Завоевателят

38

Можеше да избяга. Още не беше късно.

Това бе последната й мисъл през нощта, преди сънят да я надвие, и първата й мисъл, когато се събуди в утрото на сватбата си.

Часовете, откакто норманинът й заповядала се омъжи за васала му, минаха като в мъгла. Ясни и действителни бяха само страхът и отчаянието. Щеше да се омъжи за човек, когото почти не познаваше, за норманин, за смъртен враг. Скоро щеше да напусне Елфгар — завинаги. Страхът и безсилието растяха, причиняваха й гадене. Всичко беше станало толкова бързо. Тя вече нямаше право да разполага със съдбата си.

Претърпя провал, не можа да изпълни задачата, която й беше поставил Едуин. Братята й сигурно вярваха, че вече е станала любовница на норманина, а тя не беше напреднала нито крачка, беше далеч от целта си както в първия ден.

Унижението и обидата разкъсваха вътрешностите й. Тя се бореше с тях, опитваше се да отрече огорчението, но не можеше да го прогони. Чувстваше се като ранено животно. „Той не ме желае!“ Той я отблъсна. Ожени се за сестра й. Алис топлеше леглото му нощ след нощ. Докато тя не беше нищо повече от краткотрайно забавление, бегло приключение. Той реагира враждебно на опитите й за сближаване и за да сложи край на злобната си игра, оповести, че ще я омъжи за васала си.

Сейдри плачеше почти непрекъснато. Не искам нищо от него, внушаваше си тя. Мразя го, винаги съм го мразила. Въпреки това отказът му горчеше като отрова. Тя, която беше преживяла толкова много откази, беше отблъсната още веднъж. Защо не беше свикнала с отказите? Защо не си бе изградила броня от равнодушие? Защо неговият отказ я засегна също така дълбоко и болезнено както някога, когато баща й я излъга и се опита да я убеди, че годеникът, който й бе избрал, не е подходящ за нея, макар тя отдавна да знаеше, че младият мъж е отказал да я направи своя съпруга.

Сейдри упорито си внушаваше, че плаче само защото няма възможност да помогне на Едуин и Моркар. Не защото единственият мъж, който не се плашеше от „злия“ й поглед, който й беше вдъхнал чувството, че е красива и желана, си бе поиграл с нея и я бе захвърлил. Вече й се беше наситил и я прехвърляше на друг, за да се наслаждава на съпружеския живот със сестра й.

Още не беше късно. Можеше да избяга. Но къде да отиде? При Едуин, за да му изповяда позора си? Или да се крие в гората като диво животно? Норманинът щеше да прати хората си да я търсят и накрая щяха да я открият. И нищо нямаше да се промени — той щеше да я принуди да застане пред брачния олтар с васала му.

Сейдри лежеше на нара си в голямата зала и се взираше с невиждащи очи в гредите на тавана. Всички останали бяха станали отдавна и се занимаваха с дневната си работа; но това не я тревожеше. Унинието и потиснатостта я задържаха в леглото. Не й оставаше друг избор, освен да се омъжи за Гай и да продължи с опитите да разузнава в полза на братята си. По този начин можеше поне да се бори за Елфгар.

Но и тази мисъл не й донесе утеха.

Най-красивата рокля на Сейдри беше от шафрановожълто платно и тя много я обичаше. Днес обаче я намрази. Алис влезе в стаичката на чардака тъкмо когато Мери и Бет помагаха на булката да се облече.

— Спрете! — извика тя. — Почакайте с обличането.

Сейдри не я погледна. Алис прекоси с бързи стъпки коридора и се скри в брачните си покои.

Венчавката щеше да започне скоро. Малко, скромно празненство, несравнимо с разкошната сватба на норманина и сестра й. Ролф беше определил младоженците да живеят в старата господарска къща, където да заемат голямата стая. Сейдри се чувстваше болна и нещастна.

Алис се върна и подаде нещо на слугинята.

— Свали тази ужасна риза — заповяда тя на Сейдри. — Много е мизерна за булка.

Сейдри дори не се погледна. Ризата й беше от груба вълна, износена и на някои места закърпена. Мери й помогна да я съблече и Алис лично нахлузи през главата й една от своите ризи.

— Сигурно искаш да бъдеш красива за съпруга си, Сейдри — проговори с меден гласец тя.

Ризата бе девствено бяла, а тъканта толкова фина, че изглеждаше прозрачна. Мери я смъкна до хълбоците и поклати глава. Алис бе по-дребна и по-крехка от Сейдри и ризата я стягаше.

— Не ми става — отбеляза равнодушно булката.

Мери разпори шевовете на гърдите и хълбоците, за да ги отпусне, и сръчно ги заши. Сега беше много по-добре. Облякоха й златножълтата одежда и я стегнаха с широк тъмносин колан. Бет изчетка дългата медноцветна коса и я разпусна на гърба, като непрестанно я уверяваше, че никога не е виждала такава хубава булка.

— Боже, каква коса имаш! Толкова дълга и блестяща! Сър Гай ще има да се чуди, като те види. Изглеждаш като богиня.

— Млъкни най-сетне, Бет! — скастри я сърдито Алис.

Мери вплете в косата й жълти карамфили. Сейдри отказа да се погледне в голямото огледало от месинг, макар че слугините го тикнаха под носа й.

Ролф очакваше булката и свитата й навън, пред новата кула. Погледът му беше хладен и равнодушен. Остра болка прониза сърцето на Сейдри. След нея дойде гневът. Тя го погледна с омраза и му пожела да умре. Той й подаде ръка и я отведе при бялата кобила, която Алис беше яздила на сватбата си. Гаденето й се усили.

Гай чакаше бъдещата си съпруга пред параклиса. Господарят на Елфгар лично щеше да отведе булката пред олтара. Той хвана юздите на бялата кобила и бавно мина по падащия мост. Параклисът беше във външния двор на замъка. Там бяха събрани всички жители на Елфгар, за да участват в празненството.

Сейдри гледаше право пред себе си между наострените уши на благородната бяла кобила. После погледът й спря върху широкия гръб на мъжа, който водеше кобилата за юздата. Той беше облечен официално, носеше кралскосиня туника и червена наметка. Спомни си какъв беше на сватбата си, гордо изправен върху могъщия боен жребец, приличен на езически бог, красив и смел. Откъслеци от спомени се стрелкаха в ума й: Ролф, който след бичуването преряза въжетата й и я отнесе на ръце в покоите си; Ролф, който я наблюдаваше край реката и се самозадоволяваше; Ролф, който й се усмихваше, замаян от виното, и молеше за целувка; Ролф, отново на кон, който бе заповядал да опожарят Кесоп. Сякаш усетил погледа й, той обърна глава и я погледна. Сейдри вложи в погледа си цялата омраза, на която беше способна. Мъжът вдигна рамене едва забележимо и отново погледна напред.

Гай стоеше пред параклиса до отец Бонифас, който криеше умело пияното си състояние, и нервно пристъпваше от крак на крак. И младоженецът беше облечен празнично. Наметката беше от зелено кадифе, туниката беше един тон по-тъмна, а панталоните червени. Той хвърли бърз смутен поглед към невестата си.

Непроницаем, Ролф й помогна да слезе от коня, отведе я при Гай и отстъпи назад. Свещеникът се покашля и започна тържествената служба. Обърна се към Гай и произнесе брачната клетва.

— Вземаш ли тази жена за своя съпруга?

— Да, отче.

— Обещаваш ли да я обичаш и уважаваш, докато смъртта ви раздели?

— Да, отче.

— Тогава вземи ръката й и повтаряй след мен: аз, Гай дьо Шант, вземам теб, Сейдри, пред бога и светата църква за своя съпруга и се заклевам да ти бъда верен и да те подкрепям в добри и в лоши дни, в болест и нужда, докато смъртта ни раздели.

Гай повтори думите на свещеника и всичко свърши. Сейдри беше съпруга на Гай дю Шант.

Младата невеста се разхождаше неспокойно напред-назад. Брачните покои бяха украсени с гирлянди от цветя, на масичката имаше ядене и вино. Свещите разпространяваха златно сияние. Невестата трябваше да се подготви и да посрещне съпруга си. Но Сейдри отказа да се съблече и остана с празничната си жълта рокля. Е, поне от цветята можеше да се отърве. Тя се наведе над леглото и започна да ги събира с трескави движения.

Празничната вечеря продължи с часове. Гостите ядяха с апетит, смееха се, пиеха и танцуваха. Годениците седяха на специално издигнатия подиум под големия орех. Гай ядеше и пиеше и очевидно не бързаше да напусне празника. Сейдри не хапна нито хапка, не изпи нито една глътка вино. Отначало, както изискваше обичаят, женихът й предлагаше най-вкусните късчета печено, но тя не прие нито едно, и той се отказа. Освен това Гай не се опита да поведе интимен разговор с нея и тя му беше благодарна за тактичността. Седеше безмълвна и неподвижна, като вкаменена и не забелязваше какво става на празничната маса.

Гледаше само Ролф. Присъствието му й се натрапваше, защото той седеше отдясно на булката. И той нямаше желание да разговаря. Само от време на време правеше несръчни опити да се шегува с Гай. Погледът му често я търсеше, но тя се държеше така, сякаш той не съществуваше. Нито веднъж не се обърна към него. Изпитваше странна замаяност; имаше чувството, че сватбеното й тържество е само сън. И това състояние й беше много по-приятно от болката, която я прониза при събуждането, болка, която я мъчеше от два дни насам.

На вратата се почука.

Сейдри стисна ръце в юмруци.

— Влез.

Гай влезе и затвори грижливо тежката дъбова врата. Като видя, че невестата му не е в леглото, примигна смутено.

— Прощавай… Вероятно съм подранил. Ще дойда по-късно.

Обърна се отново към вратата и понечи да излезе.

— Спри! — Заповедническият й тон го стресна. — Аз няма да се подготвя за теб и за сватбената нощ — заяви твърдо тя. Гай опули очи. — Аз не исках тази женитба — продължи с нарастващ гняв тя. — Не искам да живея с теб!

Лицето му стана кораво и безмилостно и това го направи по-възрастен, напомни й, че той е нормански рицар и най-верният сподвижник на Ролф.

— Аз обаче я желая.

— Ти искаш Дъмстънбъроу, не мен!

Лицето му пламна.

— Права си. Но Дъмстънбъроу е обвързан с теб, той е зестрата ти. Няма да се откажа от него, а това означава, че ще имам и теб.

— Вземи си Дъмстънбъроу — изфуча Сейдри. — Той не ме интересува. Но аз няма да бъда твоя.

Гай я погледна слисано.

— Значи няма да ми позволиш да упражня съпружеските си права?

— Ако ме докоснеш, ще умреш! — изсъска заплашително тя.

Гай примигна смаяно.

— Ще те прокълна. Ще направя така, че ще загубиш мъжката си сила. Зъбите ти ще изпадат, косата също. Мислиш ли, че няма да го направя? — Тя се изсмя пронизително. — Аз имам магически сили! Само за една нощ ще те превърна в старец. Предупреждавам те!

Гай се прекръсти уплашено.

— Не бива да действаш прибързано — опита се да я укроти той. — Аз няма да те принуждавам за нищо. Не искам да ти причиня болка.

Сейдри се отпусна.

— Изслушай ме — заговори делово тя. — Аз ще бъда твоя съпруга — вече сме венчани. Преди тази сватба ти изобщо не ме забелязваше. Не отричай! Никога не си ме поглеждал с желание. — В гласа й звънна горчивина. — Нито един мъж не ме е поглеждал така, след като види окото ми. Свикнала съм. Никой не бива да знае какво става между нас. Вярно е, венчаха ни, но това не значи, че сме длъжни да спим заедно. Ти не ме желаеш, ти се страхуваш от мен. Можеш да имаш всяка жена, която поискаш. Аз няма да те спирам. Не ме е грижа с коя ще се търкаляш в сеното. Разбрахме ли се?

— Но аз трябва да имам наследници!

— Вземи си любовница — отговори с безразличие тя. — Вземи си недокосната девойка, която да ти бъде вярна. Направи й дете и го признай за свой законен наследник. Много мъже правят така.

— Ще бъда честен и ще ти призная, че наистина не те желая — отговори с видимо облекчение Гай. Думите му я пронизаха болезнено и мисълта за Ролф отново й се натрапи. — Но не защото ме е страх — прибави бързо той.

— Я виж ти! — промърмори подигравателно тя.

— Смятам обаче, че е неестествено да не спя с жена си.

— Никой няма да узнае. Пък и ти не си се оженил за нормална жена. Наистина ли искаш да спиш с вещица, която има зъл поглед?

Гай направи гримаса.

— Не, всъщност не. Светът е пълен с красиви момичета. Но никога досега не съм се отклонявал от дълга си.

— А какво ще кажеш за дълга пред бога?

Лицето му се разведри.

— Права си. Ти не си нормално същество и не се боиш от господа. Първият ми дълг е към небесния ни повелител. Защо веднага не се сетих за това? Съгласен съм, уговорката влиза в сила от днес. Но никой не бива да узнае истината, Сейдри. Никой и никога.

— Можеш да разчиташ на мен — отговори с усмивка тя. — Аз ще се държа като примерна съпруга.

Двамата се погледнаха в очите. След малко Гай вдигна рамене и се запъти към масичката, където бяха подредени табли с ядене и пиене. Той си взе едно пастетче, захапа го и попита с пълна уста:

— Гладна ли си?

Сейдри кимна с усмивка. Стомахът й се бунтуваше. Изведнъж усети вълчи глад. Направи крачка към масичката, но преди да е успяла да каже дума, някой почука силно на вратата.

Сейдри застина на мястото си. Гай се обърна рязко, ръката му се стрелна към меча.

— Кой е?

— Господарят ти. Отвори! — проехтя гласът на Ролф.

Гай се втурна към вратата и вдигна тежкото резе.

— Какво има? Да не са ни нападнали?

Ролф погледна пронизващо васала си. Сините очи святкаха заплашително.

— Идвам да изискам правото си.

Гай се отдръпна назад.

— Разбира се — отговори с известно неудобство той. — За кое право говорите, милорд?

Студените очи на Ролф бяха вперени в лицето на Сейдри.

— Le droit de seigneur.2