Завоевателят

52

На следващия ден Ролф напусна палатката си чак към обяд, за да седне на кралската маса. Сейдри отчаяно се опитваше да скрие тревогата си, но любимият й сякаш не забелязваше възбудата й.

Щом Ролф излезе, Сейдри хукна към града. Този път беше много по-предпазлива и постоянно се озърташе, но не забеляза някой да я следи. Когато мина през портите на крепостта, стражите поздравиха учтиво. Тя бе помолила Ролф да й даде няколко монети. Даде ги на сина на ковача и го помоли веднага да изпрати вест на Херуорд Будния, който според сведенията на Ролф се криеше в уелското село Кавлидок.

— Далече ли отивате? — беше го попитала тя.

— Само до Кавлидок — гласеше отговорът. — Аз ти вярвам, Сейдри — беше добавил той и я бе погледнал изпитателно в очите. Тя бе успяла да се усмихне, но бързо извърна лице, за да скрие изчервяването си.

Какво друго й оставаше? Трябваше да предупреди Херуорд за заплашващата го опасност. Иначе щеше да стане кървава баня.

На следващия ден Ролф се сбогува с нея на разсъмване. Беше още хладно, но това не беше единствената причина, поради която Сейдри трепереше под набързо хвърлената наметка. Ролф беше в пълно бойно снаряжение, с плетена ризница и наколенници, с подплатена черна наметка; на гърдите му блестеше огромен златен топаз. Той я прегърна и я притисна до гърдите си.

— Бог да те закриля, милорд — произнесе с пресекващ глас тя, без да отмества поглед от искрящо сините очи.

Мускулите на бузите му потръпнаха.

— Не можеш ли поне веднъж да кажеш името ми?

Сейдри навлажни пресъхналите си устни.

— Бог да те закриля, Ролф.

Той се засмя и отново я прегърна, Сейдри се вкопчи в него.

— Бог да те закриля, Сейдри — прошепна той и впи устни в нейните.

Погледна я за последен път и се откъсна от нея. Обърна се рязко и изчезна. Сейдри не излезе пред палатката, за да му помаха за сбогом. Тъжна и нещастна, тя се сви на кълбо в леглото, зави се с одеялото през главата и се раздвижи едва когато слънцето се изкачи високо на небето.

Унинието й не се разсейваше. Тя се изми, облече се и седна да яде. Все някак трябваше да прекара дните до завръщането му след една седмица, беше обещал той. Трябваше да преодолее сковаващия страх, страха за него, за братята си, за Херуорд, за всички мъже, които участваха в кървавите сблъсъци.

Велики боже, повтаряше си тя, аз държа на него, аз обичам норманина, а това не биваше да става. Не мога да го допусна. Той е наш враг, присвои си Елфгар. Той е съпруг на сестра ми! Аз съм само негова любовница. Искам и трябва да остана вярна на братята си!

Отчаяна, тя излезе от крепостта и тръгна безцелно из града, опитвайки се да се отърси от опасенията си, превърнали се в горчиво признание. Видя една опожарена овощна градина, чиито дървета се издигаха като черни скелети към мрачното небе, спомен от опожаряването на Йорк преди няколко месеца, спря под едно дърво, падна на овъглената земя и заплака горчиво. Когато вдигна глава, видя да се приближава едно момиченце. Сейдри скочи на крака и изтри сълзите от лицето си.

Момиченцето беше плахо, но много красиво младо същество. Сейдри го познаваше от скитанията си в града.

— Прощавай, господарке — заговори то и се изчерви смутено, когато забеляза мокрото й лице. — Трябва да говоря с теб, но ако искаш, ще дойда друг път. — И се обърна да си върви.

— Не, остани. Тези глупави сълзи… — Сейдри направи опит да се усмихне. — Името ти беше Мод, нали?

— Да. — Малката се изчерви и хвърли страхлив поглед през рамо. — Брат ти Моркар иска да те види.

Сейдри пое шумно въздух.

— Какво?

Мод се усмихна.

— Аз съм му приятелка — призна тя гордо и засрамено едновременно. — И му помагам да се бори срещу норманските кучета! Веднага му разказах за твоето пристигане. Разказвам му за всичко, което става в Йорк — прибави усърдно тя. — Той ми предаде, че приятелят му Алби ще те чака на шест мили северно оттук, където река Уейд завива покрай пътя. Той ще те отведе при него.

Сейдри изплака зарадвано и притисна Мод до гърдите си.

— Ти си прекрасно момиче — каза тя и благодарно стисна ръката й. — На колко си години?

— Ще стана на четиринайсет… след един месец — отговори малката и вирна брадичка.

Сейдри се приготви да се скара на брат си за новото му завоевание. Защо беше избрал това дете, след като жените тичаха на тълпи подире му? Какво от това, че малката беше красива и закръглена? Имаше стотици като нея.

— Благодаря ти, Мод. Никога няма да забравя какво стори за мен.

Мод се усмихна.

— Поздрави Моркар от мен — помоли тя и отново се изчерви.

— Моля те, Едуин, трябва да промениш плановете си!

Едуин я погледна тъжно.

— Не мога, Сейдри.

— Този път ще ви разбият. Норманите имат шпиони навсякъде. Самият той ми го каза! Знаят къде се е скрил Херуорд. Много скоро ще открият и вашето скривалище!

— И аз имам шпиони навсякъде, Сейдри.

— Още е рано! Не можеш ли поне да отложиш въстанието? Ще ви победят, може би дори ще ви убият! Едуин, моля те, помисли малко!

Моркар наблюдаваше внимателно сестра си.

— Какво става с теб, Сейдри? Защо си толкова възбудена? Той ли ти нареди да ни разубедиш?

— Не, разбира се, че не!

— Ти не разбираш ли — продължи сърдито Моркар, — че той го прави само за да получи Елфгар на сребърна табла?

— Не ме е изпратил той — повтори упорито Сейдри.

— Причини ли ти болка? — попита замислено Едуин.

— Не — отговори смутено Сейдри и лицето й пламна.

— Ти свърши добре работата си, сестрице — продължи признателно Едуин. — Очевидно норманинът ти има доверие, иначе нямаше да ти каже нищо за плановете си и за скривалището на Херуорд.

— Значи… значи той не ме е излъгал? Херуорд наистина ли се намира в близост до Кавлидок?

— Да.

Дълбоко в сърцето си Сейдри таеше страх, че Ролф е прозрял играта й и й е дал погрешни сведения. Но той не я бе излъгал и това означаваше, че й има доверие. Господи, как се отвращаваше от себе си и как мразеше тази проклета война!

Едуин я стисна за раменете.

— Ти си привързана към него, нали? — Гласът му трепереше.

Сейдри поклати енергично глава, но не можа да спре сълзите си.

— Разбира се, че не се е привързала към норманското куче! — извика гневно Моркар и сините му очи засвяткаха опасно.

— Във време на война — продължи Едуин, без да обърне внимание на избухването на брат си, — всички сме принудени да вършим неща, от които се отвращаваме. Войната е жестока и причинява много нещастия.

Сейдри преглътна мъчително.

— Знам — проговори задавено тя и прегърна брат си.

— Но да обичаш врага си — това вероятно е най-жестокото от всички.

Тя примигна упорито.

— Аз не го обичам.

— Видя ли Изолда?

Сейдри потрепери. Изолда беше дъщерята на Уилям, която след битката при Хейстингс беше обещана на Едуин, но после бе станала съпруга на един от кралските васали.

— Не.

— Чух, че била със съпруга си в Йорк. И била бременна — за втори път.

Едуин я погледна въпросително.

Сейдри си припомни как бушуваше Едуин, когато Уилям наруши обещанието си и не му даде Изолда за съпруга. Но никога не беше предполагала, че той я харесва. Хората разправяха, че била руса красавица с висок ръст и царствено държание.

— Ще се осведомя за нея — обеща тя.

— Не е нужно — отговори брат й. — Някога беше важна за мен… но оттогава е минало много време. — Той помълча малко и добави: — Важен е единствено и само Елфгар. Няма да се успокоя, докато не си възвърна имотите. Затова имам нужда от теб, Сейдри.

Сърцето й биеше до пръсване.

— Не се тревожи. Няма да те изоставя.

— Знам, че мога да разчитам на теб. — Едуин се поколеба. — Сейдри… бъди предпазлива. Норманинът е много хитър. Ако разбере, че го мамиш…

В гърлото й заседна буца. Страхуваше се да изрази страховете си с думи. Ами ако той заподозреше, че именно тя беше предупредила Херуорд да избяга? Разбира се, той не можеше да го докаже, но…

Сейдри прогони съмненията си и не посмя да заговори на Едуин за страха си. Брат й можеше да й заповяда да остане при саксонците, във въстаническата войска. А тя трябваше да се върне в Йорк, при норманина — защото отчаяно желаеше да се върне при него.

Стотината нормански воини яздеха в редица по двама през гористата местност на около пет мили южно от Кавлидок. Ролф и рицарите му бяха начело, Уилям и благородниците му в средата, а Роджър в ариергарда. Досега норманите не бяха открили и следа от бунтовниците. След един час трябваше да спрат, да разузнаят наоколо, да открият лагера на Херуорд Будния, да го обкръжат и нападнат. Ролф се усмихна мрачно. Много скоро щяха да унищожат още едно змийско гнездо — ако всичко минеше добре.

В този момент тишината бе пронизана от болезнен вик.

Ролф разбра веднага, че бяха попаднали на засада. Обърна се към воините си и им заповяда да извадят оръжията си. От близките дървета се посипаха стрели. Белтен, който яздеше от дясно на господаря си, извика задавено и се сви на седлото. Беше улучен в рамото. Ролф препусна с изваден меч към най-близкия стрелец и с могъщ удар отсече клона, на който се беше настанил. Мъжът се строполи на земята и норманинът му разцепи черепа.

Скоро пламна люта битка. С добре прицелени удари на меча Ролф се справи с дузина саксонци методично, хладнокръвно, всеки удар беше точен. След минути над полянката надвисна злокобна тишина.

И последният саксонец беше обърнат в бягство и Ролф свика хората си. Обзет от ужас, той обходи с поглед полесражението. На тревата лежаха безброй окървавени и умиращи бунтовници с отсечени крайници и разпорени кореми. Но поне дузина от умиращите бяха от неговите хора, които яздеха начело на армията и бяха посрещнали първия страшен удар.

— Предателство! — изкрещя Уилям и препусна към военачалника си. — Аз кръстосах меча си лично с предателя Херуорд! Само че подлото куче избяга и се скри в гората. Загубих трима от воините си, а Роджър само един. Какво стана при вас?

В гърлото на Ролф се надигна гадене.

— При нас е много по-лошо — произнесе с мъка той. Дузина от рицарите му, най-добрите в цялата норманска войска, лежаха на бойното поле и кръвта им изтичаше. Той откри Белтен, който продължаваше да се държи на седлото, макар че от рамото му струеше кръв. Пришпори коня си и препусна към него.

— Лоша ли е раната?

— Надявам се да оживея — изскърца със зъби Белтен, блед като призрак.

Ролф скочи на земята, помогна на младия рицар да слезе от коня и успя да спре кръвта с дебела превръзка, за която откъсна ивици от наметката си. Белтен се отпусна на земята и загуби съзнание.

Преди да дойде на себе си, раната му беше превързана. Ролф лично се погрижи за верния си спътник. Съсредоточените му движения издаваха дълга опитност. Но в главата му бушуваше буря. Дузина от най-добрите му воини загинаха… засада…

Направиха носилки от дебели клони и шума, погрижиха се за ранените, вързаха мъртвите за седлата, за да ги откарат в Йорк, където ги чакаше християнско погребение. Уилям отново отиде при Ролф.

— Много съжалявам за загубите ви — проговори той с искрено съчувствие.

— Ще продължим ли пътя си? — попита студено Ролф.

— Кавлидок ще бъде изгорен до основи, макар че бунтовниците отдавна са офейкали — отговори Уилям. — Роджър, който е наместник на Шрюсбъри, вече получи заповед да тръгне след тях. А ние двамата ще се върнем в Йорк… за да си ближем раните.

Ролф се взираше мрачно в падналите си другари — облени в кръв, обезобразени, младият Хайнрих без глава. Дванадесет от хората му, най-добрите воини в кралството, мъртви… предадени.

— Тези проклети саксонци имат шпиони навсякъде — процеди през зъби Уилям.

— Да, навсякъде — повтори безизразно Ролф. Предадени.

Беше му толкова зле, че се боеше да не повърне. Господи, чувстваше се като младеж след първата си битка! Внезапно се закашля и наистина повърна.