можеше да убива, без да оставя следи. Веднага осъзнах потенциала му.

— Преместил си се в Уилби и си довел и Луиз тук — каза Джъдсън. — Приел си нова самоличност и си навлязъл в бизнеса с наемните убийства.

— Всичко беше идеално, преди Зандър да се появи да търси майка си. Отначало не знаех, че я е открил. Нямах представа, че тя му е дала един от нашите кристали. Той разиграваше собствената си глупава игра. После чул за проучването на Болинджър. И не могъл да устои.

— Тогава си открил, че имаш син, който е наследил част от таланта ти — каза Джъдсън.

— Очевидно ще трябва да се занимая и с Гуен Фрейзиър — смръщи се Бъди. — Кой друг знае какво правя?

— Сериозно ли ме питаш? — Джъдсън се усмихна. — Мислиш, че ще ти дам списък на бъдещите ти жертви?

— Да. Сериозно. Защото грешиш за малкото ми кристално оръжие. В него има предостатъчно енергия. Сега ще ти покажа.

Бъди бръкна в ризата си и извади медальона, който носеше на златна верижка на врата си. Кристалът имаше формата на сълза. Беше в метална рамка, закачена на верижката. Камъкът проблесна с тъмна светлина в сенките.

— Това отговаря на един от въпросите — кимна Джъдсън. — Не е необходимо да се настройва след всяко убийство. Чудех се по този въпрос.

— Работи до три пъти, преди да се нуждае от ново настройване. Луиз ми го върна точно преди да го използвам срещу нея. Не ми се ще да хабя втория му заряд заради теб, но не ми оставяш избор. Предупреждавам те, ще съжаляваш за решението си. Не знаеш, че този кристал може да се използва, за да убие много бавно, когато скоростта не е важна. И болката е адски мъчителна, така са ми казвали — все едно си погребан жив в ледник.

Кристалът изригна с тъмна ултравиолетова светлина, но Джъдсън беше готов. Той изпрати енергия към пръстена си и получи очаквания резултат. Кехлибареният кристал пламна с изгарящо сияние. Вълните се сблъскаха с тези на тъмния медальон и ги изпратиха в обратната посока, към мястото, откъдето бяха дошли.

Бъди се задави, когато паранормалното лъчение от собственото му оръжие се стовари върху него. Политна назад, но не падна.

Пусна кристала и опита да повдигне пистолета си.

Джъдсън грабна най-близката ваза и запрати тежкия стъклен съд, пълен с вода и букет жълти хризантеми, право в главата на Бъди.

Мъжът инстинктивно се наведе да се предпази и се хвърли към вратата на задната стая. Вазата се разби в стената.

Джъдсън мина през вратата и срита Бъди в ръката. Пистолетът падна на пода.

Бъди политна назад към работния плот. Той грабна един нож за подрязване на стебла и замахна с него. Хвърли се към Джъдсън, но не беше достатъчно бърз. С още един силен ритник Джъдсън го повали.

Бъди изстена и рухна по очи на пода.

Последва миг на ужасна тишина. Мъжът започна да издава хъркащи звуци. Джъдсън вдигна пистолета и го постави върху плота. После се наведе до Бъди и го обърна бавно по гръб.

Дръжката на ножа стърчеше от гърдите му. Той погледна Джъдсън с очи, които вече се замъгляваха от шока и наближаващата смърт. От ъгълчето на устата му се процеждаше кръв.

— Това им е лошото на жените — замълви той с продран глас. — Не можеш да им се довериш.

— Проблемът е бил, че не са можели да се доверят на теб — каза му Джъдсън.

Кръвта и парапсихичната енергия на насилствената смърт вече се просмукваха в дъските на пода. Джъдсън знаеше, че петната щяха да си останат завинаги.

Някои токсични разливи не могат да се почистят.