Завоевателят

28

— Къде отивате, милорд?

— В Йорк.

Алис се постара да скрие учудването си. Ролф даваше нареждания на васала си, който оставаше да управлява Елфгар и воините му. Гай кимна и излезе от покоите на господаря. Ролф събра в една кожена торба дрехи за смяна, наметка от ръждивочервено кадифе със синя подплата и предаде торбата на пажа си. За пътя беше сложил черната си наметка. Брошката й беше украсена с огромен, обкован в злато, топаз. В този ранен утринен час беше доста хладно.

— Колко време ще останете там? — попита Алис, която беше много зарадвана от заминаването му. Така нямаше да се тревожи, че той ще си възвърне доброто настроение и ще пожелае да консумира брака им. Нямаше да се ядосва на високомерието и грубите му маниери. Свобода! Искаше й се да пее от радост.

— Не по-дълго от необходимото — гласеше резкият отговор. — Най много четиринадесет дни. Ако ме задържат, ще ви уведомя.

Алис кимна. Не посмя да го попита за причината за пътуването. Щом той не намираше за нужно да й я съобщи, тя нямаше да си отваря устата.

Ролф се запъти с енергични крачки към вратата, наметката се развя, шпорите издрънчаха. Ръката му почиваше върху дръжката на меча. Гордата войнствена походка й напомни за баща й и братята й. От една страна, тя не харесваше начина, по който съпругът й ограничаваше личната й свобода и високомерно я покровителстваше точно както правеха мъжете от семейството й. От друга страна обаче, беше й много приятно, че съпругът й е могъщ господар, защото това увеличаваше славата й като господарка на Елфгар. Един ден синовете й щяха да станат господари на тези земи. Обстоятелство, което й напомни, че беше длъжна да му роди наследник, за да запази мястото си като господарка на Елфгар.

Ролф спря на прага и погледна замислено към чардака. Омразата към норманина и сестра й отново пламна в гърдите на Алис. Споменът за съпруга й, който миналата нощ беше прегърнал Сейдри с безкрайна нежност и мекота, я вбесяваше. Сейдри представляваше сериозна заплаха за нея, каквото и да твърдеше Ролф. Тя го усещаше. Тя го знаеше.

Ролф стоя дълго, загледан към вратата на стаичката, където почиваше Сейдри. Алис знаеше, че сестра й още спеше и че в сърцето на съпруга й се водеше вътрешна борба. След минута той изпъна рамене и енергично закрачи по коридора. Тя чу тежките му стъпки по стълбата и си отдъхна. След бърз поглед към съседната стаичка Алис го последва, за да се сбогуват на стълбището, както изискваше приличието.

Дузина рицари вече чакаха в двора, възседнали конете си. Всички бяха въоръжени с мечове, копия, бойни брадви и щитове. Копията им бяха украсени с пъстри флагове. Конете потропваха неспокойно и пръхтяха. Всички войници носеха ризници, подплатени с кожа, железни наколенници и шлемове. Алис потрепери. Военните винаги й внушаваха ужас. Сейдри и братята й бяха пълни глупаци да вярват, че имат някакъв шанс срещу тази желязна лавина.

Конят на Ролф беше възбуден и ратаят едва удържаше юздите му. Буйното животно риташе всеки, който посмееше да се приближи. Ушите му бяха наострени, главата му се мяташе на всички страни. Ратаят, който го държеше, се пазеше от мощните копита. Ролф спря на стълбата и поправи черната си наметка. Тя беше подплатена с червена коприна и Алис си представи, че е обляна в кръв.

— Милорд, позволете ми още един въпрос — заговори високо и ясно тя.

Ролф кимна милостиво.

— Мисля, че е време да омъжим Сейдри. Може би за някой селянин или надзирател.

Лицето на Ролф остана безизразно, само очите му пламнаха.

Алис сложи ръка върху неговата и продължи настойчиво:

— Така ще бъде най-добре за всички ни.

— Ще помисля — отговори кратко той.

— Бог да е с вас, повелителю — изпрати го учтиво Алис.

— Пожелавам ви добро здраве. — Ролф се обърна рязко и възседна жребеца, който беше толкова ядосан, че се опита да изрита дори господаря си. Ролф го плесна с длан по шията и животното се успокои. Малкият отряд излезе от двора, рицарите вдигнаха високо копията и всички можаха да видят цветовете на Дьо Варен: червено, черно и кралско синьо.

Алис вдигна полите си и се върна в къщата. Както се надяваше, в този ранен утринен час слугините още не бяха влезли да чистят господарските покои. Тя грабна ножчето, което използваше при ядене, поряза пръста си, размаза бликналата кръв по чаршафа и се засмя доволно.

После намаза с кръв и вътрешната страна на бедрата си и повика слугинята да й приготви голямата вана.

Кървавите петна по чаршафа не можеха да бъдат подминати и слугинята, която й помогна да се окъпе, побърза да разпространи новината. Тази нощ бракът беше консумиран.

Сейдри се събуди с угризения на съвестта и се почувства нещастна. Помнеше всяка подробност от съня си, като че беше действителност — все още усещаше топлото мускулесто тяло, нежната прегръдка, чуваше утешителните думи. Не искаше да се събуди, искаше да спи още — и да го сънува.

Ала нощта вече не я прегръщаше с кадифено черни утешителни ръце. Тя беше будна, а през прозореца струеше ярка слънчева светлина. Със светлината я заля и грозната действителност. Сейдри се обърна предпазливо настрана и простена, когато разранената кожа на гърба й се опъна. Раните бяха доказателство за случилото се вчера. Колко си глупава, укори се сърдито тя. Този мъж не е способен на нежност. Той е чудовище, враг, той заповяда да те бичуват. Луда си да го сънуваш по този начин.

Беше й горещо, потеше се и я тресеше. Това е благодарение на него, повтаряше си горчиво тя, за да забрави съня.

От брачните покои се чуваше гласът на слугинята, която си подпяваше някаква не особено прилична песничка, докато оправяше леглата. Сейдри въздъхна, опря се на лакът и посегна към стомничката с вода, но тя беше празна. Бе ужасно жадна, имаше болки, температурата й се покачваше, умората й тежеше. Тя падна отново по корем, опря лице на ръцете си и се опита да прогони и последните остатъци от съня. Той беше толкова жив, толкова… истински.

Тя чу стъпки по стълбата, но не им обърна внимание. Отново задряма, питайки се сънено кога ли ще дойде баба й, за да смени превръзките — и отново, като последна глупачка, се запита дали и той ще дойде да види как е прекарала нощта. Момичетата се кискаха и бъбреха весело. Една от тях спомена норманина и се изсмя многозначително. Сейдри наостри уши.

— Чувала съм, че бил страхотен любовник — тъкмо каза Мери.

— Ако е толкова похотлив, защо не е докоснал нито една от нас, откакто е тук? — оплака се Бет. — Велики боже, никога няма да забравя какво правихме в Кесоп — той е толкова силен, а онази работа му е…

В паметта на Сейдри изникна неканен спомен. Видя норманина да се люби с Бет, видя тъмното напрегнато лице, огромния член, който се триеше в хълбоците й…

— Защото това ще засегне лейди Алис — отговори Мери. — Мисля, че затова не поглежда към слугините. Но и това ще стане.

— Ако питаш мен, той я засегна ужасно, като не преспа с нея в сватбената нощ — засмя се Бет. — Ако аз бях в леглото му, цяла нощ нямаше да затвори очи!

Сейдри се отпусна на възглавницата. Не искаше да подслушва и въпреки това го правеше. Не можеше да повярва в чутото не беше възможно да е истина. Но и да беше, защо сърцето й биеше така болезнено?

— Бет, Мери, моля ви, елате за малко при мен — повика тя.

Момичетата влязоха и плахо се изправиха до вратата. Мери носеше вързоп с мръсно бельо.

— За какво си говорехте?

Двете сведоха засрамено глави.

— Нищо особено — излъга Бет и се изчерви.

— Кажете ми истината, това е много важно за мен — и за Елфгар. Наистина ли норманинът не е спал с Алис?

Бет вдигна глава.

— Не беше спал с нея до последната нощ — отговори тихо тя и посочи чаршафите.

Сейдри едва чу отговора й. Прониза я остра болка. По чаршафите се виждаха кървави петна! Докато тя е спала и е сънувала утешителната му прегръдка, той се е любил с Алис. Мери изтълкува погледа й като въпрос и разгъна чаршафа, за да й покаже петната. Сейдри извърна лице. Защо беше тази болка? Какво я засягаха действията на Ролф? Досега беше вярвала, че той е консумирал брака си още първата нощ. Нямаше право да се чувства наранена.

— Моля ви, донесете ми вода — прошепна дрезгаво тя и се опита да се обърне настрана. За всичко беше виновна треската. Нямаше друга причина за сълзите, които напираха в очите й. — И кажете на баба, че трябва да смени превръзките.

— Какво се мотаете тук, мързелани такива? — попита грубо Алис, която се беше появила безшумно в коридора. — Идете да си вършите работата! — Тя проследи със зъл поглед слугините, които побързаха да се отдалечат, после се протегна, прозя се и се облегна на стената. — Не изглеждаш особено добре, Сейдри.

— Махни се от стаята ми, Алис — отговори уморено Сейдри.

— Вече знам защо си отваряше краката за него, скъпа — изгука доволно Алис. — Прекрасно е да усещаш в себе си този силен мъж, нали? И е жаден за любов като разгонен бик! Мислех, че няма да ми хареса, но се оказа, че е страхотно.

Сейдри видя норманина да лежи върху Алис, видя възбудената му мъжественост. Прогони гневно неприятната картина и въздъхна.

— Алис, не се чувствам добре. Имам треска. Моля те, нека да повикат баба. И заповядай да ми донесат вода.

— Няма да допусна старата вещица в дома си — отговори рязко Алис. — Но ще ти дам вода, от мен да мине. — Тя се обърна и излезе бързо от стаичката.

Сейдри искаше да й обясни, че баба й трябва да смени превръзките, защото раните могат да се възпалят, но не намери сили да го стори. Вместо това се отпусна на възглавницата и тихо заплака. Слугините й донесоха вода чак късно следобед.