Завоевателят

23

Постът отново се присви от болка и хукна към храстите.

Сейдри, която беше напуснала незабелязано шумния празник, стоеше зад близкото дърво и чакаше напрегнато. В горичката зад нея беше вързана кафявата кобила. Когато постът се скри в храстите, младата жена се промъкна безшумно към падащата врата.

В сватбата участваше цялото село и наоколо не се виждаше жива душа. Сейдри дръпна бързо желязното резе и с мъка отмести тежката каменна плоча.

— Моркар! Моркар!

Тя се вгледа напрегнато в мрака и видя брат си, свит в един ъгъл.

— Ти ли си, Сейдри?

Тя хвърли въжената стълбичка.

— Побързай! Трябва да се измъкнеш оттук!

Моркар беше прекарал само два дни в мрачната дупка и все още имаше достатъчно сили. Изкатери се сръчно по люлеещата се стълбичка, но когато излезе под ярката слънчева светлина, извика от болка.

— Нищо не виждам!

Сейдри бутна каменната плоча на мястото й и сложи резето. После хвана брат си за ръка и го потегли към горичката.

— Ще ти мине — прошепна утешително тя. Едва когато затича, усети, че Моркар куцаше. Кракът му беше превързан.

Двамата навлязоха в горичката и спряха. Очите на Моркар привикваха бавно към светлината. Той се обърна към сестра си и я прегърна с безкрайна нежност.

— Бог да те благослови — прошепна трогнато той.

— Как е кракът ти?

— Зараства. Норманинът изпрати една слугиня да почисти раната и да ме превърже — отговори бързо той и отвърза кобилата.

Не само бедрото, ръката му също беше грижливо превързана, установи учудено Сейдри. Моркар се метна на гърба на коня.

— Бог да те благослови — извика Сейдри.

— Теб също, сестричке — засмя се мъжът и сините му очи засвяткаха. Беше бледен, но си бе останал предишният Моркар, горд, красив и дързък. — Ще се върна — обеща той.

После обърна коня и препусна в галоп към края на гората. Сейдри го проследи, докато се скри от погледа й, и се отпусна трепереща в тревата. И изведнъж избухна в сърцераздирателен плач.

Ролф не се усмихваше.

Седеше до съпругата си под голямото орехово дърво и наблюдаваше норманите и селяните, които ядяха и пиеха, смееха се и танцуваха. Той не ядеше, нито пиеше. Главоболието му не беше отслабнало, все още му се гадеше. Възприемаше веселата бъркотия наоколо като в мъгла, всичко му се струваше някак си недействително. Вече беше женен мъж.

Лицето на Алис беше порозовяло от вълнение, тя огризваше внимателно едно кокалче. Когато усети погледа му, тя вдигна глава. Очите й бяха големи, блестящи, пълни със страх. Усмихна му се, но Ролф не отговори на усмивката й. Даже се извърна настрана. Изведнъж закопня да възседне жребеца си и да полети като вихър през гората. Бързата езда щеше да му се отрази много добре. На всяка цена трябваше да си възвърне поне част от старата жизненост. Беше смъртно уморен, като че цяла нощ не беше затворил очи. Никога не беше преживявал такъв тежък махмурлук.

— Не сте ли гладен, милорд? — попита го за трети път Алис.

— Не.

— Нима празничният обяд не е според желанията ви?

— Всичко е както трябва — отговори мрачно той и отново си пожела жена му да не беше толкова загрижена за него. Усилията й да водят нищо незначещи разговори го изнервяха. Изобщо не беше в настроение за това.

— Желаете ли малко вино? — попита тя и вдигна стомната.

Ролф махна с ръка.

— Не, Алис, моля те. Боли ме глава и съм уморен. Яжте и пийте и ме оставете на мира.

Алис остави стомната, стараейки се да не показва недоволството си.

Ролф скръсти ръце и се загледа с невиждащи очи към множеството гости, които се веселяха от сърце. Изражението му издаваше досада.

Празникът се проточи безкрайно дълго, но най-после свърши.

Ролф се разхождаше нервно по коридора и чакаше да го повикат в спалнята, където подготвяха булката за нощта. Никога през живота си не беше усещал такава умора, всяка костичка го болеше. Слава богу, че поне главоболието беше изчезнало. Копнееше да се изтегне в удобното си легло и да заспи дълбоко. Но нямаше право да го стори. Това беше сватбената му нощ. Нямаше представа как ще се справи с изпълнението на съпружеските си задължения. Не само че беше прекалено уморен и безсилен да преспи със съпругата си, но и изпитваше ужас от предстоящия акт.

Алис трепереше. Най-после съкровеното желание на сърцето й се осъществи. Тя беше съпруга на норманина. Облякоха я в скъпоценна нощница от тънки дантели, разресаха косата й и я настаниха в леглото. Облегната на възглавниците, тя чакаше. Сега щеше да плати цената за онова, което беше сторила — и това я изпълваше с ужас.

Тя си припомни силното мускулесто тяло на норманина и се разтрепери още по-силно. Колко отблъскващо! Загиналият й годеник поне беше красив, строен и гъвкав. От него не се страхуваше. А и той нямаше тромавите маниери на проклетия норманин! Божичко, само да можеше да затвори очи и да изживее предстоящото мъчение като насън. Нямаше право да вика, нито да се съпротивлява. Трябваше да го изтърпи. Щом Сейдри харесваше прегръдките на този тромав грубиян, значи и тя трябваше да бъде смела. Щеше да го изтърпи и да му покаже, че е изпитала удоволствие. Алис се сгърчи от уплаха. Норманинът влезе, без да почука.

Алис се зави до брадичката и го погледна очаквателно. Както обикновено, и в деня на сватбата им той се държа неучтиво и през цялото време беше навъсен. И сега беше същият. Без да я удостои с поглед, той отиде до раклата и започна да се съблича. Как не се засрами от присъствието й! Тя хвърли бърз поглед към тялото му, отбеляза широкия гръден кош, жилестите крака и отвратено сведе очи. Нямаше да го гледа, ако той не я принудеше.

Алис усети как тежестта на мъжа й разклати леглото и спря да диша. Ролф се изтегна по гръб и простена. Алис чакаше. На челото й избиха ситни капчици пот. Той не я докосна. Скоро настана пълна тишина. Алис вдигна недоверчиво глава.

Мъжът й лежеше по гръб, притиснал очите си с ръка, и спеше.

Алис зяпна смаяно.

Първото чувство — облекчение — бързо се изпари и отстъпи място на слисване, заместено от разочарование. Той не я желаеше! В гърдите й се надигна гняв. Той пронизваше сестра й с пламтящи погледи, забиваше огромното си копие в нея, а изобщо не даряваше с внимание законната си съпруга! Тя бе венчана за него пред бога! Ала преди да е преспал с нея, двамата не бяха истински женени, нито пред бога, нито пред света. Алис закипя от гняв.

Ролф се събуди бавно, като от дълбок припадък. Постепенно усети топлината до бедрото си. Ръката му попипа мястото и докосна меката плът на жена му.

Първата мисъл беше като светкавица — Сейдри! Тя беше тук, в леглото му, и го чакаше. Ала съзнанието му скоро се проясни и разочарованието се впи болезнено в стомаха му.

Това не беше Сейдри.

Трябваше само да вдигне глава, за да види законната си съпруга. Лейди Алис.

Ролф се събуди окончателно. Както често се случваше сутрин, членът му беше готов за любов, корав и пулсиращ. Той помнеше отлично, че през сватбената нощ не беше консумирал брака си. Ала когато осъзна кой лежи до него, кръвта му изстина и членът му омекна. По дяволите, трябваше веднага да преспи с жена си, преди желанието му да се е изпарило окончателно.

Ако до мен беше Сейдри, сигурно щях да се нахвърля върху нея като дивак, помисли си мрачно той и посегна към съпругата си.

Алис изпъшка уплашено, когато Ролф я дръпна към себе си и легна отгоре й. Той разтвори бедрата й с коляно и вдигна нощницата й. При това мислеше за другата — за вещицата с медноцветни коси, която го преследваше ден и нощ. Възбудата му нарасна.

Алис въздъхна дълбоко, а когато членът му се потърка в сухата й плът, неволно изохка и се скова.

В този миг прозвуча сигнал на фанфари. Тревога!

Легнал върху Алис, готов да я вземе, Ролф се стресна и скочи. Веднага забрави какво трябваше да стори, забрави самото съществуване на Алис. Хвърли се към раклата и грабна меча си. Прозвуча нов сигнал.

Ролф напъха краката си в панталона и нахлузи вълнената риза. По стълбата изтрополиха тежки стъпки.

Ролф приседна на леглото и обу ботушите си. На вратата се почука.

— Влез — изрева Ролф, за да надвика третия сигнал на стражата.

— Милорд — изхърка задавено Гай, без да смее да престъпи прага. — Много съжалявам…

— Какво е станало? — прекъсна го гневно Ролф.

— Саксонецът е избягал.

Ролф замръзна на мястото си.

— Моркар е избягал — повтори Гай. — Няма го в затвора!