Завоевателят

56

— Ще ударим в последния ден на септември.

Моркар и Херуорд се възпротивиха енергично.

— Много е рано — възрази Моркар. — Остават само две седмици.

— Моите хора още не са се възстановили от раните си при Кавлидок — подкрепи го Херуорд Будният, набит тъмнокос мъж, с няколко години по-стар от двамата братя.

Тримата стояха край лагерния огън и говореха съвсем тихо, защото ги беше страх от шпиони.

— Колко души ще събереш? — попита невъзмутимо Едуин.

— Две дузини.

— Много добре. — Едуин се усмихна доволно. — Аз разполагам с три дузини. Така ще имаме числено превъзходство над Ролф дьо Варен. Благодарение на Сейдри той загуби десетина от най-добрите си воини в битката при Кавлидок.

— Ще посмееш ли да предприемеш изненадващо нападение? — попита Херуорд.

— Да. Шпионите на краля са навсякъде и не мога да чакам повече. В тези времена не можем да имаме доверие никому. Норманинът все още не е намерил заместници на падналите. Ние сме по-силните. Крайно време е да нападнем.

— Значи ли това, че ще нападнем Елфгар, а не Йорк? — обади се Алби, който стоеше в сянката на близкото дърво.

— Точно така, ще нападнем Елфгар — обяви твърдо Едуин. — С новите укрепления, построени от норманина, Елфгар се изравнява по значение с Йорк. Ако завземем крепостта, ще отблъскваме успешно нападенията на Уилям. Така ще го принудим да ни предложи мирен договор.

— Ако крепостта е толкова здрава, как ще я превземем? — попита със съмнение в гласа Херуорд.

— Ще предприемем изненадващо нападение и ще приложим хитрост. Една от слугините ще ни отвори тайната вратичка, вкопана в стената, която в случай на обсада дава възможност на местните хора да избягат. — Едуин хвърли развеселен поглед към Моркар. — Твоите вечни женски истории в крайна сметка се оказаха полезни, братко. Можем ли да разчитаме на Бет?

— С абсолютна сигурност — ухили се Моркар.

— Ще ударим на тридесети септември. — С тези думи Едуин се обърна и се загледа в беззвездната черна нощ.

Моркар застана до него, Алби и Херуорд се запътиха към лагера.

— Едуин, трябва да ти кажа нещо. Много се тревожа за Сейдри. Херуорд съобщи, че била в затвора в Йорк, а след това норманинът я отвел в Елфгар. Дали е добре? Къде ли я е затворил?

— Знам, че е на сигурно място — отговори Едуин. — Не са я осъдили на смърт, само на доживотен затвор. Ако не беше съпруга на Гай дьо Шант, щяха да я пратят на бесилката. За тази милост трябва да бъдем благодарни на норманина, братко.

— Той е избухлив и жесток. Ами ако й стори нещо?

— След две седмици ще си възвърнем Елфгар и ще престанеш да се тревожиш за съдбата на сестра ни — отговори успокоително Едуин.

Веднага след завръщането си, още преди да е влязъл в голямата зала, Ролф бе уведомен за случилото се между Алис и Сейдри.

— Тя… добре ли е? — попита задавено той.

— Нищо й няма — отговори Гай. — Беше уплашена до смърт, но междувременно се успокои.

— Какво направихте с Алис? — Сърцето на Ролф се удряше болезнено в ребрата. Алис се беше опитала да хвърли сестра си от прозореца, което означаваше сигурна смърт. И за малко да успее!

— Затворихме я в покоите ви, милорд, и я поставихме под постоянна охрана. — Гай понижи глас. — Мисля, че вече е нормална. Но онзи ден беше загубила ума си. Никога няма да забравя как изглеждаше. Пищеше като луда, отново и отново повтаряше, че трябва да убие Сейдри. Белтен и Ателстън също станаха свидетели на страшната сцена.

Ролф освободи васала си с кратко кимване и тръгна към покоите си, опитвайки се да се овладее. Трябваше на всяка цена да запази самообладание. Алис беше извършила нещо непростимо. Не искаше и не можеше да търпи поведението й. Щом стигна горе, той спря и погледна към зарезената врата, зад която беше затворена Сейдри. Не я беше виждал повече от месец и сега копнееше да отвори вратата и да влезе при нея, за да се убеди, че Гай беше казал истината и тя беше жива и здрава. След кратка вътрешна борба той отвори вратата на стаята си и отпрати пазача.

Алис стоеше до стената, скрила ръце зад гърба си. Очите й святкаха възбудено.

— Те ви лъжат — произнесе прегракнало тя. Трябваше непременно да се оправдае. — Това беше само шега. Не съм искала да я хвърля от прозореца. Кълна ви се!

— Утре напускаш Елфгар — обяви спокойно Ролф. — Събери багажа си. Позволявам ти да вземеш всичко, което ти е скъпо.

— Къде ме пращате, милорд? — извика смаяно тя.

— Отиваш във Франция, милейди — обясни студено той. — В манастира „Света Йоана“. Сестрите ще се грижат добре за теб.

— Но аз… колко време ще остана там? — заекна тя.

— В манастира ще имаш достатъчно време да се разкаеш за греховете си, разбира се, ако имаш такова желание. — Той вдигна рамене. — Там поне няма да имаш възможност да причиняваш зло нито на сестра си, нито на други хора.

— За колко време?

— Докато остарееш и побелееш, милейди — отговори студено Ролф.

— Не говорите сериозно! — изохка Алис. — Не можете да ми причините това!

— Така ли смятате? Говоря напълно сериозно и ще го направя. Ти не си първата непокорна съпруга, която е била заточена до живот в манастир. Иди да си събереш багажа.

Ролф се разхождаше напред-назад по стаята си. Беше заповядал да отведат Алис в старата господарска къща и постоянно да я охраняват. Не искаше никога повече да я види. Все още беше гневен и потресен от опита й да убие Сейдри, което пък го настройваше срещу самия него. Значи чувствата му към уличницата, която го предаде, все още не бяха изстинали.

Тя беше толкова близо, само няколко крачки по коридора, зад съседната врата. Той спря насред стаята и си я представи заспала на сламеника си, в цялата й изкусителна красота. Мразеше я с всяка фибра на съществото си. Не е чак толкова важно, че Алис се е опитала да я убие, опитваше се да си втълпи той; най-важното беше, че жена му бе посмяла да посегне на кралската затворница, която беше под негов надзор, и за малко не я беше убила. Гневът и омразата го задушаваха.

Явно имаше нужда от жена. Беше минал цял месец, откакто преспа със съпругата си, преди да замине за североизточната гранична област. А и тогава го направи само за да прогони гнева и разочарованието си от вещицата. Трябваше му жена. И с другите мъже беше същото, защото в суровите гранични области нямаше нито села, нито жени. Дори когато беше зелен младеж, редовно си намираше жени за забавление. Отново помисли за Сейдри. Тя беше толкова близо. Ако поискаше, можеше да я люби цяла нощ.

Той я мразеше и нямаше да го направи.

Всъщност защо не?

Тя беше курва. Той я желаеше. Тя беше неговата курва. Сега беше негова пленница. Нямаше право да го отблъсне, а ако все пак го направеше, той щеше да я вземе насила. Само при мисълта за нежната й плът той усети как членът му се втвърди и се напрегна до пръсване. Без да мисли повече, съсредоточен върху идеята да си достави облекчение с жената, която го беше измамила, той прекоси коридора, вдигна тежкото резе и отвори вратата на стаичката й.

Тя спеше. Беше легнала на една страна, свита на кълбо като дете, и тази гледка му причини болка. Жестокостта му изчезна. Ала само след миг се наведе над сламеника и грубо я разтърси.

— Събуди се — изсъска той.

Сейдри примигна, вдигна клепачи и седна в леглото, без да се е събудила напълно.

Ролф клекна пред нея, улови брадичката й между два пръста и приближи лицето й към своето.

— Будна ли си, вещице?

Сейдри отвори уста, но не можа да произнесе нито дума.

— Много добре. — Той се изправи, смъкна панталона си и разголи твърдия си член, блестящ от влага. Сейдри нададе уплашен вик, очите й се разшириха.

— Трябва ми курва — обясни той. — Отвори краката си за мен.

Сейдри не се помръдна.

Ролф я блъсна грубо назад и разтвори бедрата й. Не беше подготвен за ръцете, които обгърнаха шията му, за лицето, което се сгуши на гърдите му.

— Вземи ме, милорд — прошепна страстно тя. — Никога няма да те отблъсна.

Думите й, отдаването й увеличиха възбудата му.

— Разбира се, че няма да ме отблъснеш, мръснице — процеди през зъби той и падна тежко върху нея. Заби члена си в утробата й и Сейдри изплака. Беше суха и тясна и той знаеше, че й е причинил болка. Опита се да си внуши, че това не го смущава. Въпреки това не посмя да се раздвижи веднага.

— Спести си мръсните номера — изхърка той, но първите му движения бяха бавни и внимателни. Сейдри се надигна насреща му, предложи му се цялата и простена от удоволствие. При този толкова добре познат звук Ролф се скова. Не искаше да й достави удоволствие. Искаше само да я използва, да се облекчи. Искаше да изпомпа семето си в нея колкото се може по-бързо. По-рано винаги се сдържаше, за да стигнат заедно до замайващите висини на екстаза. Сега искаше единствено сексуално облекчение. Припомни си всяка от лъжите й, припомни си измамите и предателствата й, извика в паметта си най-страшното — загубата на воините си. Сигурно ме е лъгала и за Гай, каза си гневно той, не може да не е споделяла леглото със съпруга си. Защо да не шпионира в две легла, а може би и в повече? Освобождаването дойде мъчително.

Ролф стана. Големите й тъмни зеници бяха пълни със страст и желание и той разбра, че тя не е задоволена. Това го изпълни със злобно удовлетворение. Чудесно бе, че намери облекчение при нея но най-хубавото бе, че я възбуди и я остави незадоволена.

— Отсега нататък няма да си само моя пленница — заяви с режещ глас той и я измери с презрителен поглед. Сейдри не направи опит да се прикрие. Ролф впи жаден поглед в гъстите кичурчета между краката й, които блестяха от влага, но бързо се овладя. — Вече си и моя курва. Ще те взимам винаги, когато поискам. Ти не заслужаваш нищо друго, Сейдри.

В големите теменуженосини очи заблестяха сълзи.

— Аз никога няма да те намразя, милорд — отговори просто тя.

— Моята омраза е достатъчно голяма, за да стигне и за двама ни — изръмжа той и напусна стаята й.

След четири дни Ролф стоеше на края на гората и се взираше изпитателно между дърветата. Беше препускал близо четири мили, за да стигне до мястото, където огромен ствол беше паднал напреки на буйния планински поток и образуваше естествен мост. Там беше уговорената среща.

Той седеше на гърба на бойния си жребец и беше сам. Или поне създаваше впечатление, че е сам. Воините му се бяха скрили в гората и дебнеха, в случай че му бяха заложили капан. Ръката на Ролф почиваше спокойно върху дръжката на меча.

Той чу ездача, преди да го види. Скоро непознатият се появи от другата страна на потока и спря коня си на скалистия бряг.

Двамата мъже скочиха едновременно от седлата и се запътиха към падналия ствол. Ролф се изкачи пръв и стигна със сигурни стъпки до средата. Другият направи като него. Потокът шумеше под тях и заглушаваше думите им — в случай че наблизо имаше неканен слушател.

— Ще нападнат Елфгар. Имат пет дузини мъже. Слугинята Бет ще ги пусне през тайната вратичка в крепостната стена. Водачите са Едуин, Моркар и Херуорд Будният.

— Кога?

— На тридесети — след десет дни.

— Добре се справяш — произнесе признателно Ролф. — Ако казваш истината, ще бъдеш възнаграден с имението Линдли в Съсекс, когато всичко свърши. Кралят потвърди това обещание.

— О, да, господарю, казах ви истината — увери го тържествено Алби.