Пророчески сънища

4.

Гуен седеше на една малка маса в чайната на „Ривървю Ин“ и гледаше тъмнокосия мъж с очи на граблива птица, който влезе във фоайето. Странна буря от кехлибарени отблясъци витаеше в атмосферата около Джъдсън Копърсмит. Смущаващата горещина на аурата му не беше намаляла от катастрофалната вечер в Сиатъл. А сънищата му бяха станали още по-интензивни…

Ефектът, който Джъдсън произвеждаше върху сетивата й, също не беше отслабнал. Почти бруталният прилив на напрежение, на кипящо вълнение, смесено с ужас и откровено разпознаване, премина през тялото й. Същата интуитивна сигурност, която едновременно я беше пленила и изплашила онази вечер в Сиатъл, се завърна отново. Той е единственият.

Паранормалният огън, който обгръщаше Джъдсън, сякаш се разпали в уютното фоайе на старата викторианска странноприемница. Но Гуен знаеше, че тя е единствената, която вижда пламъците. Гостите, седнали наоколо, не вдигнаха поглед от книгите и списанията си. Райли Дънкан, служителят на рецепцията, не отмести очи от екрана на компютъра си.

Триша Монтгомъри, собственичката на „Ривървю Ин“, седеше на масата срещу Гуен. Тя също не забеляза нищо.

— Между нас казано, трябва да внимаваш да не попаднеш на Никол Хъдсън, докато си в града — предупреди я Триша. Тя понижи глас и зашепна конспиративно: — Тази жена не е с всичкия си. Знаеш не по-зле от мен, че още преди две години за нея не можеше да се каже, че е стабилна психически. Мога да ти заявя категорично, че душевното й здраве никак не се е подобрило оттогава…

— Не се тревожи — отвърна Гуен и се насили да не потрепери. — Не възнамерявам да се срещам с Никол, ако мога да го избегна.

— Това няма да бъде възможно, ако останеш за повече от ден-два — заяви Триша сухо. — Уилби е прекалено малък град.

Триша наближаваше четирийсетте. Беше привлекателна жена с къса къдрава кестенява коса, която обрамчваше сърцевидното й лице с деликатни скули. Гуен се запозна с нея преди две години, в началото на проучването на Евалин. По онова време Триша току-що беше пристигнала в Уилби. Прясно забогатялата мултимилионерка беше спечелила богатството си в света на високите технологии. Беше се оттеглила от активния бизнес рано, за да се занимава с това, за което винаги бе мечтала — да държи очарователен малък пансион в горите на Орегон. За изненада на всички в града тя успя да превърне занемарената странноприемница в процъфтяващ пансион за туристи с достатъчно посетители през цялата година.

Гуен се стараеше да я слуша внимателно, но очите й постоянно обхождаха фоайето, където беше Джъдсън. Забеляза, че той приближи рецепцията. Тя знаеше, че бурята от кехлибарена светлина, която пламтеше около него, беше видение, предизвикано от собствените й паранормални сетива. Обикновено не пробуждаше таланта си, когато наоколо имаше други хора. Но днес беше много напрегната и нервна и затова не успяваше да контролира напълно способностите си. Паранормалното й зрение беше изригнало, когато Джъдсън пристъпи прага. Беше мислила за него цял месец, и то много по-често, отколкото беше добре за нея. Въпреки че очакваше пристигането му, изведнъж образът му разтърси сетивата й и пробуди таланта й.

Какво, за бога, ставаше в сънищата на Джъдсън, че я караха да го възприема по този начин: твърд и решителен мъж, който крачеше в буря от гореща кехлибарена светлина?

Тя имаше талант да анализира сънища, но се нуждаеше от някакъв контекст, за да разбере онова, което интуицията й подсказваше. Джъдсън все още беше енигма за нея. Тя помнеше как той реагира на предложението й за терапия на сънищата му онази вечер в Сиатъл. И това й подсказваше, че той възнамерява да си остане загадка.

Джъдсън явно усети, че го наблюдават, защото спря пред рецепцията и обходи с поглед малкото фоайе, оценявайки неколцината гости както хищник оглежда потенциалните си жертви.

Тя долови, че той е задействал таланта си, понеже в този момент те се размърдаха смутено, сякаш бяха почувствали дебнеща ги опасност. Някои от тях вдигнаха поглед от списанията си или прекъснаха разговорите и се огледаха, търсейки причината за ненадейната тревога, която ги беше обзела.

Но както се случваше често, те предпочетоха да пренебрегнат посланието на сетивата си. В края на краищата бяха на топло и безопасно място, а новодошлият добре облечен мъж изглеждаше спокоен и овладян. Не правеше никакви заплашителни движения.

Гостите се върнаха към разговорите и четивата си. Може би интуицията им беше подсказала това, което Гуен знаеше още при появата на Джъдсън на вратата. Те бяха в безопасност. Никой от тях не беше сред днешните жертви на Джъдсън. Той беше тук заради нея.

С усилие на волята тя принуди зрението си да се върне към нормалното. Огънят от сюрреалистична светлина изгасна, но усещането за разпознаване беше все така силно. Той беше мъжът, когото беше чакала — не само откакто се беше обадила по телефона на Аби, а през целия си живот. Пулсът й се ускори. Пръстите й стиснаха чашата с чай.

Вземи се в ръце, жено! Тя беше роден мечтател, но отдавна се беше научила да не се отплесва в мечти.

В този момент Джъдсън погледна към нея през отворените врати на чайната. Нова вълна от вълнение разбуди сетивата й. Гуен беше сигурна, че видя как очите му блеснаха за момент.

Кимна му спокойно и учтиво, или поне се надяваше, че изглежда така, за да му покаже, че го е забелязала. Той й отвърна по същия начин — с кратко и вежливо кимване — и се обърна към рецепцията, за да си наеме стая.

Гуен насочи вниманието си към Триша и я попита:

— Никол още ли държи цветарския магазин?

— О, да — потвърди Триша. — Тя се справя чудесно с тази работа, въпреки че е малко смахната. Осигурява цветя за всички сватби, погребения и абитуриентски балове в района. Всяка седмица ми доставя свежи цветни композиции тук, в странноприемницата. — Триша кимна с деликатната си брадичка към букета на кръглата масичка във фоайето. — Миналия месец се отбих в магазина й да обсъдя някои промени за цветята за стаите ми и сварих вратата на офиса отворена. Казвам ти, вътре изглеждаше като някакъв олтар в памет на мъжа, с когото излизаше преди две години. Онзи, който падна във водопада.

Гуен усети прилив на безпокойство.

— Все още ли е влюбена в Зандър Тейлър? — попита тя просто за да е сигурна.

— Опасявам се, че е така… — Триша направи физиономия. — И все още вини теб за смъртта му. Доколкото знам, Зандър Тейлър е единственият мъж, с когото е имала сериозна връзка през живота си. Тя се справя страхотно с цветя и животни, но не и с хора. Реших, че трябва да знаеш. Добре е да внимаваш с нея.

— Оценявам, че ме предупреди.

— Видях, че си направила резервация за една седмица за себе си и за този Джъдсън Копърсмит — подпита Триша тактично.

— Трябва ми време, за да организирам погребението на Евалин и да се погрижа за имотите й. Джъдсън ще ми помогне.

Триша се намръщи.

— Не се засягай, но защо точно ти? Евалин нямаше ли някакви роднини?

— Не. Тя е оставила всичко на мен.

— Аха. Не знаех това. — Триша се усмихна със съчувствие. — Сигурно няма да се затрудниш да продадеш къщата, в която Евалин живееше тук, но какво, за бога, ще правиш със съборетината при водопадите, която тя наричаше изследователска лаборатория?

— Нямам представа — отвърна Гуен откровено. — Предполагам, че ще наема някого да разчисти оборудването и инструментите, които беше инсталирала, и после ще опитам да продам мястото. Надявам се да приключа с нещата за седмица, но има толкова много за вършене.

— Този Джъдсън Копърсмит, когото очакваш, твой приятел ли е? — неприкрито полюбопитства Триша.

— Не точно, по-скоро финансов съветник — отвърна Гуен. Почувства се горда от това колко уверено отговори на този въпрос. Цяла сутрин беше умувала каква история да представи като прикритие на Джъдсън. — Той има известен опит с такива неща, продажби на имоти и прочие…

Триша се усмихна.

— Това е добре, защото мисля, че имаш нужда от помощ. Съмнявам се Евалин да е обръщала особено внимание на бизнес делата си. Тя се интересуваше единствено от изследванията си.

— Знам.

— Тя беше истинска ексцентричка в град, пълен с ексцентрици, но все пак ще ми липсва.

— И на мен — призна Гуен.

Триша се покашля и отново я изгледа подпитващо.

— Сара, една от камериерките, ми спомена, че в стаята ти има някаква голяма котка.

— Това всъщност е котаракът на Евалин, нарича се Макс. Не можех да го оставя в къщата. Там няма кой да го храни. Не знаех какво да правя с него, затова го доведох тук. Надявам се това да не е проблем. Донесох и котешката му тоалетна. А после ще му купя храна.

— Няма проблем — усмихна се Триша. — Пускаме домашни любимци.

Джъдсън беше приключил на рецепцията. Той мина през вратите на чайната, носейки една кожена чанта. Профилът му подхождаше на ястребовите очи, помисли си Гуен, само остри и ъгловати черти. В походката му прозираше някаква хищническа мускулеста грация. Беше облечен с бежов панталон, сив пуловер и ниски боти. Необикновеният кехлибарен кристал на черния метален пръстен на дясната му ръка улови слънчевата светлина, нахлуваща през прозореца. За секунда Гуен можеше да се закълне, че камъкът блести, сякаш излъчваше някаква енергия. Също като очите му, помисли си тя.

Джъдсън спря до масата и прониза Гуен с ястребовия си поглед.

— Здравей.

— Джъдсън, радвам се да те видя отново. — Тя успя да му отправи широка приятелска усмивка. — Бързо пристигна. Това е Триша Монтгомъри. Тя е собственичката на пансиона.

— Добре дошли в „Ривървю Ин“ — усмихна му се топло и Триша.

— Благодаря.

— Разбрах, че ще останете няколко дни при нас, за да помогнете на Гуен да уреди делата на Евалин Болинджър — продължи Триша.

Гуен се паникьоса. Не беше смогнала да осведоми Джъдсън за прикритието, което му беше измислила.

Той погледна Гуен напълно невъзмутимо и съвсем леко повдигна вежди.

— Точно така.

Гуен въздъхна облекчено и му се усмихна одобрително. Беше се справил със ситуацията съвсем непринудено. Както би трябвало, напомни си тя. Нали той беше консултант по сигурността.

Триша се изправи, свали чантата с компютъра си от облегалката на стола и я метна през рамо.

— А сега, моля да ме извините. Трябва да поговоря с готвача си. Не се колебайте да ме потърсите, ако аз или някой от хората ми може да ви помогне с нещо.

— Непременно — увери я Джъдсън.

Триша се отправи с бърза крачка към кухнята. Джъдсън се отпусна на стола срещу Гуен. Остави кожената чанта на пода до краката си.

— Значи сме тук, за да уредим делата на Болинджър? — попита той с равен тон. — Това ли е версията ни?

— Е, не мога да обявя, че ще провеждаме разследване на убийство, нали? — отвърна Гуен. Говореше отчетливо и авторитетно. Нямаше нужда от паранормална интуиция, за да знае, че с мъж като него жената трябва да вземе нещата под контрол още от началото. Хората като Джъдсън Копърсмит прекалено бяха свикнали да издават заповеди.

— Сигурно не е разумно да споменаваме думата убийство — съгласи се Джъдсън. — Ще се изненадаш колко се разстройват хората от тази тема.

— Знам, че не можем да обсъждаме това на публични места. Стаята, която ти запазих, е до моята, на третия етаж. Има свързваща врата, така че можем да говорим насаме, без да ни виждат, че влизаме в стаята на другия.

— Леле — изрече той с напълно неутрален тон. — Свързваща врата.

Гуен започваше да се обърква.

— Странноприемницата е малко по-скъпа от двата мотела в града, но всъщност е доста изгодно, защото в цената са включени закуска и следобеден чай.

— Следобеден чай ли? — попита Джъдсън замислено. — А дават ли кексчета и бита сметана?

Тя присви очи.

— Аз ще покрия разходите ти, разбира се.

За миг в очите му се появи нещо, което подозрително приличаше на развеселено изражение.

— Ще си записвам разходите и ще ти изпратя подробна счетоводна справка заедно с фактурата за услугите ми.

Нямаше съмнение, вече й се присмиваше.

— Знам, че за теб този случай е крайно незначителен в сравнение с поръчките на разни секретни разузнавателни агенции. Но Аби ми довери, че поради някои злополучни обстоятелства при изпълнението на последната ти мисия сега нямаш клиенти, така че можеш да се отдадеш изцяло на това разследване.

Джъдсън се усмихна бавно и опасно.

— Бъди спокойна, разполагаш с цялото ми внимание, Гуен Фрейзиър.

Жена на средна възраст с бяла престилка с къдрички се появи до масата. Според табелката на гърдите й се казваше Пола. Тя подаде на Джъдсън меню и сбърчи строго веждите си.

— Почти четири часът е — предупреди го тя. — Чайната затваря в четири. Свършиха ни сандвичите и кексчетата. Мисля, че са останали две-три кифлички, но нищо друго.

— Само кафе, моля — каза Джъдсън.

— Хм… — Очевидно Пола беше разочарована, че Джъдсън няма да спори за часа на затваряне, но бързо се съвзе: — С мляко и захар ли?

— Не, благодаря.

Естествено, помисли си Гуен. Как би могъл мъж като Джъдсън Копърсмит да пие кафето си, освен горчиво?

Пола погледна Гуен.

— Още зелен чай?

— Да, моля.

— Чух, че си довела котарака на Евалин Болинджър горе в стаята си — каза жената.

— Точно така.

— В приюта ли ще го водиш?

— Не, вероятно ще взема Макс с мен в Сиатъл. — Гуен замълча. — Освен ако не познаваш някого, който иска да си има един хубав котарак?

— Ами… няма такъв. Тук и без това е пълно с котки. Постоянно разни хора от Портланд идват с колите си и пускат край пътя котките и кучетата, за които не искат да се грижат. Освен това според Сара, икономката, котаракът на Евалин не е никак дружелюбен. Тя ми се оплака, че й съскал изпод леглото, докато чистила стаята ти днес.

Пола тръгна с наперена крачка към кухнята.

Джъдсън изчака тя да се отдалечи и вметна:

— Изглежда, си се сдобила с котка.

— Засега… — Гуен понижи отново глас и се наведе леко напред: — Колко време мислиш, че ще ти трябва, за да проведеш разследването?

— Зависи докъде искаш да стигна с него. — Джъдсън говореше с нормален тон, без да шепне.

Гуен се намръщи.

— Какво означава това?

— Ще ми трябват около пет секунди на мястото, за да определя дали приятелката ти е била убита.

— Наистина ли? Брат ти подчерта, че се занимаваш професионално с разследвания и че имаш талант за тези неща, но пет секунди на местопрестъплението не ми звучи като достатъчно време за провеждане на задълбочено разследване.

Джъдсън отхвърли съмненията й с леко движение на ръката си.

— Убийството оставя следи, дори и когато е осъществено с паранормални средства. Но ти вече знаеш това, нали? Трябва да си доловила нещо, когато си открила тялото на приятелката си, което те е накарало да заподозреш, че има нещо нередно.

Гуен забарабани с пръсти по масата.

— Добре, очевидно имам подозрения, но талантът ми е доста несигурен за такива неща.

— Несигурен ли?

— Мога да разчитам сънища и да виждам аури. Не разследвам убийства. Виж, същественото е, че трябва да бъда абсолютно наясно какво се е случило с Евалин. Това означава, че ми е нужен човек, който да проведе разследването и който е готов да прекара повече от пет секунди на местопрестъплението.

— Така ли? — Джъдсън се облегна на стола си и опъна краката си под масата. Пъхна палците си под широкия си кожен колан. — Какво по-точно искаш от мен?

— Ами, първо, очаквам да определиш причината за смъртта.

— Тоест искаш да знаеш дали Болинджър е била убита с паранормални средства?

— Да. Признавам, че предвид здравословното й състояние не е невъзможно да е получила сърдечен удар или инсулт. Но искам да бъда сигурна.

— Какво друго? — попита Джъдсън.

— Ако заключиш, че е била ликвидирана, искам да откриеш убиеца, разбира се.

— Виждаш ли — ето къде нещата стават несигурни, както се изрази ти…

Гуен присви очи.

— Това сложно ли е?

— Много сложно.

— Защото не те бива особено в това да откриваш убийци ли? — попита тя с най-сладкия си глас.

— Глупости. Бива ме.

Той млъкна, защото Пола се върна пред масата с неговото кафе и сметката, която Гуен трябваше да подпише. Пола я изчака, докато тя надраска името си на листа и й остави бакшиш.

Пола го взе и се отправи към кухнята.

— Не изглеждаше впечатлена от бакшиша — отбеляза Джъдсън.

— А би трябвало, защото беше приличен… Работила съм като сервитьорка. Всички знаят, че бившите сервитьори оставят по-щедри бакшиши от необходимото, дори и когато обслужването не е било добро.

— Просто казвам, че тя не изглеждаше впечатлена.

— И освен това не обича котки. Забрави за Пола. Да се върнем на нашата тема. Спомена, че умееш да откриваш лошите. Тогава кое е трудното за теб в едно разследване на убийство?

Джъдсън вдигна чашата с кафето си.

— Усложнението в такива случаи е да се намерят такива доказателства, от които местните ченгета ще имат полза. И чрез тях да арестуват извършителя и той да бъде осъден.

— Вие с брат ти не се ли занимавате именно с това?

— Не точно — отвърна Джъдсън. — Обикновено работата ни не се документира.

— Така ли?

— Аби не ти ли обясни каква е дейността на „Копърсмит Кънсалтинг“?

Гуен се поколеба.

— Каза ми, че провеждате разследвания на сигурността по поръчка на някаква държавна агенция, която наскоро била закрита заради бюджетни съкращения.

Джъдсън изглеждаше засегнат, но не я поправи.

— Точно така — съгласи се той. — Но хубавото в работата за бившия ни клиент беше, че този, който ръководеше нещата, не се впрягаше за разни законови технически изисквания, с които трябва да се съобразяват стандартните правоохранителни органи. Ние не се занимавахме с арести.

— Ясно.

— Проблем ли има? — попита Джъдсън.

— Още не съм сигурна. Брат ти предупреди ли те, че ако успеем да докажем убийството на Евалин Болинджър, шефът на местната полиция ще сметне, че аз съм главната заподозряна?

Джъдсън отпи от кафето си и остави чашата.

— Мисля, че Сам спомена за тази възможност, да.

— Да си изясним нещо, Джъдсън. Наемам те да откриеш човека, който е убил Евалин Болинджър, ако приемем, че е била убита. Очаквам да го направиш по начин, който няма да прати мен в затвора.

— Обикновено начислявам по-висока тарифа за такава работа.

Гуен впери поглед в него и няколко секунди мълча. В това време Джъдсън пийна още от кафето си.

— Сериозно ли говориш? — попита тя накрая.

— Не. — Усмивката му беше ледена, а очите му горяха. — Не се тревожи, ти ще минеш по тарифата за роднини и приятели. Това означава, че няма да плащаш за допълнителните услуги като тази да се погрижа убиецът да бъде арестуван. Ще ги получиш безплатно.

— О, благодаря. — Беше готова да избухне, но се овладя. Напомни си, че нямаше други варианти за хора, които да проведат разследването. — Какво точно предлагаш да направим като начало?

— Според „Парапсихични разследвания за глупаци“ първата стъпка е да се посети местопрестъплението. — Той погледна часовника си. — Ще направя това по-късно тази вечер, когато мога да вляза вътре, без да ме забележат.

— Няма защо да се прокрадваш в къщата. Ключовете са у мен.

— Е, това със сигурност ме улеснява. Може ли да попитам защо имаш ключове от къщата на жертвата?

Гуен се напрегна.

— Евалин нямаше много приятели. Тя прекара живота си в изучаване на паранормалното.

— Което не е доходоносна кариера, освен ако не си шарлатанин ясновидец.

— Точно така — съгласи се Гуен. — Но все пак имаше някаква собственост и е оставила всичко на мен.

Джъдсън повдигна леко вежди.

— Този случай става все по-интересен с всяка изминала минута. Осъзнаваш ли, че в някои кръгове фактът, че си единствената наследница на Болинджър, може да се възприеме като мотив за убийство?

— Повярвай ми, тази мисъл вече ми мина през ума, и то повече от веднъж.