Пророчески сънища

31.

Гуен наблюдаваше Джъдсън, който взе каната от кафе машината и отиде в банята, за да я напълни с вода. Макс го последва с надеждата, че мъжът може случайно да напълни и купичката му с храна.

— Мислиш, че Съндю използва тази чат-стая да си търси клиенти, така ли? — попита Гуен.

— Това предполагам — отвърна Джъдсън през вратата. — Слуховете онлайн сигурно насочват потенциални клиенти към него. Той може да ги провери анонимно в чат-стаята, да избере тези, които му се струват сериозни, и да се свърже лично с тях, за да им предложи услугите си.

— Може и да сме открили част от хватките му, но ако не го спрем, той ще продължи да убива, нали?

— Разбира се. — Джъдсън се появи от банята и наля водата в кафе машината. Върна каната на мястото й и изсипа предварително дозираното в пакетче кафе. — Вече е пристрастен към убиването, вероятно е така от доста време.

Гуен потрепери.

— Но ти каза, че е професионалист и че го прави заради парите.

— Което не означава, че не е пристрастен към работата си, особено към чувството за власт, което тя му дава.

Макс изостави надеждата за храна и скочи на леглото. Настани се удобно и притвори очи.

Гуен опита да потисне ледените тръпки, които смразяваха сетивата й.

— Ако Съндю е пристрастен към убийствата, той е просто обикновен сериен убиец, независимо че се има за професионалист.

Джъдсън щракна ключа на кафе машината.

— Просто поредното чудовище.

— Добре, казахме, че се нуждае от някой, който настройва кристали — продължи Гуен. — Как ще намери заместник на Луиз? Не може да го потърси в интернет или да провери в телефонния указател.

Джъдсън гледаше как кафето се стича в каната, сякаш машината беше кристална топка, която щеше да му разкрие тайните.

— Ако аз бях убиецът, щеше да ми хрумне, че най-добрият източник на информация за такива хора са файловете на Евалин.

Гуен повдигна вежди.

— Извинявай. От доста време се упражнявам да мисля като лошите. С течение на времето това ми е станало навик.

— Няма нужда да се извиняваш — каза бързо тя. — Ти не мислиш като лошите, когато се опитваш да отгатнеш какво става в главите им. Просто разсъждаваш като добър детектив. Правиш това, за което си роден: преследваш лошите.

— Благодаря. Ще се придържам към тази теория. По какъв начин Евалин откри участниците в проучването си преди две години?

— Ясно ми е какво намекваш. — Гуен си пое дълбоко дъх и се замисли за миг. — Тя си имаше собствени списъци от времето, когато беше работила в „Самърлайт Академи“. Всичко беше в компютъра й. Във файловете имаше ясни, добре организирани списъци от хора с различни таланти. Ужасявам се, като си помисля, че Съндю ще тръгне по петите на някой от тях и ще го принуди да настрои кристалите на оръжието му.

— Няма да успее да направи това, защото ние ще го спрем — успокои я Джъдсън.

— Наистина ли мислиш, че ще успеем?

— Да. И то скоро.

Известно време пиха кафе и мълчаха. После Гуен остави чашата си.

— Но няма да бъде толкова лесно да ги открие — каза тя.

Джъдсън я погледна.

— Говориш за талантите от „Самърлайт“ ли?

— Да. Казах ти, че първото, което повечето от нас научиха там, беше да не се набиваме на очи и да се преструваме на нормални. Хората с наистина опасни таланти успяха да научат този урок. Но имаше и ученици, които още не можеха да се справят със способностите си или бяха прекалено крехки психологически, за да успеят. Някои от тях свършиха в психиатрии. Други се озоваха на улицата. Трети просто изчезнаха. Този Съндю ще трябва доста да се потруди, докато намери сред тях човек, който може да настройва кристали.

— Ти се справяш добре с ролята да се преструваш на нормална — каза Джъдсън. — Защо не се зае със стандартни психологически консултации? С твоя талант щеше да се справяш страхотно. Обзалагам се, че с лекота щеше да печелиш по неколкостотин долара на час като търсен психотерапевт. Никой нямаше да се сети, че използваш парапсихичен талант и заради това си толкова добра в работата си.

Гуен се усмихна леко.

— С други думи, питаш защо работя като нископлатен парапсихичен съветник и не изкарвам много, когато бих могла да наредя куп титли зад името си?

— Не съм използвал определението „нископлатен“.

— Добре. Както и да е, отговорът има два аспекта. Първо, трудно е да избягаш от миналото си, когато това минало включва място като „Самърлайт“.

— Трябвала ти е само една нова самоличност — вметна Джъдсън.

— Вярно, че Ник би могъл да ми осигури фалшива самоличност и диплома от престижно училище — съгласи се тя. — Предлагал ми е няколко пъти да го направи.

— Той е човек с много способности.

— Несъмнено. — Гуен осъзна, че я изпълва искрена гордост заради Ник. — Наистина е много талантлив. И да ти кажа честно, на моменти съм си мислила дали да не приема предложението му. Но не исках да прекарам живота си, преструвайки се, че съм някой, който не съм.

— Това не е лесно.

— За да поддържам такава лъжа, би трябвало да мамя всички около себе си по двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата, триста шейсет и пет дни в годината. Мисля, че с течение на времето това би станало непоносимо.

— Това е нещо като да си включен в програма за защита на свидетелите — отбеляза Джъдсън.

— Просто си представи — да не можеш да довериш истината за миналото си на близък приятел или на любовник, без да рискуваш да загубиш приятелството или любовта на този човек. Представи си да не можеш да довериш на никого истината за себе си!

— Семейството ми пази тайни от две поколения — каза Джъдсън. — Очакваме, че ще се наложи да ги пазим още известно време.

Този простичък коментар я изненада.

— Да — каза Гуен. — Ти и семейството ти знаете какво е да пазиш тайни. Онези кристали от мината „Феникс“.

— Не става въпрос за кристалите. Сам ще се жени. Двамата с Аби искат да имат деца. И двамата имат силни паранормални таланти. Не знаем много за генетичната страна на въпроса, но можем да предположим, че децата им също ще имат таланти. Ще трябва да защитаваме тези деца и да им помогнем да се справят с парапсихичните си способности.

— Не бях се замисляла за това, но предполагам, че всеки член на богатото и влиятелно семейство Копърсмит, който притежава някакъв талант, ще трябва да се научи да се преструва на нормален.

— Налага се, ако искаш да си в света на бизнеса. А корпорация „Копърсмит“ е в големия бизнес.

Тя се усмихна.

— Чувала съм, че е така.

— Същественото за всички нас е, че ще трябва да останем поне отчасти в сенките на собствения си живот. Същото се отнася и за наследниците ни. Няма как да знаем дали някога обществото ще се научи да третира паранормалното като нещо нормално.

— Но поне имаш семейство, което ти помага да опазиш тези тайни.

— А ти какво знаеш за семейството си? — попита той.

— За биологичните ми родители? Почти нищо. Отгледа ме една леля, която ме взе при нея, след като майка ми и баща ми загинаха в автомобилна катастрофа. Леля Сара беше много добра жена, но беше много религиозна. Когато талантът ми започна да се развива, тя се ужаси. Мисля, че наистина смяташе, че съм обсебена от демони. Постоянно ме водеше на църква. Накрая разбрах какво става и се престорих на излекувана. Но съм сигурна, че тя знаеше, че продължавам да имам видения. На смъртното си легло последните думи, които ми каза, бяха: „Не казвай на никого“.

— Добър съвет при тези обстоятелства.

— Така е. Опитах да го следвам. Но в крайна сметка се озовах в „Самърлайт“.

Джъдсън се намръщи замислено.

— Как се случи? Това е било скъпо училище с пансион. Аби е разказвала на Сам, че семейството й платило цяло състояние за престоя й.

— Озовах се там по същия начин като Ник. Бяхме информирани, че таксите ни се поемат от някакъв специален благотворителен фонд. Какви късметлии! Но по-късно Евалин ми каза истината. Тя ми обясни, че социалните работници и психолозите, които са работели с проблемни младежи, са били насърчавани да изпращат децата, проявяващи определени симптоми, на специално оценяване в „Самърлайт“. Ако отговаряли на критериите, ги приемали и всички разноски за тях се плащали.

— Сам ми довери, че поне един от бившите учители в „Самърлайт“ активно е издирвал ученици, които проявяват паранормален талант — рече Джъдсън. — Когато приключим с тази история, ще опитам да открия някакви копия от архива на училището. Не ми харесва, че някой може да се възползва от него, за да издирва хора с талант.

Думите му сякаш заляха с ледена вода сетивата на Гуен. Тя се поизправи на стола си и прокара пръсти през косата си.

— Ако ме извиниш, ще си взема един бърз душ — рече тя. — Беше дълга нощ. Готова съм за закуска.

Тя се изправи, но Джъдсън застана пред нея и й попречи да тръгне към банята. Лицето му беше сериозно, а очите му горяха.

— Нещо нередно ли казах? — попита той.

Гуен не отстъпи. Не проявявай слабост.

Вместо това му се усмихна учтиво.

— Не знам за какво говориш.

— Не ме будалкай! — Джъдсън обви ръце около раменете й. — Току-що изрекох нещо, което ти подейства смразяващо. Какво всъщност казах?

— Извинявай. — Тя се стараеше да говори спокойно. — Нищо не е станало. Просто съм гладна.

Той стисна раменете й и я придърпа към себе си.

— Признай, Гуендолин Фрейзиър. Може и да имам талант, но не мога да прочета мислите ти.

— Всичко е наред — усмихна се отново тя, смекчавайки остротата на думите си, защото осъзнаваше, че той няма никаква представа с какво я е обидил. А и истината беше, че тя нямаше причина да се чувства засегната. — Напомни ми, че това е само един кратък ангажимент за теб, това е всичко. Ти си тук, защото правиш услуга на Сам и Аби. И ще се заемеш с нещо друго, след като приключим с този случай.

Чак сега той осъзна какво е станало. Присви очи.

— Значи е това. — Той обгърна лицето й с длани. — Да си изясним едно нещо. Работата е кратка. Надявам се да е такава, защото наоколо се вихри сериен убиец. Но не искам нещата помежду ни да бъдат кратки. За мен това не е нещо случайно.

Заля я толкова силна вълна на облекчение, че щеше да се стовари обратно на стола, ако Джъдсън не я държеше в ръцете си. Не се вълнувай прекалено много, напомни си Гуен.

За миг замълча, после отрони:

— Не бях сигурна какво имаш предвид. Нещата станаха доста интензивни. В такива ситуации емоциите надделяват… Преценката не е точна. Интуицията може да подведе.

— Така ли? Имаш ли опит с такива ситуации?

Гуен усети как е на път да избухне. Но и това беше пресилена реакция.

— Знаеш какво се опитвам да ти кажа. За бога, та ние почти не се познаваме.

— Ти ми обясни, че сме партньори.

— Вярно е… Поне засега.

— Партньори, които спят заедно. Знаеш ли какви сме в такъв случай?

— Не.

— Любовници.

Тя затаи дъх.

— Любовници?

— Да. Любовници.

Той я целуна, преди Гуен да успее да продума. Беше дълга и дълбока целувка. Не я пусна, докато тялото й не омекна в ръцете му. Когато се освободи от прегръдката му, тя дишаше тежко.

— Любовници — повтори той.

— Добре — съгласи се Гуен. Пое си дълбоко дъх и отстъпи назад. — Такива сме.

Джъдсън я изгледа доволен.

— Радвам се, че си изяснихме това.

Гуен се отправи към банята, но преди да влезе вътре, тихо отрони:

— Кой казва, че мъжете не умеят да общуват.

Затвори плътно вратата и я заключи.