Пророчески сънища

5.

Джъдсън влезе в стаята си на третия етаж и хвърли черната пътна чанта на табуретката до голямото легло. Едно нещо беше пределно ясно: нищо не се беше променило в реакцията му спрямо Гуен. Когато я видя в чайната, изпита същия прилив на сексуално желание, същата дълбока тръпка, които се бяха стоварили върху него преди месец, при първата им среща в Сиатъл.

В онази вечер тя беше поразила сетивата му като наркотик. Днес беше изпитал същия опияняващ шок.

Нещо повече, този път реакцията му беше още по-силна, може би защото не беше спирал да мисли за нея през изминалия месец.

Тя е висока за жена, но точно подходяща на ръст за мен, мислеше си Джъдсън. Беше привлекателна, но не като момичетата от кориците на списанията. И имаше страхотно силно въздействие върху него.

Носеше тъмната си коса на спретнат кок на тила, което подчертаваше кралския й нос, високото чело и дълбоките, пронизителни очи на вещица.

А това веднага извикваше очевидния въпрос: къде беше мъжът в живота й? Според Сам и Аби в света на Гуен нямаше такъв, ала твърдението им изглеждаше малко вероятно. Кого трябва да убия, за да станеш моя, Гуендолин Фрейзиър?

Старите дъски на пода изскърцаха под нозете му, когато прекоси стаята. Странноприемницата беше от края на деветнайсети век. Според черно-белите снимки на стените сградата беше изникнала като частно имение. Богатият търговец на дървесина, който я построил, я използвал като лятна къща, където да посреща гости и бизнес партньори.

Джъдсън спря до прозореца, за да проучи гледката. Реката се виждаше през гъстата гора. От мястото, където се намираше, водопадите не се забелязваха. Замисли се за това, което беше успял да научи за събитията преди две години. Първите два смъртни случая настъпили през по-малко от три седмици. Гуен открила и двата трупа. Няколко дни по-късно Зандър Тейлър паднал във водопадите, очевидно самоубийство. Гуен и този път се обадила на 911.

Всичко беше много неясно. Открояваше се единствено фактът, че мистериозните смъртни случаи, отнели живота на трима от участниците в изследователския проект на Болинджър, бяха секнали след смъртта на Тейлър. Според Сам оцелелите участници в проучването бяха все още живи. Поне до тази сутрин.

А сега водещата проекта беше мъртва. И отново Гуен Фрейзиър беше открила тялото.

Джъдсън продължи да се взира в гъстите гори отсреща. В планините на Орегон все още имаше много диви места. Всяка година хора тръгваха на походи в тази част на Тихоокеанския северозапад и изчезваха завинаги. Суровият терен осигуряваше безброй скривалища за всякакви хищници, включително и за опасни хора. Един престъпник би могъл да извърши убийство и после да изчезне в горите за толкова дълго, колкото поискаше.

Обърна се с гръб към прозореца и бавно свали пуловера си. Отвори кожената чанта, извади чиста риза в малко по-различен нюанс на сивото, взе несесера си с тоалетни принадлежности и влезе в голямата, декорирана във викториански стил баня, за да се освежи. Не беше свикнал да работи за частни лица, но предполагаше, че е желателно да бъде спретнат. Поне беше сигурен, че това бе от значение за клиент като Гуен. Долу в чайната тя беше заявила недвусмислено, че я глождят съмнения за таланта му и неговата ангажираност към случая. Най-добре беше да се заеме за работа, преди тя да го е уволнила.

Напомни си, че трябва да се грижи за репутацията на „Копърсмит Кънсалтинг“. Не можеше да си позволи да загуби още един клиент.

Отне му половин секунда да разпознае мъжа в огледалото. Очите му не изглеждаха така мрачни и бездушни като през изминалите седмици. Беше сигурен за едно — Гуен Фрейзиър щеше да му осигури работата, от която се нуждаеше, за да забрави терзанията си.

Втъкна ризата в панталона си и излезе от огромната баня.

Приглушено мяукане го накара да спре. Обърна се към свързващата врата. Тя беше заключена от неговата страна, но Джъдсън забеляза сенките на четири лапи до процепа под вратата.

Той отключи и натисна дръжката, но откри, че вратата все още е залостена от страната на Гуен.

— Съжалявам, коте — рече той. — Засега не може да мърдаш оттам.

Чу ново приглушено мяукане. Този път котаракът звучеше раздразнен.

— Оплачи се на шефката — каза Джъдсън.

Той отново прекоси стаята и спря, за да завърже връзките на дясната си обувка, като подпря крак на табуретката до леглото. Дръпна крачола си и се увери, че пистолетът в кожения кобур е на мястото си на глезена му.

Доволен, че е подходящо облечен за работа — вероятно дори малко по-издокаран от необходимото, той излезе в коридора и слезе във фоайето. Смущаващ шепот от енергия премина през сетивата му, когато осъзна, че Гуен не го чака край рецепцията.

Мъжът зад бюрото вдигна глава от това, върху което работеше, и го погледна с присвити очи през очилата си с черни рамки. Беше около трийсетгодишен, набит, със светлокафява коса, която беше започнала да оредява. Номерът с прехвърлените през темето кичури не вършеше работа. На табелката с името му пишеше „Райли Дънкан“.

— Ако търсите госпожица Фрейзиър, тя излезе навън да говори с един човек — обясни Райли.

Джъдсън му благодари с кимване, погледна през прозореца и видя Гуен на паркинга. Не беше сама. Висок мъж с дълга до раменете руса коса беше с нея. Нещо в начина, по който изглеждаха двамата, застанали един до друг, подсказваше, че се познават от преди. По скръстените ръце на Гуен и вирнатата й брадичка Джъдсън отгатна, че Гуен не е доволна от развоя на разговора.

Той излезе навън. Беше късен следобед и градът още беше облян от слънчевата светлина на дългите летни дни. Но тук, в планините, здрачът се спускаше по-рано дори по това време на годината. Сенките вече се прокрадваха към Уилби.

Кръвта на Джъдсън кипна от напрежение, докато крачеше към Гуен и събеседника й. Може би това беше мъжът, когото щеше да се наложи да убие, за да получи нея.

Тя гледаше към входа на странноприемницата. Още беше облечена с панталона и пуловера, които носеше преди, но сега беше нахлузила и леко черно яке. Веднага го забеляза. Облекчение, последвано от настойчиво предупреждение проблеснаха в очите й. Усмивката й беше прекалено широка и радостна. Точно такава, каквато една жена отправя към мъжа, с когото има интимна връзка. „Какво не е наред в тази картинка?“ — зачуди се Джъдсън.

— А, ето те и теб… — заговори бързо тя. — Тъкмо обяснявах на Уесли, че двамата имаме планове за тази вечер. Това е Уесли Ланкастър. Уесли, това е Джъдсън Копърсмит. — Той не се нуждаеше от паранормални способности, за да разбере, че се е издигнал от ролята на финансов съветник до тази на любовник. Нямаше проблем. Можеше да се справи с това. Застана съвсем близо до Гуен, така че рамото му да допира нейното.

— Приятно ми е… — протегна ръка Джъдсън. Като взимаше пример от Гуен, внимаваше тонът му да е любезен, поне докато не разбереше какво, по дяволите, ставаше.

Уесли приключи запознанството с рязко, кратко кимване на главата. Беше очевидно, че той не беше никак щастлив да разбере, че Гуен не беше сама.

Отблизо ставаше ясно, че в гените на Уесли се бяха намесили неколцина викинги. Той беше висок, с тесен ханш и добре оформени мускули, като на човек, който прекарва доста време във фитнеса. Силна челюст, високи скули, светли очи и елегантно оформена руса коса допълваха образа му. Трябваха му само една секира, щит и шлем, за да придобие напълно завършен вид, помисли си Джъдсън.

Вместо бойното снаряжение Уесли носеше шити по поръчка черни панталони, тъмносиня копринена риза, разкопчана до средата на гърдите, небрежно измачкано ленено сако и чифт италиански мокасини. Но Джъдсън беше сигурен, че никой уважаващ себе си викингски воин не би позволил и на смъртното си легло да изглежда така, сякаш иска да направи впечатление в някое холивудско студио.

— Уесли е ловецът на духове от „Срещи с отвъдното“. Това е телевизионното шоу, което разследва сигнали за стари случаи с духове и други паранормални явления — каза Гуен.

Това обясняваше доста, помисли си Джъдсън.

— Така ли? — попита той и се насили да спре дотук. Нямаше смисъл да отива по-далече, изказвайки мнението си, че според него всички ловци на духове са шарлатани и че никога не е чувал за шоуто.

— Гуен ми обясни, че двамата сте в града, за да организирате погребението на Евалин и да уредите нещата покрай смъртта й — рече Уесли.

— Точно така. — Джъдсън отговори престорено нехайно, опитвайки да долови вибрациите между Уесли и Гуен. Очевидно двамата бяха имали нещо общо в миналото, но настоящето изглеждаше доста неясно. — Какво те води в Уилби?

Уесли въздъхна продължително и придоби нещастно изражение.

— Дойдох да видя Евалин. От няколко дни опитвах да се свържа с нея. Тя спря да отговаря на имейлите ми и на съобщенията, които оставях на гласовата й поща. Реших да взема полет до Портланд и после да наема кола, за да стигна до Уилби и да открия какво става тук. Голям шок беше, когато научих, че Евалин е починала снощи.

— Защо си се разтревожил толкова, като не си успял да се свържеш с нея? — попита Джъдсън. — Близки приятели ли бяхте?

— По-точно партньори в бизнеса — поясни Уесли мрачно.

Гуен отпусна скръстените си ръце и ги пъхна дълбоко в джобовете на якето си.

— Евалин от време на време работеше на хонорар за Уесли. Тя беше главният му изследовател. Проверяваше историите за духове и паранормални случаи. Беше нейна задача да намира места, подходящи за епизодите на „Срещи с отвъдното“. След като Уесли направеше избора си, аз пишех сценариите.

Джъдсън я погледна изненадано.

— Ти ли си писала сценариите?

— Да. — Тя го изгледа навъсено, предизвиквайки го мълчаливо да направи някакъв коментар.

— На поредица, която разследва случаи с духове? — попита той предпазливо.

— Точно така — потвърди Гуен с леден тон.

Уесли се намръщи.

— Проблем ли имаш с това, Копърсмит?

— Не — отвърна Джъдсън. — Знаех, че Гуен се занимава с парапсихични консултации, но не бях наясно, че е и писател. Това е всичко.

Гуен вдигна очи към вечерното небе с леко раздразнено изражение.

— „Срещи с отвъдното“ не представя художествени измислици — обидено поясни Уесли. — Ние се занимаваме с действителни случаи. Сценариите на Гуен се основават на съществуващи подробности и слухове, свързани със стари убийства, мистериозни изчезвания и смъртни случаи.

— Ясно — кимна Джъдсън. — Колко хора работят за теб?

Уесли видимо губеше търпение.

— Няколко. Защо?

— Просто се чудех дали ти е навик да скачаш на някой самолет и после да шофираш два-три часа, за да навестиш човек от екипа си, когато не можеш да се свържеш с него по телефона и имейла.

С ъгълчето на окото си Джъдсън забеляза, че Гуен се напрегна. Долови раздвижването на енергия и разбра, че тя е задействала таланта си. Изучаваше аурата на Уесли. Какво виждаш там, Гуен?

Уесли започваше да се ядосва.

— Евалин закъсняваше с резултатите от последното проучване. Беше пропуснала вече два срока. Всеки път, когато я питах дали е завършила проучването на следващото място, тя ми казваше, че й трябват още няколко дни, за да приключи. Накрая спря да отговаря на обажданията ми. „Срещи с отвъдното“ се снима по много сгъстен график. Не мога да си позволя да бездействам и да чакам. Ето защо, когато не можах да се свържа с нея, дойдох тук, за да я видя лично. Нямах представа, че е починала през нощта.

— В колко часа пристигна? — попита Джъдсън.

— Знаеш ли какво, не ти дължа никакви обяснения, Копърсмит. — Уесли се обърна към Гуен. — Помисли си върху това, което ти казах. Ако се интересуваш ти да поемеш проучванията, наред с писането на сценариите, ще получиш много добро заплащане. На страшен зор съм и се нуждая от помощта ти.

— Ще си помисля — обеща Гуен.

— Направи го — посъветва я Уесли. — Но побързай. Ще ти дам същата заплата, каквато давах на Евалин. И двамата знаем, че с проучванията и сценариите ще изкарваш много повече пари, отколкото от парапсихичните консултации.

— Наясно съм с това. — Гуен го изгледа преценяващо. — Колко време смяташ да останеш в града?

— Трябва да се върна в Портланд тази вечер, за да хвана първия полет за Калифорния още сутринта. Утре целия ден снимаме. Но можеш да ме откриеш на мобилния телефон. Звъни по всяко време, независимо колко е часът. Трябва да науча отговора ти възможно най-скоро, Гуен.

— Разбирам.

Уесли се поколеба.

— Имаш ли представа върху какво е работела Евалин в последните дни?

— Не. Никога не ми изпращаше бележки. Обикновено двете обсъждахме разни идеи за новата серия и доста спорехме, преди да се спрем на две-три, които смятахме, че ще ти свършат работа. Но не се бях чувала с нея от почти две седмици.

— Ако откриеш нещо, свързано със „Срещи с отвъдното“, когато преглеждаш нещата й, ми се обади.

— Добре.

— Странно е… — замисли се Уесли. — Последния път, когато й позвъних, около седмица преди да спре да отговаря на обажданията ми, останах с впечатлението, че работи по нещо много голямо. Сигурна ли си, че не ти е намекнала за него?

— Нищо не ми е споменавала.

— Е, тогава това е всичко. По дяволите! — Челюстта на Уесли се напрегна. — Предложението ми е съвсем сериозно, Гуен. Евалин би се радвала ти да поемеш работата й. Приеми го като поемане на щафетата от нея в проучванията на паранормалното. И мога да ти гарантирам добро заплащане.

— Обещавам ти, че ще помисля. — Гуен извади ръката си от джоба и погледна часовника си. — Става късно. Ще трябва да ни извиниш, Уесли. С Джъдсън имаме работа.

— Да, работа. — Уесли изгледа Джъдсън с присвити очи и после рязко отвори вратата на една кола наблизо. Настани се зад кормилото и се взря в Гуен. — И не забравяй — напомни й той. — Ако откриеш папката от последното проучване, непременно ми се обади.

— Добре — повтори Гуен. — Но отсега мога да ти кажа, че вероятно всичко е било в компютъра й, а той е изчезнал.

— По дяволите! — Уесли затръшна вратата и потегли с пълна газ.

Джъдсън изпрати с поглед ръмжащата кола от паркинга.

— Предполагам, че не можем да го добавим в списъка на заподозрените — каза Джъдсън. — Изглежда е зависел от Болинджър, за да може да продължи да снима шоуто си.

— Тя със сигурност беше важна за него — потвърди Гуен. — Така че той сякаш няма мотив. Освен това, ако съм права, Евалин е била убита с паранормални средства. Това означава, че е невъзможно Уесли да я е ликвидирал…

— Защо си сигурна?

— Познавам го от дните на проучването на Болинджър. Почти сто процента съм сигурна, че той не притежава никакъв силен паранормален талант. Всъщност той дори не вярва в паранормалното. Просто смята, че е добър материал за телевизионно шоу.

— Добре, това обяснява някои неща. — Джъдсън я хвана за ръката и я поведе към черния си джип. — Но всичко по реда си. Да отидем да огледам местопрестъплението и да разберем дали изобщо си имаме работа с убиец. И ако е така, да проверим дали убийството е извършено с паранормални средства. След това ще решим какво да правим.

— Всъщност сега трябва да се отбием в универсалния магазин, за да купя храна за котарака.

— Съгласен съм. Първо котешката храна, после разследването на убийството.

Джъдсън откри, че му е приятно да я държи за ръка. Когато й отвори вратата, за да се качи, Гуен спря за момент, загледана в ръката му.

— Пръстенът ти — каза тя.

— Какво?

— Пропит е с енергия. Същият паранормален кристал като онзи, който носи брат ти, нали?

Джъдсън погледна пръстена си. Кехлибареният кристал грееше меко. Камъкът реагираше на леко задействаните му паранормални сетива.

— Да, има енергия. Баща ни ми го даде, когато станах на осемнайсет. И Сам, и Ема получиха по един такъв. Всеки от тях е уникален.

Той стисна леко лакътя на Гуен, за да й помогне да се настани на седалката на джипа, затвори вратата и заобиколи до шофьорската врата. Погледна пръстена си още веднъж, преди да се качи в колата, и се усмихна.

Седна зад волана, запали двигателя и потегли от малкия паркинг.

— Искаш ли да ми кажеш защо реши да оставиш Тор с впечатлението, че с теб спим заедно? — попита той.

— Тор ли? — повтори неразбиращо Гуен, сякаш не беше сигурна, че го е чула правилно.

— Извинявай. — Той превключи скоростите. — Сигурно е заради косата му.

Тя се усмихна.

— Уесли има особен стил, няма спор. — После продължи сериозно: — Но аз не исках да намеквам, че двамата с теб имаме връзка. Сигурен ли си, че той си е помислил това?

Джъдсън стисна кормилото.

— Определено.

— Уверен ли си?

— Приеми го за мъжка интуиция.

— Повярвай ми, не съм опитвала да създам това впечатление. Просто исках той да знае, че имам…

— Подкрепление ли?

— Да, подкрепление. — Беше очевидно, че е доволна от подсказването му. — Това е точната дума.

— Защо?

— Уесли е вманиачен по шоуто си. Не искам да се меси в разследването ни.

— Мислиш ли, че би го направил?

— Ха! Та той не би се поколебал и за секунда, ако смята, че това ще помогне за някой от епизодите на „Срещи с отвъдното“. Какво по-сензационно от разследването на мистериозната смърт на жена, занимаваща се с проучвания на паранормалното?

— Тази поредица наистина ли е толкова популярна?

— Има си зрители по кабелните телевизии, но според мен се бори за оцеляване — обясни Гуен. — Хората се пресищат от истории за духове. След известно време всички започват да изглеждат еднакви. С Евалин се стараехме много, но е трудно да измисляш нови и нови случки.

— Особено след като духовете всъщност не съществуват.

— Този факт беше най-малкият ни проблем — въздъхна Гуен. — Между нас казано, с Евалин се справяхме добре и откривахме интересни места и разтърсващи истории, защото се фокусирахме върху истински убийства. Придържахме се към много стари случаи, разбира се — мистерии от миналото.

— Такива, в които всички замесени отдавна са мъртви?

— Точно така. Последното нещо, което искахме, беше да тръгнат да ни съдят някакви засегнати роднини на починалите. Както и да е, след като бяхме избрали случая и мястото, аз просто измислях без проблеми по някой дух за разкош — усмихна се тя.

— И не се е налагало да се чудите дали да отидете при полицаите с доказателствата, които сте открили?

Гуен го погледна за момент и после отново впери очи в предното стъкло.

— Не би имало смисъл да ходим в полицията в повечето случаи. Не биха обърнали внимание на твърденията на някакъв парапсихичен консултант.

— Вероятно не. Но ти не си имала нищо против да се занимавате с толкова стари случаи, така ли?

— Да. — Гуен грейна. — Възприемам ги като интригуващи пъзели. Честно казано, мисля, че с Евалин разрешихме голям брой много стари убийства за телевизионната поредица, но, разбира се, нямаше как да го докажем.

— Защото всички замесени са мъртви.

— Да.

— Излъга ли Уесли, като му каза, че нямаш представа върху какво е работела Евалин напоследък?

— Това беше самата истина — кимна Гуен. — Бях заета с клиентите си и довършвах един предишен сценарий за „Срещи с отвъдното“. Не се бях чувала с Евалин от известно време, но това не беше необичайно. Просто смятах, че е погълната от проучването си. Когато се заемеше с някой проект, тя се потапяше напълно в работата си.

— Имаш предвид проучванията за „Срещи с отвъдното“?

— Не — отвърна Гуен. — Тя прие тази работа само за да си плаща сметките. Истинската й страст бяха сериозните изследвания на паранормалното. Тя си направи специална лаборатория в старата горска вила край водопадите. Там прекарваше повечето си време.

— Кога за последно се чухте?

— Получих един много загадъчен имейл от нея късно снощи, в който пишеше, че е попаднала на нещо много важно. Искаше да говорим лично, не по телефона. — Гуен погледна през страничния прозорец към реката. — Но аз прочетох имейла й чак тази сутрин. Веднага опитах да й се обадя, ала вече беше прекалено късно.

Той долови слабото потрепване на гласа й.

— Не си можела да направиш нищо — каза тихо Джъдсън.

— Знам. — Гуен пъхна дланите си между коленете и продължи да се взира през страничния прозорец.

Съжаленията за пропуснати възможности никога не водеха до нищо конструктивно, помисли си Джъдсън. Особено той би трябвало да го знае много добре. Беше научил, че изходът е да останеш съсредоточен върху настоящето.

— Хайде да обсъдим с какво разполагаме — предложи той. — Мислиш ли, че вероятното убийство на Болинджър може да има връзка с нещата, върху които е работела точно преди смъртта си?

— Да. — Гуен се обърна отново към него. — Нали ме чу, като споменах пред Уесли, че компютърът й е изчезнал. Мобилният й телефон също.

— Съгласен съм, че при тези обстоятелства това има нужда от обяснение. Ти не вярваш на Тор… Исках да кажа на Ланкастър… Нали?

Гуен примигна.

— Не бих се изразила точно така. Просто, когато човек си има работа с него, трябва да не забравя, че той винаги преследва свои цели и би направил и казал всичко необходимо, за да ги постигне. Номерът в общуването с Уесли е да запомниш, че най-важното нещо в неговия свят е бъдещето на „Срещи с отвъдното“. Ако филтрираш всичко през тази призма, може да се сработите. Не е по-лош от всички останали, обсебени от кариерата си. Всъщност съм попадала на много по-тежки случаи.

— Имаш ли някакви специални причини да не му се доверяваш?

Гуен мълча няколко секунди.

— Предполагам, че ще трябва да се задоволим с очевидния отговор — каза тя. — Женска интуиция.

— Уважавам интуицията — рече той. — Но харесвам и точните факти. Поправи ме, ако греша, но по-рано останах с впечатлението, че ти и Ланкастър имате някаква обща история, която не е само в рамките на деловите отношения.

— Преди две години, когато се запознахме тук, в Уилби, той се опита да ме вкара в леглото си.

Джъдсън се напрегна.

— Всеки мъж, който иска да спи с теб, заслужава недоверие, така ли?

— Само когато въпросният тип пропусне да спомене, че е женен. Това обикновено адски ме ядосва.

Джъдсън бавно въздъхна и отпусна леко вкопчените си във волана пръсти.

— Аха, ясно. А кога научи за съпругата, преди или след като спахте?

Тя го изгледа студено.

— Това не ти влиза в работата, не мислиш ли?

— Просто се занимавам професионално с разследвания. Любопитен съм по природа. — Особено когато е нещо, свързано с теб — добави мислено той. — Извинявай. Наистина не ме засяга. Да продължим нататък.

— Стана преди.

— Какво?

— Открих, че Уесли е женен, преди връзката ни да стигне до леглото — изрече тя навъсено.

— Той още ли е женен?

— Не. Преди няколко месеца Евалин спомена, че се развел.

— Ланкастър в Уилби ли беше преди две години, когато се случиха онези убийства?

— Да — потвърди Гуен. — Тук беше.

— Сега има нова смърт и Ланкастър пак е тук.

— И аз забелязах това удивително съвпадение — замисли се Гуен. — Пристигнахме. Това е универсалният магазин в Уилби. Можеш да паркираш отпред. Не сме закъснели. За късмет Бъди не затваря преди пет и половина.