Завоевателят

24

— Как допуснахте това да се случи? — изгърмя Ролф.

— Открихме го едва сега, защото един от робите отиде да му занесе хляб и вода. Луи отмести каменната плоча, за да му подаде яденето, но пленникът беше изчезнал.

Ролф беше вече на вратата.

— Милорд! — извика подире му Алис и стисна завивката с треперещи ръце.

Ролф спря за миг, но не се обърна.

— Не сега, милейди.

— Надявам се, знаете кой е извършил това отвратително дело — извика триумфално Алис — Само сестра ми е могла да го освободи!

Ролф я погледна презрително през рамо и излезе в коридора. Запъти се с големи крачки към залата, следван от Гай.

— Разпределете войниците на групи и ги изпратете да претърсят околността — заповяда той. — Кога е застъпил на пост Луи?

— В полунощ.

— Там ли е бил пленникът?

— Той не знае — отговори сподавено Гай.

— През деня на пост пред затвора беше Жан, нали?

— Да. И двамата ви очакват — съобщи Гай, когато влязоха в залата. — Ето ги. — Постовете чакаха чинно край вратата.

— Кой последен видя затворника? — попита рязко Ролф.

Жан излезе напред.

— Аз, милорд.

— Кога?

— Вчера, когато поех стражата.

— Увери ли се, че пленникът е на мястото си, когато предаде поста на другаря си?

Жан сведе глава.

— Беше късно и си помислих, че спи.

— А ти? — попита все така остро Ролф, обърнат към Луи. — Убеди ли се, че пленникът е в дупката?

— Не, милорд — отговори младият Луи, изправен като свещ пред господаря си. — И аз си помислих, че спи. Но…

— Какво?

— Сигурен съм, че не е избягал, докато аз бях на пост. Не съм затворил очи нито за миг, не съм напускал поста си, заклевам се. И ако съм дал лъжливи показания, нека бог ме порази със светкавицата си.

Ролф кимна кратко и се обърна към Жан, който се беше изчервил като рак.

— Ти какво ще кажеш?

— Вината е моя — изхърка пресипнало момъкът. — Бях болен, милорд. Изведнъж ме заболя корем, червата ми сякаш се заплетоха и трябваше да отида в храстите. Не можех да се удържам.

Лицето на Ролф помрачня, но той се овладя. Само очите му засвяткаха опасно.

— Кога се разболя?

— Малко след като се нахраних, милорд, по време на сватбеното празненство.

— Вземи му меча — заповяда Ролф на своя довереник Гай и отново се обърна към Жан. — Засега си уволнен от служба. Ще чакаш, докато взема окончателно решение.

Гай впери поглед в господаря си.

— Мислите ли, че…

— Почти съм сигурен, че е бил отровен. Има ли и други случаи на това внезапно заболяване?

— Не.

Изведнъж Жан вдигна глава.

— Милорд!

— Какво има още?

— Тя ми донесе яденето.

В залата се възцари потискаща тишина.

— Коя е тя? — попита Ролф, макар да знаеше отговора.

— Вещицата… сестрата на господарката… Сейдри.

За миг Ролф спря да диша, застина неподвижен. После пулсът му се ускори. Лицето му остана безизразно, като вкаменено.

— Появата й не събуди ли недоверието ти — след като знаеш, че в Кесоп тя даде отрова на Гай?

— Разбира се, че проявих недоверие. Но тя хапна от всичко по-малко, милорд, за доказателство, че яденето не е отровно. Като си помисля, сещам се, че си взе съвсем малки парченца.

Ролф усети пронизваща болка в слепоочията. Гневът заплашваше да го надвие. Тя е знаела много добре какво прави, знаела е какви последствия ще има тази безумна постъпка и въпреки това е освободила бунтовника.

Сейдри беше извършила предателство. Болката, която лумна в гърдите му, беше непоносима.

— Знаех си — изграчи Алис, която беше влязла безшумно и стоеше зад мъжете. — Преди две нощи Сейдри ме помоли да й помогна да организира бягството на Моркар. Казах й, че е полудяла.

Ролф, който беше готов да я прекъсне и отпрати, изведнъж наостри уши.

— Защо не ми съобщихте веднага?

— Защото вие спяхте дълбоко, господарю, под въздействието на виното — отговори с лека злоба тя. Очите й искряха. — Заповядах на Гай да я хвърли в дупката, но той не ме послуша.

Ролф хвърли бърз поглед към доверения си рицар. Гай пристъпваше смутено от крак на крак.

— Лейди Алис ни повика в покоите ви, защото сметна, че Сейдри ви е отровила, милорд. Затова я обвини в предателство. Аз установих, че сте пили прекалено много и сметнах, че не е нужно да затварям момичето. Ако съм направил грешка, ще приема всяко наказание, което сметнете за необходимо да ми наложите.

— Правилно си постъпил. — Ролф вдигна ръка и пое дълбоко въздух. — Няма смисъл да търсим Моркар. Сигурно отдавна е стигнал при брат си.

Гай кимна.

— Потърсете Сейдри — заповяда кратко Ролф. — Вържете я в обора и я охранявайте.

— Да, милорд.

Ролф се обърна и пристъпи към голямата сватбена маса. Дълго стоя неподвижен, после изведнъж вдигна ръка. Юмрукът му се стовари с огромна сила и разтроши дебелото дърво с оглушителен шум.

Сейдри премести тежестта си и се опита да намери по-удобно местенце на глинения под. Китките й бяха вързани на гърба и дългото въже беше преметнато през една от гредите на тавана. На десет стъпки от нея седеше пазачът й и наблюдаваше минаващите. А днес покрай обора непрекъснато минаваха хора.

Сейдри скоро престана да извръща засрамено лице, когато селяните я зяпаха с отворена уста. Вече половин ден клечеше на земята и беше свикнала с любопитните погледи. Всички жители на селото бяха пожелали да се уверят лично в арестуването й и шепнешком си съобщаваха, че става въпрос за измяна.

Не само селяните, Алис също бе дошла да я види. С енергични къси стъпки, с високо вдигната глава и очи, искрящи от задоволство. Сейдри също изпъна рамене и се напрегна, докато въжетата се врязаха в плътта й. Опасяваше се от най-лошото.

— Сега ще си платиш за всичко, вещице! — изфуча Алис. — Скъпо ще си платиш!

Подигравката й опъна до скъсване и без това обтегнатите нерви на Сейдри, но сестра й не остана дълго и пленницата успя да се овладее. Треперейки с цялото си тяло, тя се опита да преглътне напиращите сълзи.

Собствената й сестра я мразеше и се радваше на сполетялото я нещастие. Да, сега щеше да си плати за стореното. Сейдри знаеше какво я очаква, защото норманинът я бе предупредил.

Света Дево, майко божия, как ли щеше да я накаже?

Сейдри никога не беше изпитвала такъв страх.

Когато на сутринта видя Гай, тя разбра, че е дошъл да я арестува. Нямаше смисъл да бяга — пък и къде би могла да отиде? Тя го изчака край селския кладенец с упорито вирната брадичка. Очакваше, че той ще я отведе при норманина. Зад фасадата от хладнокръвие и надменност се криеше дива паника. Сърцето й пърхаше като пленена птичка. Но тя нямаше да покаже страха си пред норманина. Странно, но Гай не я отведе при него, а в обора, където я вързаха за гредата. Там прекара цялата сутрин и почти целия следобед. Не й дадоха дори хапка хляб и глътка вода. Оставиха я на студения под без одеяло. Може би така беше по-добре, защото й без това й се гадеше. Преди час най-после й донесоха чаша вода, за да навлажни пресъхналото си гърло, и я изведоха навън да се облекчи.

Кога щеше да дойде Ролф?

Страхът отново стегна гърдите й в железни клещи. В гърлото й беше заседнала буца и тя не можеше да я преглътне. Колкото повече време минаваше, толкова по-страшно й ставаше. Гневът му щеше да бъде грозен. Дано само дойде по-скоро, за да преживее решаващия сблъсък! Чакането бе най-страшното мъчение. На челото й изби пот, горещи капчици се плъзнаха към гърдите й, ризата залепна за тялото й. Ролф нарочно я оставяше да се топи от неизвестност, за да увеличи страха й. И постигна целта си.

Когато падна нощ, страхът я замъчи още по-силно.

Дали щяха да я обесят?

Сейдри безмълвно помоли небето за милост.

Не можеше да се обърне към пазача си, макар че отчаяно желаеше да го попита каква съдба й е отредена. Предателските мисли преценяваха различните възможности…

Ако започне да умолява норманина, ако се хвърли разплакана в краката му, той може би ще се смили и ще я пощади. Тя видя пред себе си вкамененото му лице, безмилостно и студено, видя и себе си: как се вкопчва в туниката му, хленчи за милост и осъзнава, че този път няма да има пощада. Сейдри затърси отчаяно друго решение.

Дали да пусне в ход женските си оръжия? Не! Никога! Не можеше нито да плаче, нито да проси, камо ли пък да го прелъсти. Не, нямаше да моли за милост. Щеше да приеме спокойно присъдата даже ако я чакаше смърт.

Той щеше да я изпрати на бесилката.

Тя беше извършила предателство и животът й не струваше и пукната пара.

Сейдри не можа да заспи. Не можа дори да заплаче. Сви се на студения под и застина неподвижна. Въображението й рисуваше страшни картини. Непрекъснато се виждаше да виси на въжето.